|
Приемаме като нещо най-естествено присъствието на бозайници, влечуги, земноводни или бръмбари по всички континенти. Нито една от тези групи животни не е била повторно или многократно създавана. Как тогава животните са могли да преодолеят гигантските разстояния по суша и по вода, когато е имало само по един център за произход на отделните групи? Продължителното време, изтекло от началото досега, обяснява донякъде нещата, но далеч не е достатъчно: например днешното разкъсано (дизюнктно) разпространение на тапирите може да се обясни с предположението, че при благоприятни условия тези животни са обитавали огромното пространство от Южна през Северна Америка чак до Югоизточна Азия, но трябва да обясним как са преодолели Беринговия проток. Още по-невероятно е същият този път да е бил преодолян от някои семейства тропични бръмбари, разпространени днес в Южна Америка и Африка. А как са стигнали споменатите групи животни и до Австралия?
На тези и на подобни въпроси е бил търсен отговор, изхождайки от днешния облик на Земята, въпреки че се е знаело както за издигания и спадания на земната повърхност, така и за появявания и изчезвания на острови. Намирането на вкаменелости от морски животни високо в планините и промените в бреговата линия на континентите неоставят съмнение, че земната повърхност многократно се е изменяла дори и тогава, когато вече е съществувало цветущо развитие на животни. Стръмните склонове на континентите, съществуването на континентални плочи сочат, че те малко се влияят от издиганията и спаданията на земната кора и от планинообразувателките процеси. По този начин неизбежно възниква въпросът, как се разпространяват животните през моретата.
Както вече установихме, много животни са способни активно да плуват надалеч или се оставят да бъдат влачени от течения. При случайно представила се възможност «да бъдат пренесени като незабелязани пътници», да преодоляват морски протоци или поетапно да «скачат» от остров на остров и да преодоляват големи разстояния. Принципът за «скачане от остров на остров» се поддържа предимно от американски автори. По този начин може да се заселят отдалечени от сушата острови. Това е вън от съмнение.
Повечето автори все пак смятат, че днешните контури на континентите не са били винаги такива, и предполагат съществуването на мостове между тях в миналото, защото шансовете при «скачането» от остров на остров са малки, дори за първия етап, което се установява по бедността на повечето островни животински и растителни съобщеетва. Малката изходна популация, която израства на изолиран остров, е вече далеч по-слаба, за да излъчи представители за следващ етап, и от него съответно излизат по-отслабени индивиди, с още по-малки шансове. Разпространяването през солиден мост от суша е много по-сигурно. По този начин бяха «създадени» най-красивите мостове между континентите. Торбести животни се срещат в Америка и в Австралия? Моля, достатъчно е да прокараме мост през Тихия океан. Това, което може да се допусне за Тихия океан, може много по-лесно да се осъществи в Атлантическия и ето как ще успеем да обясним наличието на крокодили в Конго и в Амазонка! Така световната карта се изпълва с мостове от суша, които би трябвало да съществуват по едно и също време или да следват един след друг — не би останало и малко свободно море. «Те строят мостове между континентите така, както готвачите готвят пържени яйца» още навремето се оплакал Дарвин.
Фактите са били пресилени, но наистина, в много случаи потънали връзки между континентите дават най-правдоподобно обяснение за сегашните форми на разпространение на групи животни. Със сигурност Америка и Азия са били съединени с мост през Беринговия проток. Измислените дълги и тесни мостове от суша не са съвсем неправдоподобни, ако погледнем на картата средноамериканския мост. Въпреки това хипотезата за мостовете е незадоволителна. В много случаи освен разпространението на определени растения и животни няма други доказателства, а и разстоянията са твърде големи, дълбочините също.
Доста неясноти и противоречия изглеждаха отстранени, когато Алфред Вегенер предложи през 1915 г. забележителната теория за дрейфа на континентите. Така намериха обяснение не само явните съответствия между бреговата линия на Южна Америка и на Африка, но и други особености в строежа на земната повърхност. Изведнъж стана по-разбираемо разпространението на някои животни и растения. Тази хипотеза се потвърди и от разпространението на следите от пермското заледяване, които се намират в Индия, Африка, Мадагаскар Австралия и Южна Америка. Ако континентите, заемаха в миналото сегашното си положение, едва ли би могло да се обясни защо следи от заледяване с център Южния полюс ще се срещнат толкова на север, в Индия и дори северно от екватора.
Според Вегенер в дълбока древност до късния мезозой съществувал голям първичен континент Гондвана, обхващащ Австралия,Антарктида, Индия, Мадагаскар Африка и части от Южна Америка.На север този гигантски континент граничел с Тети.с — огромното Средиземно море, през което само временни мостове свързвали Гондвана със северните земи. Този първичен континент се разпаднал постепенно и неговите части дрейфуват бавно, като се раздалечават. Континентите с по-малко относително тегло плават подобно на ледени блокове върху пластичната долна част на земната кора — сима, състояща се предимно от съединения на силиция и магнезия. Антарктида се отделила най-рано от Африка, но дълго запазила връзка с Австралия и Южна Америка. По този път (Южна Америка — Антарктида — Австралия) са могли да минат много видове животни. След това се прекъснала връзката с Австралия. После се отделили Южна Америка, Индия и накрая Мадагаскар от Африка. На север Европа и Америка били свързани и временно имали връзка и с азиатския щит. Според Вегенер континентите се движат и сега.
За съжаление с течение на времето геолозите и геофизиците опровергаха възгледите на Вегенер точка по точка. Вярвали са им само малък брой биолози, предимно зоогеографи, които искали да възстановят историята на разпространението на някои групи животни (например бръмбари) и на други, които са започнали да се развиват като бозайниците по-късно, в периоди, когато част от мостовете вече били прекъснати.
През последните години обаче геофизиците започнаха да събират нови доказателства за правилността на представите за плаващи континенти. Особено силни доказателства се съдържат в резултатите от палеомагнетичните изследвания. Днес геолози и геофизици са в състояние да определят в каква посока са протичали земните магнитни силови линии в момента на застиването на скалите. След втвърдяването на разтопената маса магнетизмът се запазва. Тъй като магнитното поле е непостоянно, а и в по-малки пространства проявява силни отклонения, при възстановяването му се получава мозаечна картина. Когато се сравняват обаче резултатите от източния бряг на Южна Америка и от западния бряг на Африка, съвпадането е така поразително, чене може да се съмняваме и в предишните връзки. Обясняването на разкъсани (дизюнктни) ареали чрез континентални размествания трябва да става крайно предпазливо и сдържано. Много от съблазнителните примери се оказаха несъстоятелни, защото съответната група животни е могла да се развие едва след като континентите са били вече разделени. Докъде е могло да стигне разпространяването на древните животни по този начин, особено на безгръбначните, и днес е трудно да се разбере.
Всеки, който се интересува от геологичната история на Средна Европа, знае, че тя е била заливана неколкократно от море. Например при Заалфелт се срещат силурски граптолити, а при Йена брахиопода (Brachiopoda) и морски лилии (Crinoidaea) от триаса. Варовиковите скали на о. Рюген се състоят между другото и от фораминифери (РогагшпНега) от кредната епоха. Всички тези животни са живели в море. Триаският бундзандщайн се е формирал, когато е било суша, със сух, пустинен характер. От началото на мезозоя суша и море са се сменяли, но през кредата големи части и от други континенти са били заливани от морета. През третичната ехоха (терциера) също е имало заливания от море (трансгресии), които са покривали днешната суша, но те са били по-малки. През ледниковите периоди на снежните и ледените шапки на полюсите са се натрупвали такива маси вода във вид на лед, че нивото на океаните спадало. Това е позволило да се открият мостове, по които да се обменят животни между Евразия и Америка. Мостът през Беринговия проток просто е излязъл от морето. Това се е случвало и няколко пъти преди това през терциера. Долните течения на изтичащите на север реки са се провирали под глетчерите и са създавали (особено когато са се топели ледовете) големи езера, които са допринесли за разпространяването на редица водни животни. Едно от езерата се е превърнало по-късно в днешното Балтийско море. Друг огромен водоем е свързвал много реки и речни системи с Ледозития океан, Каспийско море, Байкалското езеро, Аралското езеро и с други езера. По този начин тюленът монах е успял да се засели в Черно море, където преди това е липсвал. Между заледяванията и след тях нивото на морето се е вдигало отново и осушените земи са били наново потопени. След стопяването на ледовете е настъпило известно издигане на сушата, освободена от натиска на ледовете. Издигането на сушата в Северна Европа продължава и досега. Подобни по мащаб или още по-обхватни са били измененията във формите на повърхността в други части на планетата. През плиоцена се е появил мост между Северна и Южна Америка, който разкъсал ареалите на многобройни видове морски животни, но позволил на сухоземните да разширят ареалите си. По това време се е появило и Червено море. Чак до средата на терциера и малко по-късно Средиземно море е имало проход и на изток към Индийския океан. През периоди на заледявания нивото на морето е спадало и на много места плитките морета са пресъхвали и са се появявали мостове към сушата. Например в индомалайската област Азия и Австралия са били разделени само с тясна междинна зона, която по-късно пропаднала. Тук и на други места чрез неколкократно повтаряне на геологичната обстановка са били създадени благоприятни условия за появяването на нови форми. Когато се изследват възможностите за разпространяване и се проучват изходните центрове на определени групи животни, трябва да се вземат предвид и не по-малко важните климатични изменения. Неколкократните смени на топли и студени периоди през плейстоцена са се отразили значително в историята на вкаменелостите от бозайници, намерени в Средна Европа и живеещи днес далеч на юг или далеч на север. През терциера е било, общо взето, по-топло, отколкото сега. В кехлибар от това време са намирани термити. Съвременната им северна граница на разпространение стига само до Южна Европа. Относително по-топло е било времето и през мезозоя, с което се обяснява тогавашното широко разпространение на животни, които днес са ограничени само по южните континенти. Гренландия (до 75 ° с. ш.) и Шпицберген са били частично покрити с широколистни гори. През кредния период в Гренландия е имало смокинови, канелени и хлебни дървета. По находките от корали се съди, че 18 ° С изотерма през терциера в някои периоди е преминавала на 1500 кт по на север от сегашните й очертания. Причините за големите промени в климата са недостатъчно проучени. Смята се, че са предимно от астрономическо-космически характер; за някои области това може да са и изменения в посоката на топлите морски течения. Гълфстриймът например е не по-стар от 60 млн. години, защото едва тогава е била премахната преградата — средноамериканският праг, който е спирал екваториалното течение.
С измененията на климата са се изменяли и климатичните, съответно и растителните зони, а заедно с тях и ареалите на много видове животни, които са се местили нагоре или надолу между полюсите и екватора. Когато са се изпречвали препятствия на пътя на такива измествания, някои от видовете, неуспели да ги преодолеят, са измирали. През ледниковия период тропичният пояс е бил силно .стеснен. В междуледниковите периоди вследствие на по-влажния климат пустинните райони са били по-малки или въобще не са съществували. По това време много тропични африкански животни, като лъв, леопард и жираф, са проникнали до Северна Африка. Между краищата на континенталните полярни ледове и ледниците на Алпите или на други планини се е простирала стеснената зона на тундрата. Отстъпването на ледовете на север (към полюса) и на юг (във високите части на Алпите) е било последвано от настъпването на животните и така приспособените към хладен климат животни оформили картината на днешното арктико - алпийско разпространение, В Европа са известни около 200 вида животни.
които се срещат както във високите планини на Средна Европа, така и в северната или североизточната част от континта. Повечето от тях са насекоми, например комари от семейство Tipulidae и оси. От бозайниците ще споменем заека беляк, а от птиците — брезовата скатия, алпийската яребица, белогушия дрозд и трипръстия кълвач.
В миналото всички тези животни бяха определяни като борео-алпийски. Де Латин направи уточнение и разграничи борео-алпийските от арктико-алпийските. Борео-алпийски се наричат само онези животни, които след ледниковата епоха са последвали пояса от иглолистна гора и които произхождат от сибирското ледниково убежище, а днес са ограничени само в планините и в умерено хладните зони.
Убежища (рефугиуми) на животни през ледникови периоди и днес се очертават добре. Това са общи припокриващи се части от ареалите на много видове, които на други места са ясно очертани. Някои от видовете така и не са успели да излязат извън границите на убежището си. Като убежища са известни области както в Евразия, така и в Северна Америка. За тях е характерно това, че служат за обиталище на горски или на пустинни жители. Голяма част от средноевропейската фауна произхожда от голямото средиземноморско убежище. Не по-малко е и участието на представители от сибирското убежище, въпреки че то е разположено на огромно разстояние. Заради прегради пред разпространяването други убежища са играли значително по-малка роля.
Параметрите на изолацията — време и пространство, с които се характеризира отделянето на даден район от съседните, се определят по степента на ендемизъм — наличие на животни, които се срещат само на едно място, а липсват другаде. Например ендемизмът всред всички животински систематични единици на Австралия е значителен, а в Евразия е твърде малък. Необикновената древност на Байкалското езеро се разкрива и от факта, че за него са известни 725 вида животни (без едноклетъчните). От тях 90 % са ендемити. Подобно е положението и в Охридското езеро, най-древното езеро в Европа.
Ендемичните семейства имат по-голяма доказателствена роля, отколкото ендемичните.видове, защото могаг да се развият само в условия на твърде дълга изолация. Степента на общност на различните равнища—на видове и на родове—дава допълнителни сведения за обмените, съществували в миналото. Разбира се, различни ще са обясненията за ендемизъм или за общност при бозайниците (чийто разцвет започва едва през терциера) или при водните кончета, които принадлежат към най-древните насекоми, населявали горите още през карбона. Проф. д-р б. н. Улрих Зедлаг
ЖИВОТИНСКИЯТ СВЯТ НА ЗЕМЯТА
Превели от немски
Радка Андреева и Борислав Антонов
Земиздат — София – 1981 фигура 1 фигура 2 фигура 3 фигура 4 фигура 5 фигура 6 фигура 7 фигура 8 фигура 9
Коментари () |
|
|
|
 |
