Ако приемем средната продължителност на съществуване на един животински вид за около 1 млн. години, която при големите отклонения може да се приеме като ориентировъчна, всяка година средно по един вид изчезва от лицето на Земята.

Както вече споменахме в предишната глава, при различните групи животни се установяват периоди на подчертан разцвет, през които рязко се увеличава броят на видовете. Това са т. нар. вирентни периоди и някои автори дори използуват термина експлозивно развитие, ако тези периоди се оценяват с мащабите на скоростта на еволюцията. Такъв период на разцвет са имали влечугите през мезозоя, а птиците и бозайниците през терциера. Ускоряване на развитието настъпва тогава, когато се достигне ново равнище на приспособяване, когато съответната група животни в конкурентната борба с досегашните владетели на екологичните ниши придобие надмощие или въобще заеме свободни ниши. Ускореното измиране на видове се обяснява ако не с изменения на климата и (или) на растителността, то с появяването на превъзхождащи конкуренти. Незадоволително е предположението, че групи животни и «типове животни» подлежат, както и самите видове, принудително и закономерно на стареене.

Обобщавайки накратко, може да се каже, че създаването и отмирането на видове е естествено явление — такова, каквото са раждането и смъртта на индивида. В миналото, общо взето, е съществувало приблизително равновесие между новопоявил и се и измрели видове. Ако се приеме, че животни съществуват от 2 млрд. години, при днешното изобилие от видове може да се пресметне, че отделният вид е живял средно 1000 години. Очевидно е, че това равновесие е значително нарушено от намесата на човека. Тази намеса е била многостранна и е допринесла за измирането на много видове. Това може да се отнася за видове, които и без това са щели да просъществуват само броени столетия или хилядолетия и човекът само е ускорил измирането им, но, от друга страна, и за напълно жизнеспособни видове. Най-засегнати са били видовете, чиито райони на разпространение са, били силно стеснени.

Някои от тези видове са все още запазени за науката, но утехата (поради обеднелите биоценози) че могат да се наблюдават в редки случаи в резервати, в зоопаркове или на свобода, е нищожна. Съществуването на тези видове се дължи само на щастливи случайности. Много голям е и броят на видовете, чието съществуване е сериозно застрашено. Въпреки че приятели на природата и правителства, разбиращи опасността, се застъпват за тях, много от застрашените, макар и бавно, но неудържимо ще изчезнат от лицето на Земята. Нашите потомци няма да могат да се срещнат с много от тях. Няма да могат да видят непокътнати, пълноценни биоценози, а бъдещите изследователи, въоръжени с нови средства и методи, ще трябва да се задоволят само с книги, рисунки, препарирани животни и кости. «Червената книга на застрашените видове животни» на Международния съюз за защита на природата и на природните ресурси през 1970 г. съдържаше имената на 288 вида бозайници и на 338 вида птици.

Когато става въпрос за изтребване на животни, на първо място поставяме страстта към самото убиване или свързаното с користна цел печалбарство. Примери за такова унищожаване може да се намерят достатъчно, но много по-важно е, че човекът косвено допринася за изчезването на някои видове. На първо място ще поставим унищожаването на жизнената среда. Много видове животни днес са й процес на измиране, защото ареалите им непрекъснато се стесняват и се раздробяват. Непрекъснато увеличаващото се човечество не може с нищо да попречи на този неудържим процес.

За промяната и за разрушаването на ландшафта допринасят и други странични въздействия, каквито са замърсяването на водата и въздуха и борбата с предполагаеми или действителни вредители. Имат се пред вид не широко обсъжданите напоследък химични средства за борба с насекомите, чиито странични въздействия в много случаи са били преувеличавани, а по-скоро това, че много бозайници (предимно хищници) и птици (особено грабливите) се преследват безпощадно като вредители и на места са напълно или частично изтребени.

Особено катастрофална се оказала невинната наглед привичка на заселниците в нови земи да взимат със себе си някои животни. В някои случай заселниците са били изпреварвани от домашния (черния) плъх и от сивия (норвежкия) плъх, които са успявали да доплуват от кораби, претърпели крушение край брега. Като грабители на гнезда те са много опасни за птиците и за дребните бозайници. Подобни са и вредите, нанесени от подивели свине. Подивели кучета и котки са в състояние да унищожат цели звена от фауната, защото животните нямат изградено отношение към тях като към хищници. Кози и овце (евентуално и зайци подземници) унищожават много бързо растителността, като не позволяват на млади растения да израстат, и по този начин лишават други животни от жизнени условия.

В повечето случаи констатацията, че дадено животно е било изтребено само по. една или друга причина, е неточна, защото в преобладаващия брой случаи причините са няколко и са сложно свързани. Например разрушаването на жизнената среда или преследването на някое животно са само непредотвратими прояви, които ускоряват залеза на даден вид, който и без намесата на човека вече е загубил по-голямата част от ареала си. Ловуването на даден вид е опасно само тогава, когато жизнената му среда е унищожена в голяма степен.

Твърде поучителни са данните на Цисвилер, отнасящи се за измрели и най-застрашени от изтребване влечуги, птици и бозайници.

В книгата на Цисвилер се привеждат данни в някои случаи не за видове, а за подвидове. Те също не са малко. Например за дрепани, насекомоядни, прилепи и гризачи е посочен броят на формите, не на видовете, а формите са обединени като единица в таблицата. Когато за период на измиране е посочено повече от едно столетие, това означава, че са взети пред вид именно отделните форми, измрели в този интервал. Посочените 575 причини се отнасят за 376 единици. В графата за застрашените животни определянето на степента на застрашеност е, разбира се, в известна степен произволно. Определянето на изтребването по време е свързано с големи грешки, защото е трудно да се установи точно кога е измрял окончателно даден вид. Чести са били случаите, когато са били откривани остатъчни, но все пак обречени малки групи подвидове, смятани вече за измрели. Избягва се също да се обяви преждевременно някой вид за изчезнал, така че посочените за XX век цифри трябва да се смятат за понижени. Въпреки това данните са много ценни и разкриват как са действували отделните фактори за изтребването на животните и какви застрашително нарастващи тенденции съществуват.

Птиците могат да послужат като образец за неразумно унищожаване на източник на месо, ако не се смята за по-съществено изтребването на китовете. Историята на американския странствуващ гълъб (Ectopistes migratorius) разкрива и взаимодействията на различните фактори, допринасящи за намирането му. Странствуващият гълъб се е срещал в невероятно големи количества и е мътел от Южна Канада до щатите Северен Мисисипи и Северна Виржиния предимно в широколистни гори. Като заблудена птица е стигал и до Европа. Има сведения, че когато вечер птиците се връщали към своите гнезда, небето потъмнявало. Същото било и по време на прелета им. Имало е милиарди странствуващи гълъби. Един орнитолог е изчислил само едно ято, състоящо се от около 2 млрд. индивида. Срещу ятата им било стреляно с оръдия и с първите образци картечници. Клоните, върху които гнездели или нощували, били толкова нагъсто заети, че се чупели. Пет до 50 гнезда на дърво не били рядкост, а имало случаи и на 100 гнезда на дърво. Голямата гъстота на странствуващите гълъби ги правела доходен обект за добив на месо, което се опушвало за консервиране и било обект на търговия. Странствуващите гълъби давали поминък на хиляди хора. Приблизително след 1870 г. вече се почувствувало намаляване на броя на птиците и оттогава вече няма съобщения за големи ята. Само от щата Уискънзин има сведения, че през 1870 г. е съществувала гнездова колония, обхващаща 600 км2 със среден брой на птиците около 136 млн. През 1878 г. се съобщава за местност с дължина 45 км и широчина от 5 до 6 км, заета от гнезда на гълъби, построени по всички дървета, с изключение на най-малките. През 1879 г. само в Мичиган са били събрани 1 млрд. гълъби. През 1894 г. е било наблюдавано последното гнездо, а през 1900 г. е бил отстрелян последният гълъб. До 1914 г. е живял един единствен странствуващ гълъб в зоологическата градина в Синсинати.

Без съмнение безогледното и хищническо отношение към основното ядро на популацията е главната причина за изчезването й като вид. Странното при тази птица е неспособността й да преживее, когато числеността й силно намаляла и когато вече не си струвало труда да се лови. Дори и да се окаже вярно съобщението, че едно ято (може би последното) с дни се лутало в мъглата над езерото Мичиган, докато накрая се издавило, това не е достатъчно, за да обясни този факт. Увеличаващото се унищожаване на горите може да бъде само една от многото допълнителни причини. Налага се изводът, че това е птица с твърде изразен социален характер, която може да задействува механизмите на размножаването само когато е събрана в значителни маси. Това обяснява и полета на последното ято, напразно търсило себеподобни наоколо.

Не по-малко известни от странствуващите гълъби са и дронтите, или птиците додо, които са били изтребени заради месото им. При този случай освен хората за изтребването им са допринесли и внесените домашни животни. Тези птици, три различни вида, са живели на Маскаренския архипелаг (островите Мавриций, Реюнион и Родригес). Дронтът от о. Мавриций е бил голям колкото пуйка и неспособен да лети. За неговата външност знаем от някои описания и от рисунки на птици, които били внесени в Европа и Индия. Днес са останали няколко скелета и отделни кости. Съществува и по една препарирана птица от този вид и от дронта на о. Родригес. От третия вид не е. останала нито една кост.

Мореплавателите при пътуванията си към Индия спирали на Маскаренските острови, за да си набавят провизии. Те изтребвали масово птиците. Както и много други островни птици, които не познават човека и не се страхуват от него (на Маскаренските острови не е имало бозайници), те били лесна плячка. По-късно островите били превърнати в наказателна колония, а заедно със затворниците там попаднали свине и плъхове, малко по-рано избягали от различни кораби. Знае се, че на островите били донесени и маймуни и всички тези животни лесно са могли да унищожат гнездата на додо, които са по земята. Подобни причини и унищожаването на горите са довели до изтребването на 24 от общо 45 местни вида от 1505 г. до днес!

При бозайниците броят на изтребените заради месото им животни е малък, но затова пък групата на сериозно застрашените е твърде голяма. В нея са включени редица животни, които в последния момент са били спасени и запазени в заграждения или в резервати. Днес те представляват живи паметници на някогашни съобщества. Такъв е случаят с дивия кон на Пржевалски (Equus przewalskii), който на свобода е представен само с няколко индивида, но тарпанът е окончателно изчезнал.

Подобна е и участта на зубъра (Bison bison bonasus) и на кавказката му разновидност (Bison bison caucasicus), които днес може да се наблюдават в много зоологически градини. В Беловежката гора живее на свобода и бавно се размножава една малка популация. Живеещи на свобода, но не чистокръвни зубри, има и в Кавказ.През 1970г. общият им брой е бил около 1000, като повечето от тях са живеели в зоологически градини. Подобно е положението на американския бизон (Bison bison bison), наричан прериен бизон, и на горския американски бизон (Bison biton atabascae). При копитните животни списъкът на застрашените, съпоставен с цялата листа, е най-голям. Между заплашените от изтребване има елени, антилопи, овце, кози и коне, включително зебри и магарета). Основна заплаха е използуването им за месо. Историята на бизона е подобна на историята на странствуващия гълъб. Както гълъбите, и бизоните били в грамадни количества. Те също редовно странствували и техните утъпкани пътища били използувани при прокарване на трасетата на железопътните линии. Странствуванията не водели далече, но били внушителни, защото в тях участвували милиони животни, при което едно стадо изтласквало друго пред себе си. Подобно е и изтребването им. Докато индианците убивали толкова, колкото могат да консумират, белите заселници устройвали същински оргии на безсмислено изтребване. На много от животните били сваляни само кожите, ако изобщо били одирани, или били отрязвани само езиците.

Съдбата на прерийния бизон била предрешена с прокарването на трансамериканската железница Юнион Пасифик през 1869 г. Големи били загубите от бизони и преди построяването й, когато били наемани ловци, които да снабдяват строителните работници с бизоново месо. След пускането на железницата пътниците се забавлявали да стрелят от влака, от специални платформи и от покривите на вагоните. Най-тежкото време за бизоните настъпило след това, когато с железницата лесно се стигало до прерията и там на воля всеки е могъл да се отдаде на «ловни подвизи». Някои от тези «ловци» са спечелили тъжна слава, описанията на подвизите им били купувани, за да бъдат печатани. Обществеността не знаела какво е защита на природата. Най-отблъскващите изтребвания, извършвани от ловците на едър дивеч, върлували в Африка и Индия, са описвани като «геройства» чак до средата на сегашното столетие. Посочените по-долу цифри не би трябвало да възкресят зловещата им слава, а само да дадат представа за големия брой бизони. Буфало Бил, един от най-известните «спортисти», се гордеел с това, че за един ден отстрелял 250, а за 18 месеца — 4280 бизона. Друг ловец се хвалел, че за един час е повалил 107 бизона от едно преминаващо стадо. Една банда от 16 мъже, а такива банди не са били рядкост, за година унищожила 28 000 животни. . .

До идването на белите в Америка имало около 50 до 60 млн. бизона. Ловуващите с лък и стрели или дори с копия индианци не могли да предизвикат съществени изменения на техните жизнени условия. От 1872 до 1874 г. били убити повече от 5 млн., а през 1889 г. останали само 1000 бизона. Едва тогава се намесила държавната власт. Вярно е, че броят им отначало спаднал до 800, но след това били взети мерки, които позволили бизоните да се размножат наново. Днес в САЩ и Канада живеят от 30 000 до 50 000 бизона са свобода. Не са запазани обаче представители от различни раси, някои от които са измрели, а други са се претопили чрез кръстосвания. Само в Канада е останала малка популация от чистокръвни горски бизони. Поради ограничените възможности за отглеждане на бизони в някои по-южни резервати и заради закриването на някои от тях излишните животни са били пренесени в северните резервати, така че се е получила по-изравнена раса. От кръстосването между кавказкия и горския зубър се е получила единна форма. В Кавказ днес живеят около 500 зубробизона, които не се включват в горния брой.

Необятността на морските простори вече не е гаранция за оцеляването на упорито преследвани животни. Въпреки природозащитните мерки и международните конвенции, които имат за цел по-скоро запазването на производителността на китобойната промишленост, отколкото запазването на китовете, тези грамадни животни са изложени на реална опасност, защото китоловството може да доведе до изтребване на видовете със стопанско значение.

Дълга и интересна от културно гледище е историята на китоловството. Тя започва с кануто и ръчните харпуни, за да стигне по плаващите преработващи заводи с водоизместимост 32 000 тона, и тук ще бъде разгледана само накратко. Дълги години месото на гигантските трупове било хвърляно обратно в морето за храна на акулите. От баленовите китове и най-много от гренландския гладък кит освен мазнините била използувани и балените — гъвкави рогови пластини, които стигат до 4,5 т дължина — незаменими материали при изработването на корсети. От кашалотите освен спермацета се добива и амбра, която много се цени от козметичната промишленост като важна съставка на скъпи парфюми. Днес от китовете се използува почти всичко.

През миналото столетие китоловството е процъфтявало в две разновидности: лов на кашалоти и «гренландски рейсове». В Северния Атлантик през IX и X век баските преследвали северния полярен кит край своите брегове, но животните се оттеглили на север и затова ловът им се извършвал пред Гренландия, където се ловува предимно гренландски кит. Двата вида са относително бавни и след смъртта си не потъват в дълбочините, както например набразденият кит. Те били по-лесна плячка, отколкото китовете, ловувани през XX век. През XIX век в Северния Атлантик уловът на двата вида намалял, но бил продължен в Северния Тихи океан, докато и там животните оредели толкова, че не си струвало дългото пътуване. Доколко интензивен е бил този лов, се вижда от факта, че някои китоловци се връщали без нито един кит. От навялото на сегашното столетие и гренландският кит вече не се лови. Ловните статистики сочат, че това е станало скоро след като изчезнал северният полярен кит. Въз основа на международни съглашения, които не се отнасят за жителите на най-северните части на Америка и на Сибир, двата вида са поставени под пълна забрана. Подобно е и положението с южния полярен кит, който е близък по вид на северния. Северният полярен кит е имал широк район на разпространение — от околополюсното пространство е стигал до Азорските острови и в някои случаи и до Средиземно море и Балтика. Отскоро се наблюдават признаци за съвсем бавно възстановяване на вида. От гренландския кит са останали вероятно две остатъчни популации в Берингово море и в Дейвисовия пролив, но не е съвсем сигурно дали видът все още съществува. Почти напълно е бил изтребен сивият кит, за който има сведения, че бавно възстановява числеността си (през 1960 г. са били преброени приблизително 6000 животни) и отново е започнал ловът му.

Ловът на кашалоти през миналото столетие бързо намалял, когато започнали да заместват китовата мас с петрол за осветление. По това време месото и китовата мас не се употребявали за храна на човека. Нов подем на китоловството започнал в началото на сегашния век, когато новата техника дала възможност да се ловува синият кит. Максималната му скорост е около 35 до 40 км/ч, така че с гребни лодки и платноходи дотогава не е могло да бъде преследван. Техниката позволила най-накрая да се преследва успешно и това най-голямо от всички животни, живели на Земята (смята се, че по маса синият кит надвишава четирикратно масата и на най-големите от измрелите влечуги). Основният район на този лов бил Антарктика, където животните се угояват, преди да се оттеглят, за да се размножават в по-умерените ширини, стигайки понякога и до субтропика. Колко бързо е бил изтребен синият кит, личи от посочените графики. Днес са останали само жалки остатъци от популациите му. Същата съдба заплашва и финвала, и сейвала, към които се е насочил съвременният лов (наред с кашалота). Такова изместване върху други видове се констатира и от нарасналия улов на кашалоти, което не може да се обясни с възстановяване на числеността им. (През 1966—1967 г. край Антарктида са били уловени 4 сини кита, а през 1967—1968 — нито един! Остатъчната популация се изчислява на около 600 животни.

Илюзия е да смятаме, че китоловството ще спре по принуда, преди да е настъпило пълното изтребване на даден вид!

Въпреки че Норвегия официално се отказа да участвува а китоловството в Антарктика (от сезона 1968—1969 г.) и премина към лов на други видове, възможно е силно оределите форми пак да станат жертви на лов, макар и вече не негова непосредствена цел. За кашалотите положението е малко по-благоприятно. При тях поне могат да се различават добре и да се пазят женските животни, които са значително по-дребни от мъжките.

При животните, които обитават острови, процентът на измрелите и на застрашените от измиране видове е по-голям. Дронти и моа, гигантските щрауси от Мадагаскар, гигантските костенурки от Галапагоските и от Сейшелските острови и накрая дреианите от Хавай са ярък пример. Често фактът се обяснява с това, че островните животни съществуват в малки популации и следователно особено лесно и за кратко време може да бъдат изтребени. Дори и да пренебрегнем фактора човешка дейност, ще установим, че в общия световен списък на измрелите видове животни, обитатели на острови се срещат далеч по-често.

При разглеждането на този въпрос ще трябва по-напред да припомним: измирането на видове е нормално природно явление. Разбираемо е също така, че жизненият часовник на популация, отделена на уединен остров, върви по-бързо или по-бавно, отколкото на първичната общност, от която тя е била случайно отделена чрез преодоляване на някаква временна преграда или чрез генетично отчуждаване. Когато даден генетичен фонд е голям, това значи и по-голям генетичен резерв и по-голяма възможност и способност към приспособяване. По-голямата континентална популация, общо взето, по-добре ще се приспособи към измененията на средата, отколкото малката островна популация.

Островната популация е получила само част от генетичния фонд, а по-късно индивидите на част от нея са придобивали нови мутации, т. е. резервът от заложби, поставени на разположение на отбора, е твърде малък, докато при основната популация носителите са повече от десетки хиляди. Освен това отборът, който лежи в основата на всички приспособявания, е преди всичко статистически процес и като всеки статистически процес има сила само когато борави с достатъчно големи числа. На второ място голяма роля играе и случайността, която може да доведе до загуба на някой полезен ген. Например, ако само десет индивида са носители на определен наследствен белег, неговата загуба е по-вероятна поради преждевременна смърт или поради недостатъчна способност за размножаване, отколкото ако носители на този белег са стотици или хиляди индивиди. Би могло да се възрази, че именно на острови са се запазили стари форми на живот. Това се отнася например за хатерията, или туатарата (древния гущер (Sphenodon punctatus). Безспорно констатацията е вярна. Древни форми са могли да се запазят отчасти там не защото са по-жизнени, а защото никой не ги конкурира за дадена екологична ниша, противно на положението при родствениците им на континента. Били са облагодетелствувани може би и от липсата на хищници или паразити. Древните видове островни обитатели просто са изостанали в развитието си, докато родствениците им на континента не са измрели, а са продължили еволюцията си.

Проф. д-р б. н. Улрих Зедлаг

ЖИВОТИНСКИЯТ СВЯТ НА ЗЕМЯТА

Превели от немски

Радка Андреева и Борислав Антонов

Земиздат — София – 1981

13:52 27.9.2004 г.