|
(Notornis mantelli), наричан още от аборигенното население на Нова Зеландия — маорите, такахе, е една от най-интересните и най-редките птици на Нова Зеландия. Но още по-интересна е историята на нейното повторно откриване.
За такахето се знаело от разказите на маорите. И наистина били намирани кости от тази непозната птица, но до средата на миналото столетие все още никой европеец не е имал щастието да я види жива. През 1849 г. група ловци устроили лагера си в южния край на малкия остров Резюлейшън, който е разположен край югоизточния ъгъл на Южния новозеландски остров. Тук кучетата им открили и хванали едра птица, която веднага се намерила в тенджерата им. Те обаче предвидливо запазили пъстрите пера на непознатата птица, които по-късно предали на англичанина Уолтър Мантел, които пък от своя страна ги изпратил на Лондонския природонаучен музей.
Така било установено съществуването на легендарната птица такахе. На следващата година на острова на Секретарите, който се намира наблизо до о-в Резюлейшън, един маор уловил подобна птица, чиито пъстроцветни пера попаднали също у Мантел, а чрез него отново в Лондонския природонаучен музей. Ново потвърждение за съществуването на такахе! Десетилетия по-късно пак били уловени две птици от този вид — едната през 1879 г., а другата през 1898 г., близо до езерото Те Анау на Южния остров. Изминали десетилетия и учените се принудили с голямо съжаление да я впишат в дългия поменик на изчезналите през, историческо време животни.
И все пак се намерил оптимист, който не искал да повярва в това, че ноторнисът е споделил печалната съдба на гигантската моа, и решил да започне издирването й. Това бил натуралистът-любител д-р Джефри Орбел. През 1948 г. оптимистично настроеният приятел на птиците предприел първата си експедиция в една древна гориста ледникова долина на около 900 м височина в планината Ливингстън, западно от езерото Те Анау, където седем десетилетия преди това била уловена една от тези птици. Макар и да забелязал следи от непозната птица и да чувал нейния крясък, той не открил каквито и да било следи от търсеното животно. Но първият неуспех не отчаял непоправимия оптимист. На следващата година той отново се върнал тук, сега вече въоръжен с кино - и фотокамери. Този път обаче щастието го споходило. Той и другарите му успели не само да видят и да заснемат чудната птица, но и уловили два екземпляра от нея, които след опръстеняването им отново пуснали на свобода. А по време на третата си експедиция през 1950 г. д-р Орбел успял да заснеме на филм цяла колония от редките птици. Освен това той провел ценни наблюдения върху нейния начин на живот.
Днес за ноторниса се знае, че достига на големина колкото пуйка, само че тялото му е по-закръглено. Окраската му е извънредно пищна — гърбът и кралата му имат маслиненозелен цвят, перата на опашката му и върхът на надкрилните пера са метално сини главата и гърдите — теменужено сини, а под опашката му се откроява голямо бяло огледало. Мощната човка и силните крака с дълги пръсти на ноторниса са червени. Като наземна птица ноторнисът изгражда гнездата си направо върху земята от сухи клонки във формата на дълбока чиния с диаметър около 70 см. Най-често снася две яйца, които се мътят от двамата родители, понякога в две различни гнезда. Обикновено от двете снесени яйца се излюпва само едно малко. От опрьстеняването било установено, че всяка година умират около 20% от птиците на възраст до една година.
Сега е известно, че в наши дни такахе населяват една дива местност в планината Мърчинсън между Средния и Южния фиорд на езерото Те Анау и в планината Кеплер между Южния фиорд и езерото Манапури. Обикновено ноторнисът предпочита височина от 1300 до 1400 м, където горските видове растения се сменят с бодливите храсталаци и тревистата растителност. Както и в мигалото, основната популация в почти неизменна численост обитава долина та на езерото Те Анау и в района на Пойнт Берн. Преди тридесет години там е създаден специален резерват, в който рядката и оригинална птица се охранява най-строго.
Според някои зоолози голямото ограничаване на ареала на такахе се обяснява не толкова с дейността на човека, колкото с изменението на климата. Размерът на популациите, който се движи между двеста и триста екземпляра, се определя от ниската възпроизводителност, зависи до голяма степен от поровете и невестулките, които унищожават яйцата, малките и възрастните птици. Елените пък конкурират ноторниса на пасищата, тъй като той се храни главно с листенцата на свежата трева и с дребни семена. Освен това елените унищожават главно тревната растителност — единственото място за гнездене на такахе. Не трябва да се забравя, че елените, поровете, невестулките и другите видове дребни хищници са донесени от хората, от белите заселници.
© НИКОЛАЙ ЙОВЧЕВ НИКОЛОВ, 1982 - София ПО СЛЕДИТЕ НА ИЗЧЕЗНАЛИТЕ ЖИВОТНИ
Коментари () |
|
|
|
 |
