Торбестите са се запазили добре наред с плацентните животни противно на някои схващания за липсваща конкурентноспособност, с която би могло да се обясни измирането им на други континенти. При това именно американските торбести бозайници може да се разглеждат като най-примитивни.
Известни са повече от 70 вида опосуми (Didelphidae), които са всеядни, но се хранят предимно с насекоми. Повечето са с големина на мишка, а най-едрите от тях достигат големина на котка. Много видове имат хватателна опашка, която се среща често при много бозайници в Неотропичната област. Северната граница на торбестите животни е изместена далеч извън ареала на останалите торбести — на изток в САЩ до областта на Големите езера и оттатък канадската граница — от така популярния в Северна Америка опосум (Didelphis marsupialis). Фактът, че днес той се разпространява успешно и прониква дори в градовете, показва колко добре може да се справи едно торбесто животно с условията на гъсто населения и технизиран пейзаж. Но да се върнем в Неотропика! Тук срещаме единственото торбесто животно, привикнало към живот във водата — водния опосум (Chironectes), който се храни с ракообразни, миди и с други водни животни.

Като особено примитивни се смятат опосумните мишки и плъхове (Caenolestidae), от които съществуват още само 6 вида. Както повечето опосуми, те са малко известни поради скрития си начин на живот и предимно нощната си активност. Те са планински животни без хватателна опашка. Един вид се среща на повече от 4000 m височина и с това доказва още веднъж способността на торбестите за приспособяване.

Насекомоядни. Опосумните мишки заемат екологичната ниша, която на други места принадлежи на насекомоядните. Те почти напълно отсъствуват в Неотропичната област, въпреки че, с изключение на Австралия, са доста широко разпространени по света. От земеровките (Soricidae) в областта са проникнали само два вида от север. Тук има (може би трябва да се каже «имаше») едно ендемично насекомоядно семейство — Соленодони (Solenodontidae). Става дума за нощни хищници с дължина около 60 сm, включително 30-сантиметровата опашка, които се хранят с дребни животни, змии и животински трупове и имат глава, подобна на главата на земеровките. Казват, че те са най-близкородствени с мадагаскарските тенреци. Един вид вероятно все още живее в Югоизточна Куба, а друг вид, станал вече много рядък, се среща на Хаити.

Прилепи. Прилепите от Неотропичната област са богати с форми, имат много интересен и разнообразен начин на живот. Тук няма големи прилепи и подковоноси. Повечето неотропични форми принадлежат към листоносите (Phyllostomoidea). Броят на видовете им не е уточнен. Те се срещат главно в Тропичната област, но някои техни представители се срещат дори до южната част на САЩ. Името си дължат на един израстък на носа, който вероятно служи за ултразвуково ориентиране. Същинските листоноси се хранят с насекоми, плодове, нектар и цветен прашец. Като пример ще посочим големия лъжевампир (Vampyrus), който по размаха на крилете си— 75 сm — надминава някои големи прилепи. Цветовете на много неотропички растения са пригодени за опрашване от прилепи. Както у нас по време на цъфтенето на дърветата около тях се роят пчели, така тук около някои дървета кощем кръжат рояци прилепи.
Към листоносите принадлежат освен това и наричаните «същински» вампири (Desmodontidae), които се хранят с кръв и се срещат в Средно Чили и Аржентина до Средно Мексико. В някои области те причиняват големи вреди със своите нощни посещения, измъчвайки и отнемайки силите на домашните животни. Рядко те нападат и хора, като изсмукват значителни количества кръв и оставят кървящи рани. Учудващо е, че хората обикновено не се събуждат, когато вампирът ги хапе с острите си зъби. Тези животни са преносите; ли на бяс. Въпреки усиленото им преследване днес все още се срещат милиони от тези любители на кръв, които принадлежат към 3 вида.
Богатата фауна на прилепите в областта е представена от още 7 семейства, 4 от които са ендемични. От разпространените по цял свят адконоси (Vespertilionidae) тук живеят близките родственици на нашите нощници (Myotis), които може да се срещнат също в Южна Африка и Австралия. Съвсем накратко ще се спрем на интересните по своя необикновен начин на живот рибоядни прилепи (Noctilionidae), които са представени от няколко вида и се срещат от Тропична Южна Америка до Мексико и Западна Индия. Те дължат популярността си на станалата известна едва в по-ново време способност да ловят риба. Покрай потоци и езера, а също и край морския бряг може да се види как някой прилеп изведнъж се спуска над водата и със силните си крака улавя рибата, задействувала «пеленгаторната» му система с перките си, пресичайки водното огледало, или с отворената си и поемаща въздух уста.

Маймуни. Полумаймуни липсват в Неотропичната област. От трите големи групи маймуни тук се срещат само широконосообразните (Ceboidea), представени от мармозетките (Callithricidae), и широконосите маймуни (Cebidae), наречени така поради твърде широката си носова преграда известни още като маймуни с хватателна опашка и маймуни капуцини. Мармозетките са малки животни, които по външност и поведение силно се различават от другите маймуни. Те дори чуруликат подобно на птици. Очевидно трудно е да се ориентираме в разнообразието на техните форми и да определим границата между локалните форми, раси и видове. Това са много пъстри маймуни, които се хранят с дребни животни, но с удоволствие нападат и птичи гнезда. На големина те са обикновено по-малки, но понякога и по-големи от катеричка. Тези животни живеят на двойки, на семейства или на големи стада в горния етаж на девствената гора. Като примери може да се посочат мармозетките Callithrix, маймунките Leontocebus и най-големият вид — тамаринът (Callimico goeldii). Ареалът им се простира от Южна Бразилия до Панама и Коста Рика.
Широконосите маймуни, които за разлика от повечето мармозетки приличат на маймуни, се срещат в 12 рода и много зидове. Южната граница на тяхното разпространение е в Северна Аржентина. Най-малко 5 рода се срещат из Централна Америка, където северната им граница достига Южно Мексико. По западноиндийските острови не живеят маймуни.
От широконосите маймуни ще посочим само няколко примера, като се спираме само на онези видове, които се срещат често в зоологическите градини. Въпреки това на първо място трябва да споменем един сравнително рядко срещан в зоопарковете, но добре известен от пътеписите род. Това са маймуните ревачи (Alouatta). Тяхното нощно хорово пеене — особеност в поведението, неприсъща на бозайниците — е характерно за южноамериканската девствена гора и служи вероятно за маркиране на територията им. Необичайната за маймуните нощна активност се ограничава тук само до пеенето. В Южна Америка има още два вида нощни маймуни (Aotes), характерни с големите си очи. Непременно трябва да се отбележат и саймирите (Saimiri) които също като нощните маймуни нямат хватателна опашка. Тези пъргави животни живеят на стада от стотици индивиди в горите на басейните на Ориноко и Амазонка. Те лесно се поддават на опитомяване, но за съжаление се злоупотребява с използуването им за опити.
Капуцините (Cebus) в миналото, преди появяването на макаките резуси, били използувани за забавление по панаирите. Вътрешнородовите им отношения са неясни, също както и при мармозетките, ревачите и паякообразните маймуни. Капуцините са може би около 10 вида. Вероятно силното разделяне на ареала от многобройните реки е довело до разцепление и образуване на локални форми. Ареалът на маймуните капуцини се посочва твърде различно, но вероятно се простира от Гватемала до Северна Аржентина.
Ако капуцините поради голямата си интелигентност (употребяват инструменти!) са много привлекателни обитатели на зоологическите градини, паякообразните маймуни (Ateles) привличат със своята пъргавина при катерене, скачане я люлеене. При това хзатателната им опашка им служи като пети крайник — с нея те взимат дори храна. Такива маймуни има в Южно Мексико до Северна Аржентина и Северен Уругвай.

Непълнозъби. Ако трябва да посочим най-характерните бозайници за Неотропичната област, без съмнение това ще бъдат непълнозъбите (Edentata). Това е разред, който вероятно винаги е бил ограничен в Новия свят и едва днес прониква в Неарктика, както по-рано е имало преселване от Северна Америка на юг. Днешните непълнозъби представляват само останки от много своеобразна фауна. На съвременните семейства отговарят 5 или 7 изчезнали семейства, някои от които са живеели до плейстоцена. Имало е броненосци с големина на носорог и ленивци колкото слонове, за които нямало подходящи дървета и те живеели по земята. Съществували са още по време на появяването на човека, за което свидетелствуват намерените отпадъци, тор, парчета кожа. Днешните ленивци (Bradypodidae) прекарват целия си живот в короните на дърветата, като се хранят с листа. Само когато им липсва храна или за да екскретират, те слизат на земята, където са напълно безпомощни. Затова пък плуват добре, така че реките, чиято близост предпочитат, не са непреодолимо препятствие за тях. Пригодени към този специализиран начин на живот, ленивците притежават редица забележителни качества: нокти като куки, липса на окосмяване по обърнатата нагоре част на корема и симбиоза с водорасли, които живеят в особени клетки на космите и маскират добре животното (когато ленивецът попадне в капан, водораслите изчезват). Различаваме 2 или 3 рода с около 6 вида. Северната граница на тяхното разпространение е Никарагуа. В Южна Америка ленивците се срещат само в тропичните гори, но стигат до Северна Аржентина.

Посочените тук цифри показват, че маймуните застрашително се унищожават за нуждите на здравеопазването и на изследователската дейност. За една година от Баранкила (Колумбия) са изнесени почти 11 000 маймуни (също така повече от 6000 кожи от оцелоти, почти 93 000 игуани, над 300 000 каймани или кожи от тах). Един американски университет поръчал почти невероятното число 8000 маймуни за изучаване на поведението им. През 1964 г. били изнесени 40 000 маймуни в Европа и САЩ. В САЩ се «употребяват» повече от 100 000 маймуни годишно.

Мравоядите (Myrmecophagidae) са единствените действително беззъби бозайници. Вследствие на специализацията в хранене с насекоми те са изгубили зъбите си. Насекомоядни с тяхната големина могат да се хранят добре само с масово срещащи се социални насекоми и почти не могат да си позволят лукса да ги дъвчат. С дългия си лепкав език те ближат големи количества мравки или термити, след като разровят гнездата им с ноктите си. При големия мравояд (Myrmecophaga tridactyla) с обща дължина над 2 m (само тялото му е 1 m) и при тамандуа (Tamandua tetradactyla) главата е удължена хоботообразно, така че може да се пъха навътре в ходовете на гнездата. Тамандуа и големият колкото катеричка среден мравояд (Cyclopes) живеят по дърветата. Мравоядите обитават горите от Южно Мексико до Северна Аржентина, а средният мравояд се среща и на о. Тринидад.
Броненосците (Dasypodidae) са около 20 вида. Те са представени с повече форми от ленивците и мравоядите, взети заедно, и са по-широко разпространени. Девет рода са известни в Южна Америка, два от тях — и в Средна Америка, а деветпоясният броненосец (Tatus novemcinctus) се среща в Северна Америка до Канзас и Алабама. Днес той се разпространява значително в южната част на САЩ вероятно поради масовото му предлагане като забавно животно. На юг много родове достигат пампасите на Централна Аржентина, а един представител — дори Чубут. Известни са много фосилни видове, които доказват, че разцветът на броненосците е бил в миналите геологични времена. Някога са се срещали огромни форми с големина на носорог. Те са притежавали неразчленена броня, както при костенурките.
Броненосците имат здрави нокти за ровене и са насекомоядни, без да са специализирани за такава храна. Някои от тях се хранят с мишки, змии или с трупове на умрели животни. Днешните гигантски броненосци (Priodontes giganteus) са дълги до 1,75 m и тежат над 75 kg. В Западна Аржентина и Боливия живеят предимно под земята най-дребните броненосци — плащеносните броненосци (Chlamydophorus). По-малкият от двата вида достига дължина 15 сm.

Гризачите (Rodentia) са представени в Неотропичната област от многобройни и характерни видове. Същински мишки (Muridae) липсват напълно и се заместват от хомякоподобните (Cricetidae) с не по-малко от 40 рода! Повечето неотропични гризачи принадлежат към родствениците на бодливите свинчета Hystricomorpha, но само някои живеещи по дърветата видове приличат по външен вид донякъде на бодливите свинчета от Стария свят, с които имат далечно родство.
Става дума за коенду — 3 рода от Мексико до Бразилия. В този подразред спадат и подобните на морски свинчета Cavioidea. Представители на рода Cavia, към които принадлежат отглежданите още от инките морски свинчета, живеят в северната част на Южна Америка, а най-близките им родственици — изключително в южната част на континента. Сродната с тях Капибара, тежка до 50 кg, бе спомената на. Други представители са: мара, пака, пакарана, агути и акучи.
Някои гризачи от Неотропичната област добиха световна известност поради ценните си кожи. Едни от тях са чинчилите (Chinchillidae), ограничени в Южна Америка и много силно пострадали заряди ценната си кожа. Познати са изкопаеми родственици на чинчилата с големина на мечка и носорог. Най-големият жив днес представител на семейството — вискачът (Lagostomus) — има дължина на тялото около 50 сm. Тъй като кожата им не се търси много, те са сравнително многобройни и живеят в южните тревни степи. Преследват ги поради това, че ровят земята и с лакомията си причиняват големи щети. Същинските чинчили (Lagidium) са планински животни, обитаващи трудно достъпните планински склонове от Перу до Магелановия пролив.
Надсемейство Осмозъби (Octodontoidea) обединява 5 неотропични и две африкански семейства. Като пример може да се спомене нутрията, която е много разпространена от двете страни на Андите — от Парагвай и Чили до Патагония. Осмозъбите са достигнали Антилските острови, където наред със соленодоните и прилепите са единствените бозайници. Гоферите (Geomyidae) и хетеромиидите (Heteromyidae) са проникнали от север до Централна Америка, съответно до северната част на Южна Америка. Катериците (Sciuridae) са представени много слабо. Летящи катерици са стигнали от север до Гватемала, а в Южна Америка въпреки обширните гори няма бозайник, способен да извършва планиращ полет.

Хищници. Има много видове, които не са особено характерни. В Новия свят липсват вивери и хиени, а в Неотропичната област — вълци. Затова пък се срещат много лисици. Към тях спада и гривестият вълк Chrysocyon brachyurus — безобидно животно, което се храни с дребни животни и обитава саваните на Средна Бразилия и Гран Чако. Една лисица, вече изтребена, е живяла чак на островите Фолкланд. В девствените гори на Еквадор и Гвиана до Парагвай се среща голямото колкото дакел горско куче.
Единствената мечка в Неотропичната област (ако не се смята барибалът, черната северноамериканска мечка, срещаща се по самата периферия на областта), е очилатата мечка (Tremarctos ornatus). Тя обитава Северните Анди. Повече представители тук имат типичните за Неарктика и за Ориента еноти (Procyonidae). Освен известната и разпространена от Канада до Панама миеща мечка (Procyon lotor) още по на юг до Северна Аржентина се среща още един сроден вид. Дългоносото мече (Nasuella), кинкажу (Potos flavus) и виверата Bassaricyon са чисто неотропични форми. Виверата Bassariscus и едно от двете дългоноси мечета (Nasua) са общи за Неотропичната област и за южната част на Неарктика.
Сред белките (Mustelinae) са известни много видове. Това познато и в средноевропейската фауна подсемейство е представено тук от видрата (Lutra), която се среща до южните острови на Огнена земя. Скунсите, или смрадливците (Mephitinae), са достигнали Магелановия проток.
При котките се срещат два едри вида — пума (Felis concolor) и ягуар (Panthera onca). Пумата, при която се различават почти 30 подвида, е била разпространена първоначално от Югозападна Аляска до Огнена земя. Днес ареалът в никакъв случай не е затворен. Пумите се приспособяват много лесно към различен климат и към различни местности и се срещат в скалисти планини, в сухи степи и в тропични девствени гори. Първоначално ягуарът е бил разпространен от южната част на САЩ до Патагония, но е претърпял загуби на север и на юг. В САЩ е бил унищожен, а на юг — изгонен на около 1500 кm към тропика. Тази подобна на леопард едра котка обитава различни, биотопи и нерядко живее близо до и във водата, където ловува капибари и риба. От осемте дребни котки в областта ще споменем само най-голямата и най-известната — оцелота (Leopardus pardalis), който се среща от южната част на САЩ до Югоизточна Бразилия и Северна Аржентина.

Морски крави (Sirenia). Един вид от семейство Trichechidae обитава долните течения на реките в Западна Африка. Другите два вида живеят по крайбрежието на Северна Каролина до северната част на Южна Америка, изключително в басейните на Ориноко и Амазонка. Вследствие на силното преследване първоначалният им ареал е значително стеснен. В САЩ ламантините се срещат само в Южна Флорида. Тук би трябвало да споменем още някои «морски бозайници», преминали към живот в сладки води — речните делфини (Platanistidae). От това семейство са известни 4 вида. Единият от тях се среща в басейните на Ориноко и Амазонка, вторият — в Ла Плата (и близо до устието й в морето), третият — в Инд, Ганг и Брамапутра, а последният живее в езерото Тунгтинг в Китай. Речните делфини влизат навътре в континента и за учудване се срещат в много плитки води.

До 1500 кm навътре срещу течението на реките навлиза иравадийският делфин (Orcaella brevirostris — източно крайбрежие на Индия до Северна Австралия). В някои реки, например в Амазонка, се срещат и циркумтропично разпространените бракични делфини (Sotalia — няколко вида). Делфинът белуха следва стадата сьомга далеч навътре в сибирските реки — понякога до 1000 кm. Подобен случай е наблюдаван в р. Енисей през 1925 г.

Копитни. В сравнение с другите континенти, особено с Африка, Неотропичната област е доста бедна на копитни животни. Липсват коне, антилопи, кози, биволи, както и същински свине. От нечифтокопитните се срещат 4 вида тапири (Tapiridae), които живеят поединично в дебрите на гъстите тропични гори и тревистите джунгли от Централно Мексико до Парагвай и Аржентина. Планинският тапир се среща на височина до 4500 m. Свинете са представени от пекарите (Tayassuidae). Името си носят от една жлеза на гърба, която отделя силно миришещ секрет. Южната граница на ареалите на двата вида е Северна Аржентина, а северната граница на по-големите белобради пекари, живеещи на стада от по няколкостотин животни, е в Мексико. Един вид от пекарите — огърличният — се среща в САЩ (Аризона, Ню Мексико, Тексас). През 1966 г. само от Икитос са изнесени 220 000 кожи на пекари. За съжаление този факт свидетелствува не толкова за голямото богатство на дивеч, колкото за безсмисленото унищожаване на фауната.
Много известни и срещащи се във всяка зоологическа градина са южноамериканските камили (Camelidae). Наред с домашните животни лама и алпака съществуват и два диви вида: гуанако (Lama guanicoe) и викуня (Lama vicugna). Двата вида са планински обитатели. Съвременният им ареал е много стеснен и разпокъсан поради безогледното им преследване. Срещат се в планините на голяма височина (викунята до 6000 m).
Неотропичните елени, както и нашите сърни, спадат към подсемейство Odocoileinae. Блатният елен (Blastocerus dichotomus), който живее на малки стада във влажни низини и блатни гори от Южна Колумбия до Парагвай, достига на големина почти колкото благородният елен. Малко по-малък е разпространеният в Северна Америка виргински елен (Odocoileus virginianus), който се среща до Гвиана, Венецуела и Колумбия! Големите колкото сърни андски елени (Hippocamelus) обитават Андите от Еквадор до Патагония. Към по-дребните видове спадат мазамите (Mazama), 4 вида от които обитават земите от Южно Мексико до Парагвай. Един от тях се среща на височина до 4000 m, а също и на о. Тринидад. Големите колкото териер пуду (Pudu) живеят скрити в храстите на Андите от Колумбия до Южно Чили. За съжаление поради прекомерното ловуване елените вече се срещат доста рядко. Тук трябва да споменем, че повикът за защита на природата намира слаб отглас в Южна Америка

Проф. д-р б. н. Улрих Зедлаг
ЖИВОТИНСКИЯТ СВЯТ НА ЗЕМЯТА
Превели от немски
Радка Андреева и Борислав Антонов
Земиздат — София – 1981

12:54 12.10.2004 г.

Коментари (0)

Напишете коментари

Заглавие

Коментар

Добавяне на коментари