Изродчето: Нека се научим да обичаме

Изродчето: Нека се научим да обичаме
Изродчето: Нека се научим да обичаме

“Всички в нашия квартал знаеха колко уродливо беше Изродчето. Нашето местно коте. Изродчето обичаше три неща на този свят: борбата за оцеляване, храната – „каквато падне” и, така да се каже: любовта. Комбинацията от тези три неща плюс бездомния живот в нашия двор беше оставила по тялото на Изродчето незаличими следи.

Изродчето имаше само едно око. От същата страна го нямаше и ухото, а лявото му краче (което някога е било счупено и зараснало под невероятен ъгъл) създаваше впечатление, че Изродчето всеки момент ще се прекатури. Опашката отдавна я нямаше – на нейно място стърчеше само една малка огризка. И ако не бяха множеството плешиви белези, покриващи главата и плещите на Изродчето, то можеше да се определи като тъмносиво на райета.

Всеки, който видеше за първи път Изродчето вадеше една и съща реакция: ”ама че уродливо коте!”. На децата им беше забранено да го докосват. Възрастните го гонеха с пръчки и камъни ако се опиташе да влезе в двора на нечий дом.

Чудно, но и Изродчето винаги имаше едни и същи реакции: Ако го поливаха с маркуча, то покорно мълчеше, докато на мъчителя не му омръзнеше тази забава. Ако хвърляха нещо по него – то се отъркваше в краката, сякаш искаше прошка. Ако видеше деца, стремглаво се засилваше към тях и търкаше глава в крачетата им с гръмко мъркане. Пък ако някое дете все пак го вземеше на ръце, Изродчето започваше да го ближе по някое ъгълче на блузата, копче или нещо друго до което можеше да стигне.

Един ден Изродчето беше нападнато от съседските кучета. Чух техния лай от прозореца си, чух виковете за помощ на собственика им и се хвърлих да помогна. Когато стигнах до него, Изродчето беше ужасно нахапано, цялото в кръв и почти мъртво. Лежеше, прегънато на две, треперещо от страх и болка. Гърбът му, краката, задната част на тялото бяха напълно загубили своята форма. Тъжния му живот отиваше към своя край.

Докато го носех, Изродчето хриптеше и се задъхваше. Тичешком го мъкнех към къщи и се страхувах да не го нараня още по-вече. А през това време то се опита да оближе ухото ми…

Спрях, задъхвайки се от сълзи, и го прегърнах. Котето докосна с глава ръката ми, златното му око се обърна към мен и аз чух… мъркане! Дори с тази страшна болка, котето молеше за едно – за капчица Любов.

Сигурно и за капчица Състрадание… В този момент си помислих, че си имам работа с най-любящото същество от всички, които съм срещала през живота си. Най-любящото и най-най-красивото. А то само ме гледаше, беше сигурно, че аз ще мога да облегча болката му.

Изродчето умря в ръцете ми преди да успея да се добера до в къщи и аз дълго седях на стълбите, с него в скута ми. После много мислих за това как едно нещастно инвалидче промени представите ми за чистота на духа и искрена любов. Изродчето ми разказа за състраданието повече, отколкото хиляди книги, лекции или разговори. И аз винаги ще му бъда благодарна. То имаше уродливо тяло, а аз имах закоравяла душа.

  1. Дойде време и аз да се науча да обичам вярно. Да давам любов без ресто.
  2. Повечето от нас искат да бъдат богати, да бъдат силни и красиви.
  3. А аз винаги ще се стремя към едно – да обичам така, както обичаше уродливото коте…”

Източник: Меги Илиева