|
Птиците и влечугите притежават редица общи анатомични белези. Например люспите при влечугите и птиците, както и перата при птиците са епидермални образувания. Приема се, че генетически перата представляват видоизменени люспи. През ембрионалното развитие и при двата класа има добре развит амнион и алантоис. Яйцата са богати на жълтък. Близки по устройство са почти всички системи. Жлези по тялото липсват. Поради голямото сходство в миналото влечугите и птиците често са обединявани в надклас Гущероподобни (Sauropsida).
Птиците имат висока и сравнително постоянна температура (homoithermie). При отделните видове тя варира от 37,5 (киви) до 45,5°С (поен дрозд). Оперението прилепва плътно до тялото. То намалява съпротивлението на тялото при летене и служи за термоизолация. Скелетът е лек, някои от костите са пневматични, но богати на калциеви соли и са здрави. За по-сигурна опора някои кости срастват. Пръстите на краката са 4 или 3 и рядко 2 (африкански щраус). Подробни данни за анатомичното устройство на птиците може да бъдат намерени в публикациите на редица наши и чужди автори (В е г n d t, М е i s е, 1962; Симеонов и др., 1966; П е ш е в и др., 1983).
Пера. При птиците са видоизменени люспи. Това се вижда най-добре по краката на някои кокошоподобни птици, където на върха на люспите има перца. Перата не са разположени равномерно по цялото тяло. Те са групирани в отделни широки зони (pterilia), а между тях се намират неоперени ивици или петна кожа (apteria). По форма и функция перата биват;няколко вида: покривни (plumae)
пухови (plumulae)
нишковидни (filoplumae). Според своето местоположение покривните пера са три вида: контурни, махови и кормилни. Контурните пера (tectrices) покриват тялото. Маховите пера (remiges) покриват крилата. От горната и от долната страна на крилото са наредени в няколко реда. Има малки, средни и големи надкрилия и подкрилия. Няколко заострени перца, прикрепени на първия пръст, се наричат ръчни покривни пера (аlula). Задният ръб на крилото се образува от първостепенни и второстепенни махови пера. Част от второстепенните махови пера при някои птици (патици, пойни, кокошоподобни и др.) са обагрени ярко, често с метален блясък, и образуват т. нар. крилно огледало. Първостепенните махови пера са 9—11. Често най-външното първостепенно махово перо е слабо развито (редуцирано), заострено, скрито под ръчните покривни пера или малко по-дълго от тях. Външните и вътрешните ветрила на първостепенните махови пера може да имат добре ограничени или постепенно добяват косми и изпълняват осезателна функция. Нишковидни пера има около отвора на трътковата жлеза (glandula uropigii), като кичурче, и се наричат четковидни пера. По тях полепва мастният секрет, отделян от трътковата жлеза, който птицата взема с клюна си.
За правилното идентифициране на отделните таксономични единици е необходимо добре да се познава топографията на птиците. Често пъти отделните части от тялото, които са в непосредствена близост, имат различна окраска и това се използва като таксономичен белег.
В дихотомичните таблици за определяне на различните таксони се използват и някои телесни размери:
— дължина на крилото (А) — измерва се с милиметрова хартия или разграфена линия при сгънато положение от ръчната свивка до най-дългото първостепенно махово перо;
— дължина на опашката (С) — измерва се с пергел от върха на трътковата жлеза до най-дългото опашно перо;
— дължина на стъпалото (tmt) — измерва се с пергел или шублер от вдлъбнатината на интертарзалното съчленение до ямката на ставата на първия пръст;
— дължина на клюна (R) — измерва се с пергел или шублер. При видовете, които имат прав клюн, се измерва от първите пера На челото до върха на клюна, рядко от предния или задния край на ноздрите до върха на клюна. Добре е начинът На измерване да бъде посочен конкретно. При видове, които имат извит клюн, например соколоподобните, размерът се взема по права линия от началото на восковшата до върха на клюна.
При таксономична характеристика на различните таксономични единици се използват и някои по-характерни остеологични особености. Ноздри. Систематичен белег е типът на ноздрите. При птиците има два типа ноздри. Холорипалните ноздри (закръглени) са широки, закръглени и разположени далеч от мястото на свързване на междучелюстната кост и челните кости. Такива ноздри имат пингвини, тръбоклюни, кокошоподобни, пеликаноподобни, кълвачоподобни, дърдавци, дропли, врабчови и др. Шизориналните ноздри (цепнатовидни) са силно удължени като цепнатини и задният им край достига и даже задминава шева между междучелюстната и челната кост. Характерни са за ибиси, жерави, едрите видове дъждосвирци, чайки, гълъби и др. Небце. Важен таксономичен белег е и устройството на костното небце. При птиците небцето е подвижно, т. е. позволява на надклюнието да се придвижва нагоре и надолу по отношение на черепа. При някои видове подвижната зона започва от основата на надклюнието (прокинетизъм), а при другв тя е на нивото на носните отвори (ринхокинетизъм). Твърдото небце при птиците бива 4 типа. Дромеогпатичен тип — задният край на орачната кост е раздвоен и се свързва с небните и криловидните кости (бягащи птици, тинаму и др). Шизогиатичен тип — орачната кост е малка, заострена и не се свързва с Небните израстъци на горночелюстните кости (пингвини, гмуркачи, кокошоподобни, жерави, дъждосвирци, някои сови, козодои, колибари, кълвачоподобни и др.). Десмогнатичен тип — орачната кост е съвсем тънка пластинка и в задната си част се свързва с небните кости (пеликаноподобни, соколоподобни, гъски, някои козодои, синявицоподобни и др.). Ехитогнатичен тип — небните израстъци на горночелюстните кости минават под орачната кост. Орачната кост е много широка, понякога лопатовидно раздвоена. Криловидните кости остават много назад (бързолети, медопоказвачи, някои кълвачи, много пойни птици и др.). Пръсти. Разположението на пръстите на краката е разнообразно. Най-често три пръста са разположени напред и един (първият) — назад или може да липсва (анизодактилни пръсти). При пингвини, пеликаноподобни и бързолети и четирите пръста са насочени напред (помподактилни пръсти). При трогони и други тропически видове първият и вторият пръст са обърнати назад, а третият и четвъртият — Напред (хетеродактилни пръсти). При папагали, кукувичоподобни, кълвачоподобни и др. напред са насочени вторият и третият пръст, а назад — първият и четвъртият (зигодактилни пръсти — земнородното рибарче). Насочените напред два или три пръста са частично сраснали в основата си с обща рогова покривка (синдактилни пръсти).
Приспособяването на птиците за летене оказва особено голямо влияние както върху строежа на тялото, така и върху екологичните прояви. Възможността да се спасяват чрез бягство и като се крият в растителността, постепенно Намалява летателните способности на много степни и пустинни видове. Повечето типични горски видове често прелитат между клоните на дърветата. Те могат да летят продължително време, но прекрасно маневрират и в най-гъстите части на гората. Ловко се катерят, а по земята подскачат. Водолюбивите птици обикновено са добри летци, плуват добре, а много от тях и добре се гмуркат. На сушата се придвижват с тромава походка. Полет. Птиците летят по три начина — чрез реещ, планиращ и махов полет. Реещият полет е най-икономичен по отношение на изразходваната мускулна енергия, необходима, за да поддържа крилата отворени. В зависимост от това какви въздушни течения използва птицата, той се дели на две групи: — Статичен реещ полет. Извършва се над сушата по места, отдалечени от морските крайбрежия. При него птиците набират височина, като използват въздушните течения, които са постоянни и закономерни за определени часове на денонощието. Те възникват в резултат на нееднаквото нагряване на различни по структура и състав почви. Реещият полет е характерен за соколоподобни, щъркели, пеликани, жерави и бързолети. — Динамичен реещ полет. Характерен е за морски и океански птици, които използват различни по сила, посока и височина въздушни течения, образувани както по бреговата линия, така и над големи открити водни басейни, за набиране на височина. Този полет е характерен за чайки, рибарки, буревестници, албатроси, морски лястовици и др. Планиращият полет често се редува с махов полет. При него птиците постепенно губят височина, без движение на крилата. Маховият (истински) полет при птиците се извършва чрез махови движения с двете крила и се изразходва много енергия. Този полет се състои от три свързани помежду си фази: излитане, летене и кацане. Всяка от тях има свои характерни особености и изисква специфични комплекси от движение на крилата. Някои видове излитат от място, без да набират предварително скорост (пойни птици, патици, гълъби, гъски, соколоподобни и др.). При излитане те приклякат, изхвърлят тялото си нагоре и едновременно с това размахват крила. Други видове при излитане продължително време набират скорост. Те първо плуват по водата, след това постепенно се надигат нагоре, енергично махат с крила, а с краката загребват вода и едва след това се издигат над водата (пеликани, корморани). Други тичат, като докосват с краката си водната повърхност (водни кокошки, потапнипи, гмурци). Най-едрите дневни грабливи птици (лешояди, орли) тичат по земята и набират височина. Чрез „падане" от скали и земни стени излитат някои много добри летци (бързолети, албатроси, фрегати, фетони, буревестници). Те имат дълги, съпроводил крака и това затруднява маховите движения по земната повърхност. Маховият полет може да се раздели на няколко категории: — Вълнообразен полет. По време на полет тялото на птиците описва равномерна вълнообразна линия. Характерен е за слабите летци (врабчови, чучулиги, стърчиопашки и др.). — Гмуркащ полет. Птицата извършва няколко бързи движения с крилата, като набира височина и след това с полусвити крила се спуска надолу. Тези движения се повтарят по време на целия полет. Такъв полет е характерен за слабите летци (кълвачоподобни). — Праволинеен полет. При полет тялото на птицата описва права линия. Характерен е за добрите летци (вранови, дроздове, гъски, гълъби, чапли и др.). — Стремителен полет. При излитане птицата лети известно време в права посока, а след това прави завои в различна посока, без да ги повтаря закономерно. Характерен е за добрите летци (лястовици, бързолети, соколи, някои дъждосвирци). — Маневрен полет. При излитане птицата завива настрани, а по време на полета прави завои в различни посоки, без да ги повтаря закономерно. Характерен е за много добрите летци (бекас, бекасини, водобегачи, брегобегачи). Кацането е трети етап, завършващ полета. Той също така е видовоспецифичен. Голяма част от водните птици (патици, пеликани, гъски, гмурци) намаляват скоростта, като порят водата с гърдите си. Ударът при падането се поема от здравата и голяма гръдна кост, която покрива и половината от коремната страна. Видовете, които излитат, като „бягат" по водата, при приводняване се удрят с гърдите във водата. Сухоземните птици протягат краката си напред и със силната мускулатура на задните крайници поемат силата на удара. Повечето от тях правят няколко крачки, за да намалят хоризонталната скорост. При това крилата се движат отзад напред по посока на движението. Дребните пойни птици, които кацат по клоните на дърветата, спират маховите движения, преди да достигнат мястото на капане, и по инерция се спускат надолу. Силата на удар при приземяване се поема от тазовите кости и задните крайници. Начинът на летене е тясно свързан с морфологичните белези на птиците. Само по скелетните особености може да се съди за техните летателни особености и навици. - Доц. К. б.н. СИМЕОН ДИМИТРОВ СИМЕОНОВ
- ст. н. с. к. б. н. ДИМИТЪР НИКОЛОВ НАНКИНОВ
 |
