Дълго време становището на специалистите зоолози и етолози за произхода на кучето не беше единно. На верния четирикрак приятел на човека се приписваха най-различни предци - вълк, чакал, койот, както и някои други изчезнали видове от сем. Кучета (Canidae). Въпреки прецизните научни аргументи на германския учен Алфред Зайц, който определя единствено вълка за прародител на кучето, основоположникът на етологията - австрийският учен Конрад Лоренц, през 1950 г. публикува книга, в която само въз основа на поведенческите реакции, без да привежда никакви експериментални и научни доказателства, изказва становището, че кучето произхожда не от един, а от два диви вида - вълка (Canis lupus) и златистия чакал (Canis aureus). Според неговата хипотеза и двата вида в еднаква степен са взели участие в произхода на домашното куче, тъй като се предполага внасяне на качествата на единия вид в наследствената структура на другия вид. Възможно е това негово становище да е било повлияно от съществуващата вече хипотеза за смесения произход на кучето от вълка и чакала на великия еволюционист Чарлз Дарвин, базираща се на необикновено голямото разнообразие от форми и размери на кучешките породи. Респектирани от големия авторитет на Дарвин и Лоренц, това становище са поддържали и други учени, още повече като се има предвид, че в редица отношения двата животински вида си приличат. Като допълнителен аргумент те изтъкват факта, че и с вълка, и с чакала кучето може да даде плодовити хибриди, тъй като общият им диплоиден брой хромозоми е еднакъв - 78.

Всичко това даде силен тласък в по-ново време за многобройни научни изследвания в различни части на света. Задълбочени проучвания е провел американският учен Дж. Скот от университета в Охайо, който публикувал резултатите от етологичните си наблюдения, според които вълчият произход на кучето е безспорен. Американският учен установил 90 характерни поведенчески реакции у домашното куче, като например вдигане на крак при уриниране, кръжене преди лягане и др. От тези 90 отличителни белези 71 съвпадали с поведенческите реакции при вълка. Скот обаче отбелязва, че липсващите белези може да се дължат на недостатъчни наблюдения и трудно забележими прояви на вълка в природна обстановка. Освен това някои особености във вълчето поведение се отнасят до ловуването в природата, което безспорно е различно от ловните функции на одомашненото куче.
Задълбоченото изучаване на етологията на чакала и койота показали, че при тях съвпадащите поведенчески реакции са значително по-малко, а различията са много повече. Така например чакалът вие и лае съвсем различно от вълка и кучето. (Само този факт бил достатъчен за Конрад Лоренц да се откаже от хипотезата за смесения произход на кучето от вълка и чакала.) Освен това чакалите и койотите изобщо не проявяват стремеж към живот в съобщества, а живеят предимно на брачни двойки и само по време на лов се събират на групи; противоположно на тях,. вълците и дивите кучета динго живеят групово - на глутници.
Дълго време се смяташе, че вълците не лаят, а само вият, и че именно по това те се отличават от кучетата. Изследванията на други американски учени от университета в Охайо показват, че вълците вият по време на ловуване, за да се съберат членовете на цялата глутница, докато лаят им означава сигнал за тревога и може да се чуе само в близост до леговището. Ловците и пътешествениците несъмнено са имали възможност да чуват по-често воя на вълците, отколкото техния лай, тъй като обикновено леговището на вълците е много трудно откриваемо. С това се обяснява широко разпространеното заблуждение, че вълкът не лае (може би това е повлияло и за отхвърлянето на хипотезата, че кучето произлиза само от вълка). А всъщност лаенето на домашното куче около дома на господаря му е идентично с лаенето на вълка пред неговото леговище. Разбира се, кучетата от някои породи лаят много повече в сравнение с вълците, но вероятно това е постигнато чрез подбор, а освен това не всички породи са изявени в това отношение (напр. кучетата от породата басенжи изобщо не лаят).

Група изследователи от италианския Експериментален център за запазване на загиващата фауна извършили системни наблюдения върху поведението на вълците. Проблемът с възможностите за прякото наблюдение бил решен от изследователите, като няколко представители на тези хищници били изолирани в една сравнително голяма и с естествени условия за ловуване територия. Така изследователите имали добра възможност да наблюдават „на живо" и да установят с научна достоверност някои от типичните вълчи поведенчески реакции. Ето някои от заключенията им. Вълкът напада и разкъсва само онези живи същества, които бягат от него. Самият той се оттегля (невероятно, но факт!), ако някакво животно бяга насреща му или го преследва. Затворен в клетка и оставен да гладува, той се приспособява към съвместния живот с човека и дори се привързва към този, който го храни. Агресивността на вълците всъщност е само израз на биологична функция и необходимост. Един експеримент, проведен с вълк, който постепенно, а след това и редовно бил хранен от ръката на сътрудничка на Центъра, показал ясно как всяващият ужас хищник е способен да придобие поведението на обикновено куче, подчинявайки се изцяло на волята и желанията на човека. Когато по-късно вълкът бил пуснат на свобода в естествената за него среда, обстоятелствата му наложили отново да възвърне своята агресивност и кръвожадност, за да оцелее. При това той вече спазвал и необходимата дистанция за безопасност от човека - около петдесеттина метра.
Тези изследвания на италианските учени, съпоставени с наблюденията върху чакалите, които почти не се поддават на опитомяване и не проявяват подобни поведенчески реакции, също са в подкрепа на хипотезата, че единственият прародител на кучето е вълкът.
Едни от най-задълбочените изследвания и с най-голяма научна стойност за доказване произхода на кучето бяха извършени през 60-те години в Института по изучаване на домашните животни в гр. Кил (Германия) от голям научен екип, ръководен от проф. д-р Волф Хере. За целта в продължение на 10 години били проведени анатомо-физиологични и сравнителни етологични изследвания върху вълци, чакали, койоти и кучета, а също и разнообразни кръстосвания между тях, както и между получените от тези хибриди поколения. След подробно проучване на много кучешки породи и изхождайки от особеностите на строежа на тялото, обмяната на веществата и поведенческите реакции, били избрани представители на породата пудел (черен), въпреки че немската овчарка външно значително повече прилича на вълка. Основанието за този избор било, че от пудела произхождат много и най-разнообразни
породи, които са тясно свързани помежду си и лесно могат да „преминават" една в друга. Били изследвани и сравнявани големината на мозъка, разположението на зъбите, кръвните белтъци, хромозомният набор, телосложението, както и поведенческите реакции и хибридизация между пудели, вълци, чакали и койоти. В резултат на всички тези изследвания научният колектив, оглавяван от проф. Хере, категорично изключва чакала и койота като евентуални прародители на домашното куче и доказва, че единственият предшественик на кучето е вълкът, а това заключение се базира на следните много важни факти, резултат от проведените изследвания:
1. Формата на черепа при домашното куче и вълка е сходна, докато при кучето и чакала е твърде различна.

2. Мозъкът на домашното куче е с около 30% по-малък по обем от мозъка на вълка, докато мозъкът на чакала е дори по-малък от този на кучето. Известно е, че големината на мозъка при одомашнените животни никога не превишава размерите на мозъка при дивия вид, от което следва, че чакалът не може да бъде предшественик на домашното куче.
3. Разположението на зъбите при вълка и домашното куче съвпада, докато при чакала то е съвсем различно.
4. Съставът на кръвните белтъци в организма на домашното куче съвпада със състава на белтъците при вълка и е различен от този на чакала.
5. Домашните кучета и вълците са социални животни с вариращи поведенчески реакции. Вълците живеят на глутници, в които всеки отделен индивид има определен ранг, подобно на кучетата, събрани в големи групи. А за чакалите е известно, че живеят по-често на брачни двойки и се събират групово предимно при ловуване.
6. Вълци и домашни кучета лесно се съешават в природна обстановка и могат да образуват естествена общност, докато между домашни кучета и чакали това не се получава и те никога не образуват съобщества.

В проведените кръстосвания между различните видове било установено следното:

1. Кръстоска между пудел и койот е невъзможна по естествен път, дори и ако са израснали заедно женски и мъжки от малки. И обратно, хибридизация между койот и чакал се осъществява успешно (но при съвместно израстване от малки).
2. Кръстоска между пудел и вълчица се осъществява много лесно (създадени били около 60 броя и ги нарекли пуво - от немски Pudelwolfe,т.е. пуделни вълци). При това от потомството се получава плодовито поколение.
3. Кръстоска между пудел и чакал е осъществима, но само при съвместно израстване на двойките от малки (нарекли ги пуча, т.е. пуделни чакали). Докато кръстоската между вълк и чакал е трудна и при това не може да се роди продуктивно потомство.
Тъй като куче и чакал трудно се кръстосват, малки пуделчета и чакалчета били отгледани заедно още от деня на раждането им. Те свикнали да живеят съвместно и една от кръстоските била успешна. Поколението изглеждало странно: сред родилите се имало и малки, съвсем черни кученца (като пудела), и такива с гладък косъм (като чакала), и среден тип. Полученото поколение (пуча) се оказало съвсем неподходящо за отглеждане при домашни условия. При най-малкото дразнене изпадали в панически страх, като ненормални. Още по-интересни били кръстоските между самите пуча. Наследствените белези от родителите се предали на второто поколение още по-изразено - появили се животни, едри като чакали, но с увиснали уши (като на пудела), други били дребни като пудели, но имали изправени уши (като на чакала}, а трети били средни на ръст, с дълги косми (както при пудела), но със златистия цвят на чакала. И поведението им било най-различно. Както е известно кучетата и чакалите имат различен „език". Кучето заплашва, като се озъбва, а чакалът - като разтваря широко уста, прави гърбица и козината му настръхва като на котка. При пуча всичко се объркало. Едни от тези кучета виели като чакали, но не като израз на подчинение, а за поздрав. Други се озъбвали и виели едновременно. Трети извивали глава като чакалите, когато вият, но лаели... Това стълпотворение на „езици" направило невъзможен съвместния живот на различните типове пуча. Настъпила пълна дисхармония в поведението им, страх и агресивност се ширели сред кръстоските.
Подобни прояви няма при кръстоски между куче и вълк - те имат много близки „езици". От потомството от първо поколение (пуво I) вследствие кръстосването на баща пудел и майка вълчица, били получени едни белези, наследени от вълка, а други - от кучето. Така например черните пуво I (от пудела) имали на гърба си светло „седло" (от вълка). Ушите били дълги (от пудела), но не висящи, а щръкнали (от вълка). Тези признаци били доминантни, т.е. унаследени от един от родителите. Други признаци обаче били междинни доколкото обединяват едновременно качествата на вълка и на пудела. Например космената покривка по структура напомняла вълчата, но както при пудела непрекъснато растяла. Обаче при пуво I, както и при вълците, един път годишно настъпвало линеене (смяна на косъма) и този процес започвал в най-необичайно време от годината (напр. през зимата). Тук, при пуво I, унаследяването на вълчия признак - за смяна на косъма през определено време от годината (което е биологично обосновано), явно е нарушен.
Интересни са звуковите ефекти, които издавали пуво I - те виели по-добре от пуделите, но по-зле от вълците, и лаели по-добре от вълците, но по-лошо от кучетата. Такова смесване на вълчите и пуделните белези
се наблюдавало при повечето от хибридите. Общото поведение на пуво I обаче било унаследено от вълка - всички били плашливи, внимателни и боязливи като вълка и поради това почти непригодни за отглеждане в домашна обстановка.
При пуво II („внуците" на пудела и вълчицата) се получила твърде разнообразна картина - почти не можело да се намерят животни със сходни белези. Сред тях имало късокосмести, гладкокосмести, дългокосмести и твърдокосмести, с щръкнали и с висящи уши, а дори имало и с едно висящо ухо, а другото - стърчащо нагоре. Доминиращият цвят на космената покривка бил черният, но имало и кафеникави, сребристосиви и петнисти екземпляри, а също и причудливи смесвания на окраската. Понякога се получавали най-разнообразни смесвания на наследствени качества. Всичко това до известна степен обяснява голямото разнообразие сред породите домашни кучета. Това разнообразие от форми под умелото и целенасочено действие на човека е довело до най-причудливи наследствени комбинации и мутации, изразяващи се в нови, несъществуващи дотогава признаци, които се закрепват по пътя на направляваното кръстосване и целенасочен отбор. По този начин от първите вълци, попаднали в човешкия дом, за около 14 хиляди години (приблизителният период от одомашняването на кучето) се е осъществило това голямо разнообразие от породи кучета, външно вече с нищо не напомнящи за своя прародител, но по много признаци все още съхранили основните белези на вълка.

Д-Р ВЕСЕЛИН ДЕНКОВ
Проф. д-р БАЙКО БАЙКОВ

Коментари (0)

Напишете коментари

Заглавие

Коментар

Добавяне на коментари