|
ЧИЛИ – ЖИЗНЕНО ПРОСТРАНСТВО ЗА МНОГО ГРИЗАЧИ Страната
Един поглед върху атласа показва, че Чили е разположено по западното крайбрежие на Южна Америка, но от това не проличава колко много различни жизнени пространства крие тази страна с необичайна форма на географската карта.
Държавата чили се простира на 4300км дължина от север на юг, но в ширина достига средно само до 188км. Пътуването от най – северната до най – южната точка на страната съответства на разстоянието от европейския Нордкап до Гибралтар!
ЧИЛИ – ЖИЗНЕНО ПРОСТРАНСТВО ЗА МНОГО ГРИЗАЧИ Страната Един поглед върху атласа показва, че Чили е разположено по западното крайбрежие на Южна Америка, но от това не проличава колко много различни жизнени пространства крие тази страна с необичайна форма на географската карта.
Държавата чили се простира на 4300км дължина от север на юг, но в ширина достига средно само до 188км. Пътуването от най – северната до най – южната точка на страната съответства на разстоянието от европейския Нордкап до Гибралтар!
На запад Чили граничи с крайбрежна планина с височина до 2000м, която колкото повече се разпространява на юг, се разпада на острови, а на изток границата преминава по западните склонове на Андите, чиито върхове, съставени от части на действащи вулкани, се извисяват на височина до 6000м. Между планинските вериги са разположени падини, които на север могат да се обозначат като високи плата, а в най – далечните южни области дори лежат под морското равнище.
На север климатът е субтропичен, много сух, като в ландшафта доминират песъчливите солени площи на пустинята Акатама. В климатично отношение средната част на Чили наподобява на европейския средиземноморски регион. Непосредствено на юг е разположена “чилийската Швейцария”, чието име идва от красотата на пейзажа на осеяния с езера край; той се нарича още “Малкият Юг”. И накрая, “Големият Юг” е една усойна, гориста област с обилни валежи до 4000мм на година, която обхваща и част от остров Огнена земя и достига най – южната си точка в бруления от бурите нос Хорн, като по този начин се приближава до южния полярен кръг. Гризачите на чили Чили е срана бедна откъм големи бозайници. Най – големите са двата диви вида лама, гуанко (дивият предтеча на питомните лами и алпака) и изящната викугна. Единствените по – големи тревопасни освен дивите лами, са два вида елени, които достигат големината на нашите сърни, както и най – дребният елен в света – голямото колкото заек пуду. По – едрите месоядни също са рядкост; освен пумата, в различните части на Чили живеят три вида по – дребни диви котки и един вид лисици.
При такива благоприятни условия гризачите са имали възможност да получат голямо разпространение и да завладеят всички жизнени пространства на Чили, без да страдат от конкуренцията на по – големите тревопасни по отношение на храната. Всички чилийски гризачи принедлежат или към сродните с морските свинчета или към т.нар. мишки от Новия свят, които са американският противовес на европейските мишки полевки и дългоопашатите мишки. Чилийските сродници на морските свинчета От голямата група сродни с морските свинчета в чили живеят 11 рода с общо 20 вида. Между другото към тази група спадат три вида морски свинчета (от родовете Cavia и Microcavia), най – известното сред тях е дивото морско свинче или апереа (Cavia aperea), от което произхожда домашното морско свинче. Понякога на пазара за животни попадат и апереа, които са интересни питомци, особено в сравнение с техните опитомени потомства. За разлика от домашните морски свинчета апереа скачат превъзходно, при нужда и на метър височина, а в копаенето са истински майстори; в дивата природа семействата апереа живеят в самостоятелно прокопани от тях бърлоги, подобно на нашите диви зайци. По – голямата потребност от движение на дивите морски свинчета следва да се вземе под внимание при отглеждането им, обичайният кафез за домашните морски свинчета е твърде малък за тях; другите грижи впрочем не са по – различни. Апереа категорично се различават от домашните морски свинчета с натурален цвят посредством по – заострената глава и по – четинестата козина, която изобщо не образува въртелчета като при рошавите домашни морски свинчета. Отдавна като източник на ценна кожа, но в последно време като домашно животно е известна дългоопашатата чинчила (Chinchilla laniger). Само разпръснати остатъци от нейната почти изтребена дива форма живеят в планините на Северно Чили, докато навярно милиони развъдни животни са разпръснати по целия свят във ферми за животни с ценна кожа или в частни домакинства като домашни любимци. За отглеждането на чинчила вкъщи излезе книжка от Михаел Кюршнер. Много сродни с чинчилата, но значително по – големи са двата чилийски вида зайкомиши или планински вискача (род Lagidium), чието име насочва към дългите “заешки уши” на иначе много приличащ на чинчила гризач. Зайкомишите рядко попадат в Европа. Под името “нутрия” (Myocastor coypus) повечето хора разбират само животно с ценна кожа, без да имат представа за това как изглежда то. Любознателните приятели на животните могат да се срещнат с носителя на кожата във всяка зоологическа градина. Телосложението на нутрията е плъховидно, поради което първоначално живеещият във водата гризач е бил наречен “бобров плъх”. Но тъй като названието “плъх” трудно се продава, на пазара на ценните кожи животното, което заедно с опашката достига около един метър дължина е било прекръстено на “блатен бобър”, съответно нутрия; впрочем последното е испанското наименование на видрата, която за разлика от нутрията е месоядно животно и няма дори далечно родство с нея. Но поради липса на по – добро обозначение, това име се е наложило. Най – характерните белези на нутрията са оранжевооцветените, издадени напред гризачни зъби и дългата козина на фитили, която на пръв поглед изобщо не става за производство на скъпи кожи; при обработката обаче дългите четинести косми се изскубват и остава само фината и гъста, добре изолираща долна козина. Вследствие на приспособяването към живота във водата, цицките на женските нутрии са разположени високо на хълбоците, почти на гърба, така че малките да могат да бозаят и докато плуват. Нутриите не са подходящи за отглеждане като домашни любимци заради големината им и необходимостта от наличието на голям басейн. Из Чили са разпространени шест вида лъжливи плъхове, три от които спадат към рода на дървесните плъхове или дегу. Бори или чозчоз (Octodontomys gliroides) наподобява на тънко дългоопашато дегу, но се различава от него по цвят и структура на козината. По своята мекост и цвят тя напомня на козината на чинчилата и подобно на нея бори живеят в планините и платата. Много малко се знае за начина им на живот, което е валидно и за друг вид лъжливи плъхове, скалните плъхове (Aconaemys fuscus). Това също така планинско животно приблизително с височината на дегу на пръв поглед прилича на голяма мишка полевка и заема приблизително тяхната екологична ниша. И двата вида почти не се внасят. Понякога на пазара за животни се появява шестият вид лъжливи плъхове от Чили – куруро или коруро (Spalacopus cyanus). Отглеждането му е запазена територия за специалистите, но тук бихме могли да предадем известна информация. Куруро живеят на семейства в системи от подземни пасажи, където намират и прехраната си, състояща се от корени, луковици и грудки. С големите си копаещи лапи – лопати и постоянно стърчащите от устата предни зъби те си прокопават пътя под земята. Тези гризачи с големината на златист хамстер обитават открити местности, чиято повърхност обикновено е минирана от подземните канали на курурото. Подчертаното социално поведение води до тясна спойка на членовете на семейството, което е познато и при дегуто, но все пак куруро са други животни и по отношение на човека, който се геижи за тях, могат да проявяват плахост или агресивност, като дори могат да му причинят дълбоки рани с дългите си здрави предни зъби. Това, както и скритият им начин на живот, превръщат куруро в неподходящи домашни любимци за любителя на животни, който търси контакт с тях. Ако все пак всичко това не ви плаши, можете да отглеждате куруро (винаги поне две животни, самотното животно тъгува) в голям стъклен терариум (над 80х40х40см) с дебела настилка и поне по едно скривалище за всяко животно. Храненето съответства на тови при дегу, но трябва да се въздържате да им давате твърде сочни плодове. Животните предпочитат ябълки, моркови, маруля и глухарчета. Заради бързо израстващите им предни зъби, куруро още повече се нуждаят от възможности за гризане. Като скривалища са подходящи най – вече каменните конструкции (достатъчно стабилни, за да не се срутят), тъй като обикновено дървените сандъчета само за един ден или една нощ се превръщат в малки трески под съпровода на съответен шум от гризане. Развъждането не е много просто, тъй като изглежда то зависи от индивидуалните предпочитания на животните и не всяка произволно събрана двойка си подхожда или изобщо е в състояние да има малки. Когато оплождането е успешно, след износване от около 4 месеца се раждат едно до четири малки, които са по – малко развити от малките дегу. Друга любопитна особеност на курурото е, че те маркират територията си с урина, при което като кучето вдигат крак върху камъни или корени. При това те са в състояние еднакво бързо да се придвижват напред, назад или дори странично!
Връхната точка на приспособяването към риещия начин на живот е достигната при зъбчатите плъхове или туко – туко (род Ctenomys). Техните горни предни зъби пробиват и растат през горната устна, така че туко – туко може да гриза със затворена уста и съответно да си прокарва път под земята. Ноктите им също така са значително по – големи от тези на куруро. До Европа обаче петте чилийски вида зъбчати плъхове не достигат. Последният представен в Чили от сродни с морските свинчета обхваща двата вида на чинчила – плъховете или чинчилона (род Abrocama). Единият от двата вида е с чинчилоподобна, коприненомека, сребристосива козина и живее като приспособено високопланинско животно в каменистите местности между 3700 и 5000м височина. Вторият вид достига само до 1200м височина и дели жизнено пространство с дегуто. Двата вида могат да обитават дори една и съща бърлога и дори вече са намирани кърмещи женски от двата вида в едно и също леговище. Този втори вид е със сивокафява козина и отделни бройки от него попадат като “страничен улов” в пратките с дегу и по този начин на европейския пазар на домашни любимци. Впрочем първоначалните опити са се провалили напълно, тъй като животните освен зеленина под формата на глухарчета или други тревисти растения, са отказвали да приемат всякаква друга храна. В крайна сметка един, колкото отчаян, толкова и изобретателен любител на гризачите стигнал до идеята да събере оживелите, но болнави чинчила – плъхове със своите дегу и по този начин може да се каже “открил Америка”. В компанията на дегу чинчила – плъховете започнали да проявяват интерес към тяхната храна и постепенно започнали да приемат храни, които преди това упорито отказвали. Тъй като обаче е твърде неветоятно в диво състояние чинчила – плъховете да са зависими от дегу, следва да се продължат опитите за откриване на присъщата им храна под закрилата на човека, когато отглеждането им като домашни любимци се утвърди в резултат на развъдените поколения. Дотогава чинчила – плъховете ще си останат щекотливи питомци, с които могат да се справят само опитни специалисти. Чилийските мишки от Новия свят Мишките от новия свят представляват самостоятелна група от сродни на мишките с по – близки роднински връзки с хамстерите от Стария свят и обхващат множество видове, които са приели най – различни начини на живот и са се поселили в разнообразни жизнени пространства. На тази база в процеса на еволюцията са се развили физически форми, които поразително наподобяват на техните противовеси от стария свят в лицето на същинските или дългоопашати мишки и на мишките полевки.
От разпространените в Чили 14 рода мишки на Новия свят най – големите видове достигат д оголемината на плъх. Повечето от тях дори в средите на зоолозите са познати най – вече на специалистите по гризачите, но в последно време единични екземпляри от тях попаднаха и сред любителските кръгове у нас. В Чили са разпространени общо 25 вида мишки от Новия свят, но със сигурност в бъдеще ще бъдат открити още няколко неизвестни досега, които живеят в райони, където до този момент не е стъпвал кракът на нито един зоолог.
Досега до търговията с животни посредством вносителите са достигнали три вида, от които поне единият би могъл да се наложи като домашен любимец.
Родът на оризовите плъхове (Oryzomys) е широко разпространен по цяла Южна Америка и достига до латинска Америка и Юга на САЩ, като чак до островите на Индия и архипелага Галапаго. От известните 59 вида в Чили живее само един и той едва ли прави чест на името на рода, достигайки само размерите на мишка. Неговият най – забележителен признак е прекалено дългата опашка, на която дължи и научното си обозначение Oryzomys longicaudatus. В буквален превод това означава дългоопашата оризова мишка и това име много повече приляга на мишката, отколкото даденото й от вносителите име “Чилийска полска мишка”. Все пак с подчертаното си телосложение на мишка полевка тя няма прилика с европейската полска мишка. Отглеждането й е елементарно: за една двойка животни напълно достатъчен е кафез от гъста фина мрежа или терариум с 40 до 50см дължина на фасадата. Като оборудване напълно достатъчни са дебелият слой на наситлката и сено и една дървена гнездилка. Съоръженията за катерене не се използват. Като фураж е подходяща храната за мишки и хамстери, освен това се рпиемат почти всички видове плодове или зеленчуци, които се оредлагат и на други дребни гризачи. Все още не са известни подробности за успешно развъждане. Освен това не е разкрито и предназначението на прекалено дългата опашка, тъй като тя не може да служи като балансиращ орган, като при другите видове мишки с прекалено дълги опашки, защото този вид не се катери, а много повече се движи под земята.
И родът на Южноамериканските полски мишки (Akodon) е много богат на видове, а само в Чили живеят седем вида, от които поне един е попаднал в нашите любителски кръгове; вероятно се касае за Чилийската мишка полевка или Чилийската полска мишка (Acodon olivaceus). Отглеждането й съответства на вида, описан преди това, с които те много си приличат с изключение на значително по – късата опашка. По начина на живот, размножаването и храната съществуват отчетливи паралели с европейската полска мишка, от която “чилийската” се различава от пръв поглед по острия си нос. Развъждането й става безпроблемно, след износване, което продължава при – при и половина седмици, малките се раждат като по правило те са четири или пет на брой, много рядко до осем мишлета. В едно и също леговище могат да раждат по няколко женски. Чилийските полски мишки живеят на котила, чоито се защитават срещу чужди себеподобни. В едно котило се допускат по няколко мъжки.
Противно на тези два по – скоро невзрачни вида на следващия, последен в това изброяване, може би предстои истинска кариера на домашен любимец. Той подкупва с колкото с комичния си, толкова и миловиден външен вид и в последно време често се внася и развъжда. Става въпрос за листоушата мишка на Дарвин (Phyllotis darwini), на която търговците са дали името зайкомиш заради извънредно големите й уши. Листоушатите мишки живеят в открити местности и там те се срещат често. Огромните уши навярно служат както за подобряване на слуха, така и за излъчване на ненужната телесна топлина. Отглеждането им е много просто. Кафезът или терариумът за една двойка трябва да бъде с дължина на фасадата поне 60см. Като оборудване се препоръчва дървена гнездилка или подобно скривалище и много сено, освен това яки корени за катерене и за оглеждане на обстановката. Като основна храна се дава храна за хамстери, а като сочен фураж обичайните сортове за гризачи с предпочитание към листните зеленчуци и морковите; някои екземпляри предпочитат портокалите като деликатес. Подобно на хамстерите листоушатите мишки се разсънват и ободряват едва вечер, когато те се стрелкват като домашни духове из терариума си. Развъждането е просто. Тъй като чифтосфанията, които обикновено стават през нощта, рядко се наблюдават, все още съществува неяснота по отношение на времето за износване; данните се колебаят между 22 и 30 дни. В началото малките са с “нормално големи миши уши”. Но скоро ушите започват да израстват по – бързо в сравнение с останалото тяло, докато през третата – четвъртата седмица след раждането те достигат дължината на главата. Едва в по – напреднала възраст пропорциите отнове се променят донякъде. Зрелите мъжки достигат височината и обема на златистия хамстер. Листоушатите мишки образуват котила, които включват родителската двойка и малките от няколко раждания. Броят на малките от едно раждане е между две и седем мишлета. В никакъв случай не бива да се вдигат за опашките, тъй като има опасност кожата на опашката да се свлече (като при дегу). Листоушатите мишки, които не са опитомени, могат да се уловят най – лесно (например при почистването на кафеза), като се вкарат в кутия или подобен съд, който държим пред тях.
С листоушатата мишка на Дарвин завършваме за чилийските гризачи. Напълно е възможно в близко бъдеще да попаднат и други видове сред любителските кръгове или дори в зоомагазините, но за отглеждането им нищо не се знае, така че ще трябва малко да се експериментира с храненето и подслоняването на тези нови видове.
 |
