|
Все повече и повече човекът променя облика на околната срада, и то не само като нарушава природата със своето строителство, технически съоръжения и с отглеждането на културни растения, а и с качествени изменения в запазената флора и фауна. Още при разглеждането на пасивното разпространяване на животните многократно бяха привеждани примери за неволно пренасяне на животни с морски, сухопътни, железопътни и въздушни превозни средства.
На въпроса, дали съзнателното или случайното пренасяне на животни чрез транспортна обмяна между отдалечени страни е допринесло повече за изравняване на фаунистичните различия (или за нарушаването на животинските съобщества), може да се отговори най-общо, че несъзнателното разпространяване на гръбначни животни (например плъхове!) е имало малко значение, но при безгръбначните и особено при насекомите това разпространяване е играло значително по-голяма роля.
В отвъд океанските страни колониалното заселване е довело отчасти до «европеизация» на флората и фауната, която вървяла успоредно с проникването на културата. В някои стари колониални области е европеизирана дори голяма част от почвената фауна (дъждовните червеи). Фауната се смесвала и по други, в много случаи противоположни пътища.
Мотивите за заселването на някой екзотичен вид може да бъдат различни — емоционални и икономически. Вмного случаи е трудно да се разбере защо, е било предприето дадено заселване. Покрай емоционалните и икономическите причини не трябва да се забравя и неволното заселване.
Рядко се случва по невнимание да бъдат пренесени птици. Трудно може да се разбере как домашното врабче (Passer domesticus) е успяло да последва заселниците от Европа отвъд океана, където непреодолимите разстояния са направили невъзможно активното му разпространяване. Трудно е и да се допусне, че е било пренесено съзнателно в друга страна, както други видове птици. Все пак някои от заселниците не са искали да се лишат от познатото чирикане на врабеца от родната страна. Така поне може да бъде обяснена част от съзнателните заселвания на врабци — но само част от тях! Като се има пред вид какви опустошения нанасят врабците по житните култури, невероятно би било да се помисли, че някой ще внесе врабче поради икономически съображения. И все пак това се е случвало — и то не веднъж! През 1850 г. врабчето е било пренесено в Северна Америка, през 1872 г. — в Аржентина, през шестдесетте години на миналия век — в Австралия и през - 900 и 1906 г. — в Бразилия! В много случаи заселването е било трудно и е трябвало многократно да се повтаря.
В Северна Америка след неуспешните първи опити били окачени многобройни гнездилки и предприемчиви търговски фирми с голям рекламен шум продавали храна за врабци. Между 1860 и 1870 г. врабчето се разпространило над р. Мисури и твърде скоро трябвало да започне борба срещу него.
Във всички тези случаи врабчето трябвало да се използува за борба срещу вредни насекоми. По-късно врабчетата били заселени и в Нова Зеландия, на Хавайските острови, в Меланезия,. Южна Африка, Куба, Ямайка и Бермудските острови.
Много трудно е да се проследи доколко фауната на дадена страна е била «подправена» чрез съзнателно внасяне на чужди животни. Домашните животни се взимат пред вид само дотолкова, доколкото са допринесли за обогатяването на свободно живеещите животни. Като изключим неволното изпускане на домашни животни, което често се е случвало, в много случаи съзнателно са били оставяни домашни животни да подивяват. Например на много острови са били заселвани зайци подземници и кози за храна на корабокрушенци, които преди изобретяването на радиото трябвало с месеци, а дори и с години да чакат, докато се свържат с останалия свят.
Подивели свине има например в Северна и в Южна Америка, на много острови в южните морета, в Нова Зеландия и на Мадагаскар. В прериите на Северна Америка днес живеят табуни от «диви коне» (мустанги) и говеда. Същото се отнася и за пампата и ляносите на Южна Америка, както и за някои области на Австралия. Подивели говеда се срещат и в Нова Зеландия, Нова Гвинея и на Хавайските острови. На Британските острови от векове има стада от подивели кози. Подивели камили (едногърби) са се срещали понякога в южната част на САЩ, в Испания (устието на река Гуадалкивир), в пустинята Калахари, в Австралия и вероятно и до днес в някои от тези области. Испанското стадо, което е било създадено в първата половина на XIX век, е преминало да живее в блата (!) и е съществувало до 1950 г. Последните животни са били откраднати. Между другото било изказано съмнение, че последните двугърби диви камили в Монголия са подивели домашни животни. На много места по земното кълбо се срещат популации от подивели кучета и котки. Едно наистина ново «диво животно» е станало австралийското куче динго, внесено съзнателно в предисторическо време — това може да се смята за сигурно. Подивели пчели се срещат и в Европа.
Най-големи са били усилията да се внесат животни там, където вследствие на изолацията фауната е била крайно бедна. Вече споменахме, че Маскаренските острови са били лишени от бозайници. Първоначално на Хавайските острови не е имало земноводни и влечуги и единствен представител на бозайниците бил един вид прилепи. Подобно положение е съществувало и на други острови и е обяснимо защо заселниците са създавали хранителна база чрез внасяне на ловни животни.
Нова Зеландия била недостижима за бозайниците, тъй като около 1600 км я делят от Тасмания или от австралийския континент. Затова не е чудно, че при откриването на островите там са били намерени само два вида прилепи, като изключим маорския плъх, който безспорно е внесен от човека.
Общо взето, в Нова Зеландия са внесени повече от 600 вида! За успешно аклиматизирани се смятат 40 бозайника и 28 вида птици, половината от които произхождат от Европа. Днес там може да се срещнат следните животни: таралеж (Erinaceus auropaeus)
невестулка (Mustela nivalis)
хермелин (Mustela erminea)
африканска невестулка (Mustela furo)
черен пор (Putorius putorius)
глиган (Sus scrofa)
дива коза (Rupicapra rupicapra)
домашна мишка (Mus musculus)
черен плъх (Rattus rattus)
сив плъх (Rattus norvegicus)
заек подземннк (Oryctolagus cuniculus)
див заек (Lepus europaeus)
благороден елен (Cervus elaphus)
елен лопатар (Cervus dama) Създадена била цяла колекция от елени. От Хималаите бил внесен тарът (Hemitragus jemlahicus), от Австралия били внесени няколко вида кускуси и някои по-дребни и средно големи кенгура. По-нататък следват, разбира се, всички домашни животни, от които подивелите са допринесли за унищожаването на местната фауна. Кучетата и котките например са заплаха за киви (Apteryx) и за кукумявковия папагал (Strigops habroptilus) — вид папагал, способен само да пърха с криле, нощно активен земен обитател.
Както е известно, аклиматизирането на птици е много трудно и въпреки това в Нова Зеландия се срещат следните европейски видове: ням лебед (Cygnus olor)
фазан (Phasianus colchicus)
врана (Corvus frugilegus)
скален гълъб (Columba livia)
кос (Turdus merula)
зеленика (Chloris chloris)
кадънка (Carduelis carduelis)
полска чучулига (Alauda arvensis)
огнена кадънка (Carduelis flammea)
скорец (Sturnus vulgaris)
домашно врабче (Passer domesticus) Стари наши познайници тук са и паунът (Pavo cristatus), пуйката (Meleagris gallopavo) и вълнистото палагалче (Melopsittacus undulatus).
Някои от тези внесени видове са се размножили така, че са станали много вредни. Преди няколко години с обявления във вестниците се търсеха ловци, за да отстрелват вапити. Срещу подобния на коза тар, който чрез прекомерно опасване на растителността предизвикал почвена ерозия, са били предприети акции с отрови, които за съжаление са засегнали и други животни, като например папагала кеа (Nestor notabilis). И през по-късни периоди се съобщава за изтравяне на диви кози, елени и някои дребни катерещи се двуутробни.
На Хавайските острови бозайници са заселени в по-малък мащаб, но птичият свят вероятно е бил изменен в значително по-големи размери. Относително малката площ на отделните острови е допринесла повече за бързото измиране на видовете птици, отколкото преследването им от човека или от внесените нови видове животни. Плъховете са взели твърде голямо участие в унищожаването на гнездещите по земята птици. За борба срещу плъховете са били внесени златни мангусти (Herpestes auripunctatus). Това принудило плъховете да преминат към живот по дърветата и така те унищожили гнездещите по тях птици, докато мангустите се заели вместо плъховете да преследват гнездещите по земята птици.
На Хавайските острови са били заселени общо 94 вида птици, от които добре са се аклиматизирали 53 вида. Затова пък местната птича фауна е почти напълно унищожена —от 68 вида, обитаващи островите птици 26 са измрели, а 13 се срещат само в остатъчни популации. Сега при орнитологична екскурзия на Хавай ще срещнем предимно европейски, американски или произхождащи от други части на света птици! На Маскаренските острови в историческо време са измрели не по-малко от 42 форми (вида) и са били внесени 30 чужди.
Като пример за това, какви катастрофални вреди може да се нанесат, ще споменем едно от световноизвестните заселвания — на зайците подземници в Австралия. Още. от началото на XIX в. на много места в Австралия са били отглеждани питомни зайци подземници и съвсем естествено е някои от тях да са се изскубнали на свобода или да са били направо изоставени на произвол. Резултатите са били само локални заселвания. През 1859 г. диви зайци подземници от Англия били заселени в щата Виктория и само за три години те се превърнали в напаст за околностите, като се придвижвали на година средно със 100 кт в северна и в западна посока. Тъй като в Европа дивият заек подземник твърде бавно усвоява терени, това е изумително и се дължи вероятно на факта, че естествените му врагове, например европейската лисица (Vulpes vulpes), са били заселени едва през 1870 г. С разселването му в Северна Америка и в южната част на южноамериканския континент се е стигнало само до незначителни колонии. Зайци подземници и котки са предхождали заселванията на белия човек в много области на света и са вредили на местната фауна (предимно на дребните обитатели на почвата). По такъв начин са допринесли за влошаване на жизнените условия на местното население още преди идването на бели заселници в страната. Изчислено е, че 10 заека подземника изяждат от оскъдната растителност толкова, колкото една овца. Изровените при това дупки заплашват пасящите животни, а при недостиг на храна или вода зайците подземници обелват кората на дърветата за разлика от овцете.
Борбата срещу зайците в Австралия е погълнала огромни суми. Построени били хиляди километри телени огради, за да се спре разпространяването им. Зайците били преследвани с оръжия, капани и отрови и въпреки това се размножавали толкова много, че през 1950 г. станали около 750 млн. През тази година, както и няколко години преди това били правени опити да бъдат заразени с вирусна болест — миксоматоза. Тази болест, характерна за някои видове южноамерикански зайци подземници, при които протича съвсем леко, е позната на специалистите вирусолози. През 1950 г. пламнала епидемия, която се разпространила светкавично. За три години милиони зайци станали нейни жертви и едва ли някое животно е успяло да преживее мъчителната болест. С унищожаването на зайците подземници за овцете останала повече паша. Данните за 1952— 1953 г. сочат, че добивът на вълна нараснал с около 35 млн. кg в сравнение с годините преди епидемията от миксоматоза.
Скоро зачестили съобщения за зайци, които са преболедували. По-задълбочените изследвания показали, че вирусът се среща и в щамове с намалена вирулентност. Тези щамове се запазват по-продължително време в преносителите — бълхи и комари, отколкото нормалният вирулентен щам, от който животното загива за няколко дни. Поради това те. се разпространяват по-бързо. Действието им е както на голяма акция по имунизация, тъй като оздравелите животни получават имунитет срещу нова инфекция. От друга страна, чрез естествения подбор у зайците подземници се е развила значителна резистентност. И така Австралия отново страда от тях! За 12 месеца през 1955—1956 г. в страната били консумирани 33,2 млн. зайци и 12 млн. са били изнесени в други страни.
Причини за заселване на нови животни в Европа е имало значително по-малко. Въпреки това са заселени доста видове.
Значителен е броят на видовете, преселени в Европа и допринесли както за обогатяване на фауната, така и за възстановяване на временно напуснати ареали. Първо място сред тях заемат новите ловни животни и животните с ценни кожи. Не са липсвали и такива причини, като развлечение с необикновени животни, което се доказва с примери от миналото столетие. Тогава е съществувало голямо въодушевление при опитите за обогатяване на фауната, довело в ред страни до създаване на дружества за аклиматизиране.
На първо място ще споменем две животни, които днес едва ли може да се приемат за пришълци и които междувременно вече са живели по нашите места. Еленът лопатар в след ледниковата епоха е живял в Мала Азия, Гърция и България и по някои от средиземноморските острови, а в историческо време е бил пренесен от човека в целия средиземноморски район. По отношение на момента на заселването северно от Алпите се застъпват различни становища. Несигурните данни се дължат отчасти на факта, че заселването на лопатара е локално ограничено и популацията бързо изчезва след вдигане на забраната за лова. Може да се приеме за сигурно, че в ГДР още в X в. е имало елени лопатари, а може би те са живели тук още по-дълго. Дори и днес затворената област на разпространяването им, която включва ГДР и част от съседните й страни, е сравнително малка въпреки многократно предприеманите разселвания.
Дивият заек подземник е «у дома си» в Испания и в Северозападна Африка. Отглеждан е бил още в древния Рим като обект на дамския лов, а по-късно и в благородническите дворове в Средна Европа. За превръщането му в домашно животно решаваща роля изиграли манастирите, където смятали неродените малки за храна, разрешена по време на пости. Първото доказано заселване на райони в Германия е през XII в., а в XIII в. Вече се съобщава за вредността му в Англия, където също е бил пренесен.
От другите «новодомци» в Средна Европа ще споменем само тези, които са дошли през океана или от Далечния изток и които са заселени на свобода. Когато наблюдаваме играта на патиците, потапниците и гмурците по застояли води, разливи и блата, често ще забележим и главата на ондатрата (Ondatra zibethica). Тялото й, голямо колкото на заека, е скрито под водата и размерите му може да се определят по средната част на опашката, която се показва над повърхността. Присъствието й през зимата може да се открие по изградените високи купчини от тръстика, трева или папур. Ондатрата е пренесена от Северна Америка. Нейният огромен ареал се простира от 30° с. ш. до Аляска и от Атлантика до Тихия океан. В Северозападна Европа ондатрата е вредна, защото подравя дигите на реките и язовирите. Въпреки това в Съветския съюз и Финландия тя е била широко разселена. Голяма колония от ондатри има в района на устието на Амударя. Там са създадени условия за разпространяването им, като са прокарани над 1600 кт канали през тръстиките, за да могат по тях да се движат лодки, и са били построени над 93 000 колибки и 94 000 площадки за гнезда на ондатри. Тези цифри, изглежда, са отдавна надхвърлени, защото е предвидено увеличаване на производството на кожи от тях. Според сведения от ежедневниците (1969 г.) годишното производство надхвърля 6 млн. кожи.
Историята на заселването на ондатрите в Европа е представяна много противоречиво. Сигурно е само, че са били пуснати на свобода през 1905 или 1906 г. в околностите на Прага. Броят им обаче бил малък — съобщава се за около 10 двойки. Едва 10 години по-късно се появили първите животни в Бавария. През 1917 г. били установени в районите на Кротендорф и Грембах. Въпреки че защитни мерки били взети отрано, ондатрата бързо се разпространявала. Самостоятелното й разселване е било подпомагано от създаването на ферми за отглеждането й по изкуствен начин в Белгия, Франция, Швейцария, Полша и на Британските острови, докато в Германия по-рано такива ферми били забранени. Избягалите от фермите животни и преди всичко оставените на произвол при ликвидирането на фермите поради увеличеното предлагане на кожи и спадането на цените създали вторични центрове на разпространение и заселване. С тези центрове са свързани унищожените междувременно популации в Англия и в областите под морското равнище в Холандия и Белгия. В Румъния ондатрите са навлезли не само от запад, но и от Съветския съюз.
Аз сам съм имал възможност да наблюдавам покрай една рекичка в Оберлаузиц придвижването на животно, което явно беше тръгнало на дълъг път. По тихите места и вировете, на потока то плуваше, а там, където течението беше по-бързо и дъното каменисто, то се движеше по брега. Стоях на един мост и можех да следя голяма част от пътя му: животното съвсем не беше тръгнало да си търси храна, а неотклонно продължаваше странствуването си. Това беше нутрия (Myocastor coypus). Може би това е било самотно животно, избягало от някоя ферма. От десетина години вече се срещат нутрии на свобода, което премахва всякакви съмнения за успешното им заселване в Европа, въпреки че при тежки зими цели популации от тях загиват.
Родината на нутрията се намира в южната част на Южна Америка, като обхваща част от субтропика и част от зоната с умерен климат. Тъй като и в Огнена земя се срещат нутрии, няма съмнение, че те могат да се приспособяват към студени зими, въпреки че отглежданите във ферми животни са били предпазвани от крайно тежки климатични условия.
В своята родина през 60-те години на нашия век нутриите станали редки и затова били създадени ферми за развъждането им както в Южна Америка и САЩ, така и в Европа и в Съветския съюз. Преди Втората световна война в Германия са произвеждани около 100 000 кожи годишно. При това трябва да се отбележи, че някои животни са успявали да се измъкнат на свобода. Броят на откритите поединично индивиди или на краткотрайните колонии, които се споменават в литературата, е твърде голям, но затова пък относително редки са доказателствата за популации, съществували поне 10 години. Като се има пред вид всичко това, трудно е да се каже къде се среща днес нутрията. Очевидно животното не е в състояние да засели плътно големи пространства, както ондатрата, но може да се очаква, че чрез подбор ще се подобрят шансовете му за преживяване. В повечето случаи нутрията не е смятана за вредна, но има и противоположни мнения. В Англия, където освен щетите по диги и язовири са били наблюдавани и значителни вреди по захарното цвекло, е била предприета кампания за пълното й унищожаване. Били убити 136 000 животни.
В Съветския съюз нутрията е била планомерно разселвана. Успешни се оказали разселванията предимно в Азербайджан и в Армения. От общо 50 млн. нутрии по цялата Земя около 5 млн. живеят в СССР (където между другото са размножени някои ценни мутанти, например животни с чисто бял цвят).
При разглеждането на отделните животни в тази глава не е спазена зоологичната систематика, но все пак ще разгледаме и още два други гризача. В Англия, Шотландия и Ирландия освен европейската катерица живее и сивата катерица (Sciurus carolinensis). Животното е било разселено за първи път през 1889 г. край Уобърн, графство Бедфърдшир, и се размножавало така добре, че всеки път, когато имало нужда, оттам взимали животни за заселване на други места. Такива допълнителни разселвания били извършвани, въпреки че скоро след това били установявани вреди, между които и унищожаване на млади птици. Днес срещу сивата катерица се води сериозна борба.
Тук няма да разглеждаме заселванията и преселванията на европейския бобър (Castor fiber), а само ще споменем, че голяма част от живеещите днес във Финландия бобри са от канадски произход. За да бъдат възстановени популациите на изтребените през XIX в. бобри, били пренесени животни от Северна Америка и от Норвегия. Заселването на северноамериканската популация се оказало по-успешно. Срещащите се днес в Полша бобри вероятно също произхождат от канадски бобри, които малко преди започването на Втората световна война били внесени в тогавашна Източна Прусия, откъдето са се разпръснали. В Украйна от дълго време насам съществува колония от канадски бобри (Castor fiber canadensis).
От хищниците особен интерес заслужава енотовидното куче (Nyctereutes procyonoides), което е голямо колкото лисица. Не много отдавна то започнало да заселва горите на Северна Европа от изток на запад. Родината му е Източна Азия — Япония, Корея, Китай и някои части на Сибир. В програмите на многобройните заселвания и преселвания на животни за кожи, предприети в СССР (до 1955 г. са били заселени над 200 000 броя от 25 вида!), е било включвано и енотовидното куче в райони от Украйна до Карелия. Също както и ондатрата, то е показало отлична способност да се разпостранява активно. Днес то се среща във Финландия (1935), Швеция (1945), Полша (1962), Румъния (1956), Унгария и ЧССР (1955). В ГДР първото съобщение за забелязано енотовидно куче е от 1967 г., но то е било наблюдавано две години преди това, а във ФРГ (Вестфалия) било убито едно още през 1962 г., като не е изключено в този случей да става дума за животно, избягало от ферма. Малко по-късното му намиране в Бавария увеличава вероятността това да е първият предвестник на вълната заселници от този вид.
Когато смятаме, че сме срещнали енотовидно куче, трябва по-внимателно да се вгледаме, защото то много прилича по външност и по големина на миеща мечка (Procyon lotor). Засега шансовете да срещнем миеща мечка са по-големи, отколкото енотовидно куче (това се отнася за ФРГ и ГДР), тъй като на много места се отглеждат миещи мечки във ферми и някои от тези прекрасно катерещи се животни могат лесно да избягат. Тъй като миещата мечка издържа студената зима в Канада, тя се чувствува добре и в Европа. Съзнателно размножаване с цел пускане на свобода на миещи мечки е било извършвано на много места в Европа и СССР.
Миещата мечка може да причини големи вреди, унищожавайки гнезда на птици, и затова сесията предимно за нежелано обогатяване на местната фауна. Въпреки това в началото на нейното заселване в Германия през 1930—1935 г. тя е била поставена под закрила. В X есен и в Айфел миещите мечки са вече местен дивеч, а и на изток от Берлин има една популация от стотици животни, произлезли от питомци на ферма е окръга Щраусберг, освободили се през 1945 г.
Подобен е случаят с американската норка (Mustela vison), която в родствено отношение е много близка със срещащата се все още в остатъчни популации във Франция европейска норка (Mustela lutreola). Те са толкова сходни, че се приемат за подвидове на един вид. Днес американската норка живее в Скандинавия, Исландия, Англия, Холандия, Дания и Полша. В СССР от 1933 г. насам са били предприети масови и системни заселвания с норки, отначало в Сибир, а по-късно и на много други места, между които и в европейската част.
Интересът към ловни животни е бил причина за заселване и на различните видове елени. В малки популации в Англия и Франция са представени китайските водни елени (Hydropotes inermis), чиято родина са Китай и Корея. В същите страни се срещат на места и малките елени мунтжак (Muntjacus muntjak), които произхождат от Югоизточна Азия. Има ги и на големите Индонезийски острови. От същата част на Азия произхожда и еленът аксис (Axis axis), който живее на о. Бриони и някои други острови пред адриатическото крайбрежие на Югославия.
На много места може да се срещне еленът сика (Cervus nippon), който живее в Япония и по източното крайбрежие на Азия. Японската форма, която е по-дребна от лопатара, може да се срещне в гората край Арнсберг във ФРГ. Същият подвид или по-едрият манджурски подвид, наречен елен на Дибовски, живее отчасти в заграждения или на свобода в Дания, Англия, Шотландия, Австрия, Франция и в СССР. През 1933 г. във Финландия бил внесен северноамериканският виргински елен (Odocoileus virginianus). Той се размножил много бързо и се разпространил в южната част на страната.През 1968 г. популацията се състояла от около 5000 животни.
Кухорогите преживни също са били обект на преселвания с цел обогатяване на ловните участъци. Най-важни сред тях са муфлоните (Ovisammon musimon), които можем да срещнем на много места в Европа. Тъй като в историческо време те не се срещали на европейския континент, споменаваме го накратко, без да засягаме разпространението на козирога, дивата и питомната коза. През 1969 г. муфлоните в ГДР са били около 1300, а във ФРГ може би двойно повече. Основната група от тях днес се намира в ЧССР, където още през миналото столетие започнали да ги заселват, наскоро след като през XVIII в. била създадена австрийската популация. Днес муфлони се срещат в много европейски страни. Според Нитхамер през 1955 г. те са били около 14 000, от които най-много една четвърт се пада на тяхната прародина островите Кореика и Сардиния.
Мускусният бик (Ovibos moschatus), чиято родина са Гренландия и Канадските острови, бил пренесен през 1900 г. в Швеция, а по-късно и в Исландия, но и на двете места е измрял. Успешно било заселването на Шпицберген (1929 г.), което може би се дължи на по-сухия климат. Повторно били направени опити за заселване в Норвегия (Дувре Фьолд и по на юг), където днес са останали незначителни популации. Известно време бизони съществували във Високите Татри, но последните индивиди измрели през 1932 г. Преди Втората световна война в западния край на северно-германската низина живеели кръстоски между бизони и зубри, които по време на войната били унищожени.
Накрая ще разгледаме опитите за заселване на други три вида бозайници, които особено добре показват до каква степен може да стигне подправянето на фауната, ако всеки по своя прищявка, според кесията или желанието си предприема такива заселвания.
Например временно в Европа са живели такива чужди за континента животни, като броненосците. Съобщава се, че през 1888 г. в Южна Германия са били заселени шестпоясни броненосци, живели 10 години след това на мястото, където били пуснати. Не по-малко чуждо е и кенгуруто, с което искали да обогатят нашия животински свят. Това, че днес няма кенгура в Европа, не се дължи на обстоятелството, че способността на тези животни към приспособяване е недостатъчна, а че са станали жертва на бракониери и ловци. Най-често за заселване се използува Бенетовото кенгуру (Protemnodon rufogriseum), един средно голям вид, наричан още и валаби. Обстоятелството, че обитава Тасмания при климатични условия, подобни на южноевропейските, и както нашите сърни, живее и в горите, и на открито, е създало добри предпоставки за заселването му.
Успехът в това начинание потвърдил предположенията. През 1887 г. при Хаймерцхайм (окръг Бон) били пуснати на свобода 5 животни, а през есента на 1893 г. те вече били 35—40, след като издържали много тежка зима. Смъртта на двамата горски надзиратели, отговарящи за тях, позволила на бракониери за кратко време да ги застрелят край хранителните площадки, към които те били привикнали. Отделни животни се срещали до 1895 г.
Скоро след първото заселване граф Вицлебен пуснал на свобода кенгура от същия вид край Алтдьоберн (окръг Калау). И тук те се чувствували добре, но не след дълго стопанинът им решил да ги премахне, защото със скоковете си плашели сърните. В Силезия кенгура живеели на свобода край Крибловиц в началото на столетието до края на Първата световна война. Безредиците след войната и острата нужда довели до изтребване на тази колония, след като била унищожена от английски войници и колонията-майка, установена на един остров в Ламанш. Както бихме се изненадали, ако срещнем кенгуру, така ще се изненадаме и ако срещнем маймуни на свобода, защото те за нас са свързани с тропиците.Това обаче не отговаря напълно на истината. Известно е, че в Европа живее малка популация маймуни, за които се смята,, че родното им място са скалите на Гибралтар. Маготът (Macaca silvana) е със закърняла опашка и е голям колкото пудел. Основен район на разпространяването му е Северозападна Африка. В началото на XIX в. 130 маймуни обитавали скалите и най-вероятно това са били остатъци от предишна по-голяма естествена популация, което се потвърждава от фосилни находки. През 1863 г. останали само 3 индивида, поради което маготи били внесени от Мароко. През 1942 г. маготите на Гибралтар намалели до 7 броя. След внасянето на няколко животни от Северна Африка при постоянни грижи от страна на гарнизона те се увеличили до 30 през 1955 г.
В продължение на 30 години маготи живеели ив Германия (на територията на сегашната ФРГ). Преди да започне увлечението по заселванията през миналото столетие, граф Мартин фон Шлифен донесъл през 1763 г. маготи от Африка и ги пуснал на свобода в гората на своето имение Виндхаузен при Касел. Специални заслони и скални пещери улеснили заселването на маймуните. След две десетилетия маймунското стадо се размножило, но за съжаление то трябвало да бъде отстреляно. За това се посочват различни причини. Според едно мнение причината била тяхното нахалство и върлуването им в района, както и свързаните с тях опасности. Според друга версия водачът на стадото бил ухапан от бясно куче, а се предполагало, че и други животни са заразени. Всички маймуни били погребани край гората и днес само едно стихотворение и надгробен паметник напомнят за успешната им аклиматизация.
Броят на опитите за заселване с птици е по-голям, отколкото с бозайници, но въпреки това този въпрос може да бъде разгледан по-накратко, тъй като броят на успешно заселените видове птици не е дори и половината от броя на бозайниците!
Нитхамер, чиито изводи и досега са най-важните документи по тази тема, пресмята, че от предприетите опити за заселване на бозайниците успешни са били 68%, а при птиците — само 13%! Ако се вземат под внимание само успешните заселвания от извъневролейските страни, това прави 16 вида бозайници, а при птиците — 7 вида. По различни причини тези проценти не може да се приемат за достоверни и се разглеждат само ориентировъчно. Най-важната причина за слабия успех при заселването на птиците очевидно е фактът, че птиците се разпространяват по-лесно, отколкото бозайниците. Това важи с по-голяма сила за социалните видове, които обикалят в търсене на себеподобни и поради м.алкия си брой трудно могат да изпаднат в настроение за брачни игри. При бозайниците е възможно чрез ограждане на по-големи пространства да се заличи преходът между отглеждане в клетки и на свобода. При подходящи условия оградите може да се вдигнат.
Един непълен списък на видовете птици, с които са правени опити за аклиматизация в двете германски държави, ще покаже още по-ясно несъответствието между направените разходи и постигнатите резултати. Тук не са включени онези европейски птици, които са преселвани, за да се разшири ареалът им.
От всички изброени птици само фазанът е станал неразделна част от немската природа; него едва ли някой го възприема като пришълец. Вярно е, че голям брой фазани се отглеждат във фазанарии, но може да се приеме, че и без тях фазаните ще се задържат.
Родината на фазана се простира от Тихия океан до Турция. Този гигантски ареал от изток на запад е силно стеснен в западната си част от север и от юг, докато в Далечния изток обхваща целия Китай и Корея, като включва и басейна на р.Амур. В Европа отскоро се е получило подобно разширение от север на юг, защото фазанът е разпространен както в Средиземноморския басейн, така • и в Шотландия, Южна Скандинавия и в района на Ленинград.
Спорен остава въпросът, дали фазанът е бил местна птица в Югоизточна Европа. Безспорно е, че той е бил тук още преди да започне разселването му в останалата част на Европа. Историята на разпространението му е твърде объркана, защото красивата и вкусна птица още от древността е имала любители, които са я пренасяли при търговски пътувания- или кръстоносни походи. Освен това различни ловни животни, сред които и фазаните, били много обичани подаръци, разменяни между владетелските дворове.
Вероятно още римските завоеватели са донесли фазани в долината на Рейн. Сигурно е, че са били държани в двора на Карл Велики. От зоологична гледна точка е интересно, че са внасяни фазани от различни части на техния ареал, което е довело до смесване на раси (породи). Наличието на бял пръстен по шията на повечето фазанови петли е признак за кръстосване с китайския пръстенчат фазан (Phasianus colchicus torquatus). Първоначално в Европа господствувал «бохемският» фазан, който е бил без пръстен. Това е Phasianus colchicus colchicus, чието отглеждане е започнало по-рано и с по-голям успех в Бохемия. Случайните опити да се заселват токачки в Средна Европа са се проваляли. Дори и при разселването на голям брой птици те били безполезни поради неподходящите климатични условия. С прерийната кокошка били направени само няколко отделни неуспешни опита за заселване. Друго е положението при пуйката. В северната част на ареала й, простиращ се от Мексико до щатите Уискънзин, Мичиган, Ню Йорк и Мейн (в миналото е достигала чак до Канада), климатичните условия са подобни на средноевропейските. Освен това пуйката е обитател на горите и би могла да заеме екологичната ниша на горските петли (глухари и тетреви), освободена от тях. Многобройните опити за аклиматизация били насърчителни. В Англия дървото заселване било направено в края на XVII в., а потомците им живели до изтребването им през 1824 г. В Шотландия, където заселването било проведено в края на миналия век, и днес още се срещат отделни диви пуйки.
В Австрия през 1882 г. била образувана популация, която съществувала до края на Втората световна война. От нея били взимани животни, за да бъдат вторично разселвани в разни страни. Втори подобен център на аклиматизация бил създаден в Моравия. Предполага се, че и до днес са останали единични животни. В Германия диви пуйки били разселени за първи път в края на миналото столетие в района на Анклам. Там те се запазили в продължение на 13 години и постепенно се пръснали. В района на Щетин и на о. Рюген били преселени диви пуйки, които най-дълго оцелели в Путбус. Известни са и други заселвания, които стигат до наше време, но не е нужно да ги разглеждаме. За успешното разселване били необходими попълнения от нови птици които не били правени поради разочарованието на притежателите на ловни участъци — дивите пуяци били прекалено кротки и не им доставяли «ловно удоволствие».
Банкивската кокошка също е обитател на горите и храстите. Това е изходната форма на нашата домашна кокошка. С нея били правени многократни опити за разселване в Европа. През 30-те години са опитвали да заселват банкивски кокошки в Тюрингия. Поради малкия брой животни този опит пропаднал. Реалните възможности за тяхното заселване били демонстрирани с опита, предприет в Англия, където само външни обстоятелства довели до бързото измиране на популацията.
Пампасовата скритоопашата кокошка, наричана също инамбу или тинаму, която през втората половина на миналото столетие била обект на внос в много европейски страни с цел аклиматизиране, в своята родина — Южна Америка, е една от любимите ловни птици на откритата равнина. Относително успешни били първите опити за заселване, направени в Англия и Франция. Малко по-късно такива опити били направени и в Германия. Най-добре се развила популацията в Силезия, която бързо нараснала на около 400 животни. Тинаму се оказало способно да се приспособи към местните условия и обитавало места, в които дори яребици и фазани не се срещали. Птиците били разселени и на други места в Германия. Зимите те преживявали без големи загуби и ако успешното им заселване се провалило, това се дължи само на липсата на допълнителни попълвания на популацията, необходими в началния период.
Чуждестранни, предимно пъстро оцветени патици, били отглеждани, а и сега се отглеждат в парковете на полусвободен режим. Патицата мандаринка, която в Северна Америка е много широко разпространена, също била обект на аклиматизация. Създаването на колонии в Дрезденския градски парк от избягали от зоологическата градина птици дало повод през 1909 г. да се организира отглеждането на около 120 патици на свобода в берлинския Тиргартен. Примерът бил последван и на други места. Единични патици мандаринки стигали и до ловните участъци. До трайно (продължително) заселване не се стигнало, защото липсвали гнездови хралупи, необходими за този вид. Когато ловният интерес към тези патици спаднал, останалите птици от списъка били разселвани само заради пъстрото им оцветяване, пеенето им или от любов към експериментиране. При вълнистото папагалче има за съжаление още нещо. Ако днес в големите градове често срещаме вълнисти папагалчета, това се дължи не само на избягали от клетката си птици. Има една категория «временни любители на птици», които, преди да тръгнат в отпуска когато първият радостен порив от новата птица (която е доста шумна и скучна) е отминал или приплодът се е увеличил твърде много, започват да правят частни опити за разселване. Доказано е, че при известни условия вълнистите папагалчета могат да преживеят зимата в Средна Европа. Наблюдавани са доста случаи на гнездене на свобода, но няма сведения за задържане на колония от вълнисти папагалчета. Поради тези причини от дълги години постоянно се доставят нови бройки.
Ето защо се допуска твърдението, че вълнистото папагалче не може да се засели в Средна Европа. Най-строго трябва да се отхвърлят опитите за изнасянето му навън; там то е изложено на опасност от нападение на котки, от студ и глад. Освен това не бива да се забравя, че при успешно заселване то би се превърнало в селскостопански вредител.
Преди разрушаването на старата Берлинска зоологическа градина по дърветата Или под покривите можеха да се видят колективни гнезда на монашески папагалчета. И в други зоологически градини те са били пускани на свобода. Фон Прош съобщава за такова пускане през 1893 г. в Золанд, където те се размножили, но каква е била съдбата им по-нататък, не се знае. Примерът бил последван и набраният опит сочи, че е било възможно да бъдат заселени монашески папагалчета в Германия. Дори и при малки популации обаче е установено, че те скоро стават вредители по плодните дървета.
При така масово разпространена кафезна птичка, като канарчето, опитите за изкуствено заселване били многобройни. Успех в това начинание е имал отново Фон Прош в Золанд, където канарчета живели на свобода повече от 12 години. Песните им се чували и през зимата. Интересноеда се отбележи, че за това кратко време било наблюдавано връщане към оцветяването на дивото канарче. Котките и плъховете като врагове нанасяли значителни загуби, които трябвало да се попълват. Този забележителен опит бил приключен от нахълтващите.от запад диви канарчета, които през последните години на миналото столетие се появили масово в района на Золанд и се кръстосали с близките си роднини. За да се създадат свободно живеещи колонии, на свобода били пускани и други популярни кафезни птици. Известни са такива опити за разселване на тъкачи и на амадини, при които са наблюдавани само отделни излюпвания. Тези птици не може да се приемат като зимоустойчиви.
Всичко, което беше казано за птиците, показва колко ,трудна е успешната им аклиматизация. Дори след преодоляването, на бариери пред разпространяването шансовете за заселване са твърде ограничени. Там, където зимата не застрашава съществуването им, условията са по-благоприятни. При повечето птици, с които са правени опити за аклиматизация в Европа, зимният студ или липсата на храна през зимата не са били решаващият фактор. По-благоприятни условия за заселване съществуват на някои острови, които ограничават разсейването. Може би тук по-важно е обстоятелството, че на островите обикновено има свободни екологични ниши.
Възниква въпросът, дали същото се отнася и за Британските острови, като имаме пред вид тяхната големина и относителна близост до континента. Успешните заселвания на птици и бозайници там дават повод за положителен отговор на поставения въпрос, но е възможно и обяснението, че направените там заселвания са били винаги в големи мащаби. От друга страна, там липсват някои видове животни, характерни за Западна Европа, въпреки че мостът с континента е бил прекъснат едва преди 6000 години. Трудно може да се прецени дали времето за повторно заселване след последното заледяване е било твърде кратко или жизнените условия са били неподходящи за даден вид. От липсващите бозайници на Британските острови ще споменем дивата свиня (Sus scrofa), бялката (Martes foina), полската мишка (Microtus arvalis), градинския сънливец (Eliomys quercinus) и сивокоремната белозъбка (Сrосidura russula).
Според Нитхамер успешно заселените видове птици в Европа са 13. От тях почти повсеместно е разпространен един вид — фазанът, а останалите 12 вида са се установили на постоянно място само на малки територии. Седем вида се срещат на Британските острови, а само 3 от тях имат извъневропейски произход: канадската гъска (Branta canadensis) нилската гъска (Alopochen aegyptiaca) и патицата мандаринка (Dendronessa). Между останалите четири, вида заселени птици в Англия намираме обикновената кукумявка (Athene noctua) и сивата патица (Anas strepera) — примери за видове, чието първоначално отсъствие в Англия се обяснява изцяло с островната изолация.
Заселването или изкуственото отглеждане на риби спада към обичайната стопанска дейност, упражнявана във водите, и пренасянето на важни стопански видове риби в рамките на Европа има голям обхват. Най-важната в стопанско отношение риба във вътрешните води на ГДР е шаранът (Cyprinus carpio). Неговата родина не е Средна Европа, а Югоизточна Европа и Азия. Намеренията са били да се използуват извъневропейски видове за повишаване на добивите или за разнообразяване на видовете. Но и при рибите има случаи на експериментиране без всякаква насоченост. Най-важният и най-известен пример за заселване на извъневропейска риба е заселването на дъговата пъстърва (Salmo irideus), която се разпознава по надлъжната червена ивица. Донесена за първи път от Северна Америка през 1882 г., тя и днес играе известна стопанска роля, макар че не се е аклиматизирала напълно и популациите се поддържат с изкуствено развъждани попълнения. Няколко години по-късно също от Северна Америка била внесена пъстървата сивен (Salvelinus fontinalis), която живее в ледено студени потоци и езера и затова не е намерила широко разпространение.
Само на отделни места се срещат и донесените от Северна Америка 3 вида слънчеви рибки. Същинската слънчева рибка (Eupomotis gibbosus), внесена като аквариумна рибка и без някакви стопански намерения, била пусната в реките. При черния костур (Micropterus dolomicus) и при пъстървовидния костур (Micropterus salmoides) мотивите са били други, тъй като двата вида риби в САЩ са любими обекти за въдичарите. В Европа те се срещат в рибни стопанства като второстепенни видове и не се ценят особено.
Към края на XIX в. от Америка била внесена още една риба, която днес се среща в много европейски страни: сомът джудже (Ictalurus melas). И за тази риба аквариумистите са се погрижили популациите да не останат без попълнение, за което свидетелствува появяването на рибата в околностите на големите градове. За разширяване на разпространението не може да се говори, тъй като сомът джудже почти не се употребява за ядене. В същност месото му е вкусно, но при готвене става оранжевочервено, а и рибата не достига големината, която има в своята родина. Като хищник по хайвера той може да стане опасен за другите риби.
През 1964 г. есетрови риби (Acipenser baeri) били пренесени от Байкалското езеро в Балтийско море. Преди няколко години от Далечния изток бяха пренесени и бели амури (Ctenopharyngodon idella), които преди това били заселени в Унгария. Те заемат свободна ниша. на хранещи се с растителност риби и се пускат там, където прекалено гъстата растителност пречи на стопанисването на водите или затруднява корабоплаването. Белият амур се цени не само като унищожител на плевелна водна растителност, но и като вкусна риба. Днес в двете германски държави се правят опити за заселване с други два вида риби. Най-общо може да се каже, че при рибите тези опити са твърде успешни.
Някoи безгръбначни животни също са били предмет на опити за аклиматизиране. Ако днес в Средна Европа уловим речен рак, трябва добре да огледаме дали това е европейски речен рак (Astacus astacus), или северноамерикански речен рак (Cambarus affinis), който се отличава с по-дребни щипки (които едва стават за храна) и с червени напречни ивици на задните сегменти на тялото. Този рак бил внесен в Германия през 1890 г., за да замести местната популация, измряла вследствие на епидемия по раците, причинена от гъби. Американският рак е не само устойчив на тази болест, но и по-непридирчив към чистотата на водите. Днес той е широко разпространен.
Не са малко насекомите, които били пренасяни от континент на континент за борба срещу други насекоми или срещу плевели. Става дума предимно за паразитни оси и мухи хищници. За успешно заселване понякога са необходими милиони индивиди. Средно 25% от тези опити са били успешни, при това успехът понякога настъпвал едва след години. При всички тези специални разселвания Европа е била преди всичко дарителка на видове. У нас са намерили подслон само някои полезни насекоми. Например в много европейски страни ще срещнем произхождащата от Северна Америка паразитна оса (Aphelinus mali), която била размножена и пусната за борба срещу опасната листна въшка по ябълките (Eriosoma lanigerum). Срещу щитоносната въшка по френското грозде и по ябълките (Quadraspiotus perniciosus) за 14 години в овощарския район Баден-Вюртенберг са били разселени не по-малко от 21 млн. индивида от друг вид паразитна оса.
При един общ преглед на историята на разселванията на първо място прави впечатление, че новозаселените видове обикновено са значително по-вредни, отколкото в родината си, където са съставна част от повече или по-малко уравновесена система. Това може да се каже за ондатрата или от случайно пренесените видове за колорадския бръмбар (Leptinotarsa decemlineata) и за пеперудата гъботворка (Limantria dispar), които били обменени между Европа и Северна Америка. Освен за стопанските щети трябва да се мисли и за вредите на цялостната фауна, предупреждаващи примери за което са Нова Зеландия и Хавайските острови. Ненапразно често новозаселените животни се определят като «фаунистични фалшификати».
Трябва да се съжалява, че понякога разселванията спъват изследователската дейност. Колко трудно е днес, когато се срещне някое нетипично животно, да се каже откъде е дошло: дали от някоя зоологическа градина, или от резерват; дали е заблудена жертва, или пионер на нова разселваща се популация; дали дадена птица се е заблудила над Антлантика, или е пусната от противоположната част на града. Такива са въпросите, които възникват. Нитхамер се е занимавал задълбочено с проблемите за разселването на птици и бозайници в Европа, но неговата интересно написана книга въпреки всички усилия не съдържа описание на всички опити, които са правени, и на успешните резултати при заселванията. Колко много книги още би трябвало да се напишат, за да обхванат поне съзнателно проведените опити за въвеждане на нови животни по всички краища на света! Ако притежавахме сигурни сведения за това или ако знаехме какво се е случвало преди милиони години, не бихме загубили ясната представа за събитията, станали през последните столетия или десетилетия.
Похвално е, че законите за защита на природната среда в двете германски държави допускат внасянето и разселването на чуждестранни животни само след специално разрешение.
Разбира се, не би трябвал.о да се противопоставяме принципно на заселването. Животните, които днес защищаваме, в мнозинството си биха се запазили по нашите места няколко десетилетия, но след столетия ще се озоват в листата на видовете, застрашени от измиране. Защо да не ги заменим с други, които поставят по-скромни изисквания? Вредни ли са зайците подземници, фазанът, лопатарът и шаранът за биоценозите на нашите гори, поля и води?
Разбира се, не би трябвало нашият ландшафт да се превърне в зоологическа градина и не бива да заселваме животни от далечни страни в такава степен, в каквато сме се обкръжили с чуждестранни растения. Всяка отделна придобивка на фауната трябва добре да се премисли, за да не бъде само числено обогатяване. Освен това заселванията на нови животни трябва да бъдат обстойно документирани. Проф. д-р б. н. Улрих Зедлаг ЖИВОТИНСКИЯТ СВЯТ НА ЗЕМЯТА Превели от немски
Радка Андреева и Борислав Антонов Земиздат — София – 1981 23:06 27.9.2004 г.
Коментари () |
|
|
|
 |
