|
За Северна Америка са характерни същите семейства бозайници, които се срещат в Евразия и в Тропична Америка. Малкото ендемични групи остават на заден план. От Южна Америка са проникнали опосумът, листоносите прилепи, деветпоясният броненосец и енотите, за които вече говорихме. При описанието на неотропичните бозайници бяха споменати пумата, ягуарът, оцелотът, пекарите и ламантините.
Насекомоядни Добре представени са къртиците (Talpidae) и Земеровките (Soricidae). Сред земеровките се среща един местен род (Sorex). Родът Blarina е общ за Северна Америка и Източна Азия. Липсват белозъбки (Crocidurinae). При къртиците (Talpidae) отново многократно се наблюдават тесните взаимоотношения между неарктичните и източноазиатските форми. Известният със своите месести израстъци около носа звездорил (Condylura) ловува и във водата, използувайки широките си лопатни крайници като гребла. В Северна Америка няма таралежи. При прилепите не се наблюдават особености. При гладконосите (Vespertilionidae) от Стария свят са известни 5 рода, като 4 от тях са местни. Към срещащите се в Южна Европа булдогови прилепи (Molossidae) принадлежи Tadarida mexi! -сапа, известен с това, че милиони индивиди прекарват деня в пещерите в южната част на Северна Америка (Ню Мексико и Тексас). Интересно са решени и проблемите на придвижването им в пещерите, при което чрез ултразвукова ориентация майките безпогрешно намират своите малки в пълна тъмнина. Зайцеобразни (Lagomorpha). Зайците сеносъбирачи (Ochotonidae), характерни и за Азия, са представени от два вида, които се срещат предимно в планините в западната част на Северна Америка, от Аляска до Ню Мексико. Зайците (сред тях и родът Lepus, към който принадлежи европейският див заек) и зайците подземници в Неарктика и в Неотропичната област са по-богати с форми, отколкото на друго място. Някои зайци подземници от рода Sylvilagus живеят в блатисти местности и близо до вода. Те стигат дотам, че си търсят храна, плувайки, а при опасност се гмуркат. Гризачи. В западната част на Северна Америка се е запазил само един вид от древното ендемично семейство Aplodontidae — аплодонтия.
Катериците са богато представени. Наред с някои дървесни видове има и редица наземни, от които родът Лалугери (Citellus) (както и в Азия) преминава северната граница на горите, а родът Marmota, известен с алпийския мармот — горната граница на горите в Алпите. В Аляска живее най-големият мармот на Земята. Към мармотите принадлежи живеещият в горите дългоопашат северноамерикански мармот, който се споменава в литературата също така често, както и почти изтребените днес прерийни кученца (Cynomys). Както лалугерите, така и американският бурундук (Tamias) има отстрани на главата си джобовидни образувания (торбички) за временно складиране на храна. Той прилича на азиатския бурундук (Eutamias) толкова много, че често ги обединяват в един род. Летящите катерици са представени от род Glaucomys, който е стигнал на юг до Гватемала.
Само в Америка се срещат 2 семейства гризачи, представени от повече видове, които се отличават с такива торбички: гоферите (Geomyidae,Канада до Панама) и хетеромиидите (Heteromyidae, Южна Канада до северната част на Южна Америка). Гоферите живеят предимно под земята хранят се с корени. Те се запасяват с храна, както нашите хомяци, на които приличат и по големина. Хетеромиидите наподобяват по големина, външен вид и начин на живот мишките, плъховете и тушканчиците. Хетеромиидите, наричани още кенгурови плъхове, без да имат родство с тушканчиците от .Стария свят, обитават също като тях пустинни и сухи райони. Бобрите (Castoridae) се срещат в Неарктика и Палеарктика. Представени са от два подвида. Американският бобър (Castor fiber canadensis) някога е бил разпространен от Канада и северната граница на горите в Лабрадор до Рио Гранде и Флорида. Заради ценната си кожа е бил силно преследван, изчезнал в голяма част от областта и бил застрашен от пълно изтребване. Тази опасност била ограничена чрез създаването на големи резервати. След изкуственото им разселване бобрите отново се появили на много места.
Повечето мишевидни от Новия свят принадлежат към земеровките (Cricetidae), от които се срещат две подсемейства: близки родственици на хомяците (Cricetinae) и полевки (Microtinae). Към първите спада често срещаната в северноамериканските гори «еленова мишка» или един вид, наричан белоног хомяк, който може да се приеме като сполучливо копие на мишката джудже, принадлежаща към същинските мишки. На запад живеят американските хомяци Onychomys, които се хранят предимно с насекоми. Тези примери достатъчно ясно показват, че не става дума за много близки родственици на нашия хомяк, който няма подобни в Новия свят.
Към полевките (Microtinae) спадат лемингите, които се срещат от Крайния север до Канзас и Виржиния. Орвен това общи за Евразия и Северна Америка са следните видове (в скоби са посочени палеарктичните, т. е. нашенските видове): Microtus (полевка), Clethrionomys (горска полевка), Pitymys (подземна полевка) и Lagurus (сив леминг). Оттук се вижда колко тесни са връзките между двете подобласти. През зимата в Северна Америка при пътуване с влак и при известна наблюдателност може да се забележат следите на един известен представител на тази група — леговищата па ондатрата, за която споменахме.
В Неарктика липсват широко разпространените в Стария свят същински мишки (Muridae). Затова пък скокливките (Zapodidae) са общи за двете подобласти. За тихоокеански връзки говори фактът, че широко разпространеното в Северна Америка с няколко вида подсемейство Zapodinae има един палеарктичен представител в Китай.
Сред многобройните родственици на бодливите свинчета в Неотропичната област има само един вид, проникнал далеч на север. Това е вече споменатият урсон (Erethizon dorsatum), който се е срещал на север до Аляска и Лабрадор, а на юг до Ню Мексико, Виржиния и Кентъки. За разлика от неотропичните си родственици това е доста яко животно с дължина на тялото 60 до 65 сm. Живее предимно по дърветата и се изкачва до най-високите корони. Урсонът бил много преследван като голям вредител и поради това е изчезнал в голяма част от посочената област.
Хищници. При кучетата има два вида, общи за Неарктика и Палеарктика. На първо място е вълкът (Canis lupus), разпространен циркумполярно и в Гренландия. В Северна Америка той се среща до Флорида и Централно Мексико, в Палеарктика — на полуостровите в Средиземно море и на Арабския полуостров и в Ориента — до най-южната точка на Индия. В неговия огромен ареал са се развили многобройни подвидове, различни по големина и по цвят. Вторият вид е нашата червена лисица (Canis vulpes, Аляска до южната част на САЩ). От индианските истории и от пътеписите е добил известност койотът (С.latrans, Аляска до Коста Рика), който повече прилича на чакал, отколкото на вълк. Въпреки усиленото преследване това лесно приспособяващо се животно почти е удвоило ареала си след идването на европейците и в последните десетилетия е заселило дори източните щати на САЩ. В много подвидове от канадската граница до Патагония се среща сивата лисица (Canis cinereoargenteus).
Кафявата мечка (Ursus arctos) живее от Аляска през Скалистите планини до Северно Мексико. За нейни подвидове се приемат огромната и опасна мечка гризли и още по-голямата алясканска мечка. Затова пък по-малката черна мечка барибал със своите подвидове безсъмнено образува самостоятелен вид (U. americanus, Аляска до Флорида и Северно Мексико).
Поровите също както и в Палеарктика са представени от много видове, които не е необходимо да бъдат изброявани. Общи за двете подобласти са невестулката и хермелинът (Mustela nivalis) и най-големият вид, достигащ тегло 30 kg — росомахата (Gulo gulo). Живее предимно в субполярната област на Евразия и Америка. Южно от канадската граница са запазени само малки остатъчни популации в планините на Запада. Американската и европейската норка (M. vison и М. lutreola) имат толкова близко родство, че често ги приемат за един вид. Язовците са представени от един вид, който се среща от Южна Канада до Северно Мексико и е толкова различен от евразийските, че е обособен в отделен род (Taxidea). По цялата умерена зона на Северна Америка са разпространени редица видове от много красивите, но ужасно миришещи скункси (Mephitis и други родове). Родът Lutra, както и у нас, представя подсемейството на видрите. Те се срещат в много видове от субарктична Канада до Огнена земя.
В Северна Америка няма вивери, които се срещат в Евразия, макар и в периферните области. От същинските котки в Неарктика живеят общо 7 вида (от тях два неотропични, живеещи само в най-южните области). Три от тези 7 вида вече бяха споменати — пума, ягуар и оцелот.
Сред останалите са разпространеният в цяла Евразия и Канада северен рис (Lynx Lynx), срещащият се южно от него до Мексико червен рис (L. rufus) и два по-дребни и по-слабо познати вида, на които няма да се спираме.
Копитни. Липсват коне и свине (Suidae). За пекари вж. стр. 114. Въпреки че еволюцията на конете се е извършила в Новия свят, те изчезват още преди заселването на хората.
На север, на арктичния архипелаг и по северното крайбрежие, срещаме карибу — американския северен елен. Въпреки големите различия в популациите на американските северни елени днес съществува тенденция, както вече бе споменато, всички те да се смятат за представители на един циркумполярен вид. На юг ареалът им стига до 50°, а понякога и до 45° с. ш. В САЩ се срещат много малко индивиди — в щатите Вашингтон и Айдахо. В Америка не опитомявали северните елени, поради което неотдавна са били внесени опитомени северни елени.
Циркумполярно, макар и не плътно, се разпространява и благородният елен (Cervus elaphus), който е представен в Америка от редица подвидове и се нарича вапити, а също и лосът (Alces alces). До голяма степен днес вапити са ограничени в Скалистите планини. В миналото лосовете са били доста разпространени в САЩ, но днес те живеят предимно в Канада.. С виргинския елен вече се запознахме като пришълец от Неотропичната област. Към същия род (Odocoileus) принадлежи и червеноопашатият, или къртичи елен, който се среща от Аляска и Манитоба до Мексико по планините и в пустините.
По брой на видовете кухороги (Bovidae) Неарктика е след Палеарктика. Вилорогата антилопа (Antilocapra americana) е единственият вид от едно ендемично семейство, което заема мястото на всички останали кухороги. В миналото това голямо колкото сърна животно се е срещало на големи стада във всички прерии на централната и западната част на Северна Америка, от Манитоба до Алберта на север и до Тексас, Долна Калифорния и мексиканските плата на юг. Първоначално вилорогите антилопи са били около 50 до 100 млн., през 1908 г. — само 19 хил., а през 1960 г. — отново около 350 хиляди.
От козите (Сарппае) трябва да посочим най-напред снежната коза (Oreamnos americanus), която обитава високите планини и се катери по стръмните скали също така пъргаво, както дивата коза. В западната част на Северна Америка и на юг до Мексико се среща още дебелорогата овца, която в миналото била наричана най-често Ovis canadensis и била обединявана в един вид със сибирската дебелорога овца. Напоследък всички овце, колкото и да са различни по-големина, по форма на рогата и по цвят, се приемат като подвидове на Ovis ammon.
В Азия дебелорогата овца е най-северният кухорог вид. В Америка на по-висока географска ширина живее мускусният бик. Като пети и последен представител на кухорогите ще посочим бизона, който бе разгледан подробно на.
Насекомоядни. Земеровките са така добре представени с двете (от общо три) подсемейства Кафявозъбки (Soricinae) и Белозъбки (Crocidurinae), че Палеарктика може да се. смята за тяхна истинска родина. Водната земеровка Neomys (Западна Европа до Пасифика) е специализирана водна форма на кафявозъбките. В леденостудените потоци на Тибет живее друга водна земеровка (Nectogale), която има на стъпалата си специални дискове, с които може да се придържа към камъните. Подсемейство Soricinae, а в Азия очевидно и къртиците са преминали полярния кръг.
Освен или вместо къртицата (Talpa europaea), която се среща до Монголия, в Южна Европа има още два вида. Подсемейство Та1ршае достига Пасифика. Освен това в Източна Азия се срещат видове, които се смятат за тихоокеански къртици и вече бяха посочени като неарктични. Друго подсемейство образуват два реликтни вида десмани: пиренейската десмана (Desmana pyrenaica) обитава Пиренеите, а по-едрата форма— руската десмана (D.moschata) с дължина на тялото 20 сm — долното течение на Волга, Дон и Урал. Заради ценната й кожа и използуваните от парфюмерийната промишленост опашни жлези тя е била застрашена от изтребване. Днес животното е достатъчно добре защитено и широко разпространено. Двете десмани живеят до и във водата.
При таралежа (Erinaceus europaeus) в един смесен район от двете страни на Одер (а в южната част и още по на запад) се срещат две форми: западният кафявогръд таралеж и източният белогръд таралеж, които може да се приемат като представители на двата подвида, появили се през ледниковия период. На север Е. europaeus е достигнал Норвегия, Швеция и Финландия до около 60° с. ш., а на изток — Северозападен Сибир. Среща се и в Предна и Западна Азия. Сродни форми живеят в Южна Европа и Азия.
Прилепи. Плодоядните големи прилепи (Megachiroptera) са достигнали областта откъм юг (родът Rousettus до Кипър). Многобройните малки прилепи принадлежат почти изцяло към гладконосите и подковоносите (Vespertilionidaeи Rhinolophidae). Булдоговите прилепи (Molossidae), които са предимно тропични, са представени в Средиземноморската област с един вид от род Tadarida.
Маймуни. Приматите спадат към групите животни, които са достигнали Палеарктика откъм юг. Те са преминали границата на 3 места, за което вече споменахме на стр. 23 и 84.
Зайцеобразни. Ако се приеме, че европейските зайци са еднакви по вид с африканския див заек (Lepus capensis), в Палеарктика има 7 вида зайци, два от които живеят в Африка. Северноевропейският и алпийският заек беляк (L. timidus) са живели още в историческо време в равнинната част на Германия. Постепенното му отстъпление е свързано вероятно с все още продължаващото проникване на европейския див заек на север и на изток, а може би и със заселването на дивите зайци подземници. За появата на зайците сеносъбирачи в Азия вече бе споменато.
Гризачи. Интерес представлява слабо известният факт, че и в Европа, по-точно във Финландия и в прибалтийските съветски републики, се среща една летяща катерица (Pteromys volans). Представител на неземните катерици е срещащият се в Югоизточна Европа, а също и в ГДР (но слабо разпространен) лалугер (Citellus citellus). Алпийският мармот (Marmota marmota), който живее само в Алпите и във Високите Татри, а на много други места е заселен изкуствено, има много близки родственици в Азия, например в Сибирски Алтай, Тян Шан и в Задбайкалието. В степните области на Източна Европа и Азия живее байбакът (Marmota bobac), който много прилича на него.
Бобърът (Castor fiber) бил спасен от унищожаване в Европа само благодарение на строгата защита. В миналото той бил много по-широко разпространен в Англия, Саксония и Бавария. Най-западната популация живее в делтата на Рона, а най-източната — в Монголия. В ГДР са се запазили силно застрашени останки от предишни популации по р. Елба между градовете Торгау и Магдебург. Край езерата Вербелин и Пинов се среща отделилата се от тях през 1935 г. популация. През 1953 г. край езерото Шверин били пуснати няколко бобъра от Воронеж. Освен това в Европа има автохтонни популации в Южна Норвегия и при Рибаки в Полша. В СССР през 1920 г. броят на бобрите намалял на около 900. През 1964 г. животните отново станали 40 000. Почти по същото време след реаклиматизация в Швеция живеели 2200, а в Норвегия 5000 до 10 000 бобъра.
Хомяците (срещат се още и в Южна Африка) имат една особеност в сравнение с хомяците от Неарктичната област. Те са широко разпространени в степните райони на Евразия. В Европа има 3 вида, например на югоизток се среща златистият хомяк (Mesocricetus auratus), чиято местна сирийска форма от района Алепо доби световна известност.
Полевките (Microtinae) са представени с голям брой видове в цяла Палеарктика. Само към доминиращия род Microtus (включително американските представители) спадат над 250 вида и подвида. Лемингите бяха разгледани на, затова тук ще посочим само слепушонките (Ellobiini), които живеят предимно под земята (от южната част на Съветския съюз до Мала Азия и в Монголия). Почти в същия район в степите и пустините се срещат мишките песчанки (Gerbillinae), които иначе са етиопски и ориенталски. Ендемично семейство са слепите кучета (Spalacidae), два или три вида от които се срещат в Югоизточна Европа (до Унгария), Северозападна Африка и Югозападна Азия. Те живеят изключително под земята и до известна степен приличат на къртиците, но са по-големи от тях.
Да се обхване многообразието от форми на полевките е трудно , но при същинските мишки, които са стотици видове, това е напълно изключено. Родът Rattus, най-богатият с форми бозайници, има над два пъти повече форми от Microtus. Тези данни се отнасят не само до Палеарктика, но и до целия ареал на семейството. Същинските мишки са представени и в Ориенталската и Етиопската област от многобройни видове. По островната верига те са достигнали Австралия и се срещат на сравнително изолирани острови, като Филипините и Соломоновите острови. Както видяхме обаче, те липсват в Северна Америка. Това прави впечатление особено при наличието на тесни връзки -между полевките от двете подобласти, което бе споменато накратко на. Този факт може да се обясни само с по-късното и доста бързо развитие на същинските мишки.
Сънливците (Gliridae) също са «пропуснали» да преминат в Новия свят. Въпреки че има само 7 вида (4 от тях в Средна Европа), те населяват — разбира се, не плътно — огромната област от Западна Европа и Северна Африка до Япония. Скокливците (Zapodidae) също са широко разпространени с няколко вида. Техен представител в Средна Европа е скокливата мишка (Sicista betulina).
Последни от мишките трябва да споменем срещащите се в топлите и сухи области на Палеарктика редица видове тушканчици (Dipodidae).
Там, където денем всичка е пусто и мъртво, щом настъпи мрак, те изведнъж започват буйни игри.
Бодливите свинчета (Hystricidae), които са предимно етиопски и ориенталски животни, са застъпени с 3 вида в Палеарктика. Hystrix cristatus се среща в най-южната част на Африка, в Северна Африка, а също и в Южна и Средна Италия. Не е много сигурно дали видът се среща в Гърция, което означава, че дори за такова характерно животно в Европа няма сигурни данни.
В областта между източната част на Средиземно море, Черно и Каспийско море са разпространени други два вида, единият от които стига почти до езерото Балхаш. Впрочем предполага се, че бодливото свинче не е местно в Италия, а е пренесено тук от римляните.
Хищници. За разпространението на вълка, лисицата, кафявата мечка, росомахата, невестулката и хермелина, видрата и риса бяха казани някои неща при разглеждането на Неарктика. Всички тези животни се срещат или са се срещали зонално (росомахата далеч на север, а останалите в Централна Европа), от Западна, респ. Северна Европа, през Азия до Северна Америка. Тук не е възможно да се определят границите на ареала, толкова повече, че това са между другото животни с доста разпокъсани остатъчни ареали, които бързо се изменят под влиянието на преследването или закрилата на животните. В Югоизточна Европа, Северна Африка и Югозападна Азия живее чакалът (Canis aureus), в Северна Африка и Арабия — фенекът (C. zerdus). За енотовидното куче.
Освен това в Европа се срещат още и следните видове (карти на разпространението в Европа от Ван ден Бринк): бялка (Martes foina), степен пор (Р. putorius eversmanni), златка (М.martes), пъстър пор (Vormela peregusna), собол (М. zibellina), европейска норка (Lutreola lutreola) черен пор (Putorius putorius), язовец (Meles meles). Ареалът на повечето от тези животни се простира доста далеч в Азия. Пъстрият пор е югоизточноевропейски вид. Соболът е унищожен в Европа. Благодарение на въведените ефикасни защитни мерки в Съветския съюз животното отново населява голяма част от първоначалния си ареал.
Сред мечките в Азия живее друг вид — хималайската мечка (Selenarctos tibetanus), която освен в Ориенталската област се среща от Иран до Япония.
Виверите спадат към животните, проникнали на север от съседните южни области. Съответните видове живеят и в Южна Европа. Широко разпространената в Африка и Азия мангуста (Herpestres ichneumon) е ограничена в Южна Испания. Срещащата се в Северна Африка до Мала Азия генета (Genetta genetta) живее по целия Пиренейски полуостров и в Южна и Западна Франция (предимно южно от Лоара).
От котките вече споменахме риса; не е уточнено дали живеещият в Югоизточна Европа и Испания парделов рис може да се приеме като отделен вид. Впрочем в Средна и Западна Европа живее още дивата котка, която според съвременното схващане за разпространението на вида има много обширен ареал. В останалата част от областта живеят много котки, които се срещат и в Ориенталската или в Етиопската област. Някои от тях имат много големи ареали. Груба представа може да ни даде следният, макар и непълен преглед:
Таблицата показва нагледно тесните връзки между Етиопската и Ориенталската област.
Копитни. Колко е трудно понякога да се дадат точни данни за животинския свят в Палеарктика, може да се докаже не само с несигурността на разпространението на бодливото свинче в Гърция. Нито за дивия кон, нито за двугърбата камила знаем със сигурност дали все още съществуват. Появявали са се съобщения за съответни наблюдения, но обикновено са се отхвърляли веднага. При двугърбата камила не е уточнено дали не се отнася за вторично подивели животни. Броят на копитните животни в нашата подобласт е голям. Но те не са така характерни за областта, както копитните животни в Източна Африка. Причините за това са различни. Някои от животните са били преследвани много и броят им е силно намален или са преминали към прикрит начин на живот. Повечето от тях са горски или планински форми, които обикновено се движат на малки и поради това трудни за наблюдаване стада. Копитните животни също може да бъдат представени таблично. В третата колона на следващата таблица се посочва накратко разпространението им и в други области. Непълният списък по отношение на проникналите от съседните области видове съдържа още 36 вида, въпреки че много от тях съгласно съвременната тенденция към обединяване биха били отнесени към един «сборен вид». При копитните животни разграничаването на видовете е особено трудно, тъй като често някои форми, които изглеждат съвсем различни, са свързани помежду си с редица преходи и се кръстосват. Например при овцете дебелорогата овца от Скалистите планини, голямата азиатска овца, наречена аргали, и муфлонът от Корейка и Сардиния са обединени в един вид. Много различни са и козите и козирозите, но например често показваният в зоологическите градини тур вече не се смята за самостоятелен вид. Проф. д-р б. н. Улрих Зедлаг
ЖИВОТИНСКИЯТ СВЯТ НА ЗЕМЯТА
Превели от немски
Радка Андреева и Борислав Антонов
Земиздат — София – 1981 22:07 16.10.2004 г.
Коментари () |
|
|
|
 |
