|
Ф. К. Един следобед, през лятото на 1945 година, всред скалите на малък залив между Санари и Бандол, баща ми постави върху раменете на брат ми и върху моите два миниатюрни акваланга. След това, хванал ни за ръце, той ни спусна на един метър под водата около скалите. Брат ми беше на шест години и половина, а аз бял на четири. Често са ми разказвали за това- мое първо подводно спускане, от което не си спомням нищо. Опиянени от красотата, която се разстилала пред нас, ние сме изразявали възхищението си на висок глас от онова, което сме виждали, и сме нагълтали доста солена вода.
От този ден никое морско същество, което съм имал възможност да срещна, не е предизвиквало у мен такъв неописуем страх, какъвто предизвиква акулата. Бил съм убождан и ухапван от мурени, медузи или морски таралежи. Срещал съм и други страшни на вид животни като скатове и морски дяволи, морски слонове и змиорки, косатки в кашалоти, но всяко ухапване или убождане биваше предизвиквано повече от моята несръчност, отколкото от тяхната недоброжелателност или агресивност.
Същото се отнася и за акулите, за които не допускам, че биха могли безпричинно да причинят зло. И все пак не мога да се отърся от мисълта, че това е единственият морски звяр, който притежава силата, оръжието и желанието да разкъсва и дори да убива. В действителност тя не е единственото животно, способно да убие човек. Има и други. Бих могъл да посоча някои от по-известните, но моят списък няма да бъде пълен (издадена е една книга, озаглавена „Опасни морски животни", която, като се има пред вид настоящото състояние на научните изследвания, изглежда да изчерпва този въпрос). В Персийския залив и Индонезия живеят морски змии от петдесет сантиметра до един метър, чиято отрова е смъртоносна, но те се стремят, доколкото това е възможно, да отбягват хората. Ухапванията на някоа малки октоподи, живеещи край бреговете на Австралия, или опарванията, причинени от пипалата на медузите физалии, могат да се окажат фатални. Кашалотът или косатката могат да разрежи човек надве, а други китообразни могат да ви пречупят гръбначния стълб само с един удар на опашката. Съществуват и морски крокодили, които живеят по бреговете на Индонезия и всяват ужас сред местното население.
И все пак нито едно от тези животни не представлява опасност за леководолазите. Повечето от тях живеят навътре в морето, в големите дълбини (като гигантските калмари в Хумболтовото течение) или край отдалечените брегове. А акулите се срещат почти навсякъде, всред тропическите или умерени морски води. Някои видове дори, като гренландската акула, живеят в ледовитите океани. Срещат се акули на голяма дълбочина, по повърхността и дори в устията на реките в някои сладководни езера на Латинска Америка. Където и да отиде, човек може да срещне акули — над водата или под водата, — а една подобна среща винаги може да се окаже фатална. Човекът е успял да изтреби от земната повърхност голям брой животни и насекоми, които застрашават живота му. Даже и тогава, когато изтребването не засяга целия вид или когато последните представители на тези видове биват запазвани в резерватите на Африка или Индия, то интензивният лов ги унищожава до такава степен, че фактически тази заплаха за човека изчезва.
Бих искал да изразя моето разочарование от често пъти неоправданото унищожаване на толкова много красота и богатства. Изпитвам срам от опасното двуличие, което крият в себе си така наречените „предпазни" мерки. Това е все едно да продадете един килограм лъвско или слонско месо на прекалено висока цена на някои привилигировани богаташи, които повече приляга да са пациенти на някоя психиатрична клиника, отколкото представители на своя „спортен клуб". Не мога да се възпра и да не изкажа дълбокото съжаление, което изпитваме с баща ми, когато пред погледа ни се унищожават големи китоподобни като синия и истинския кит, които вече представляват обект на опазване.
Акулата не е застрашена от подобно нещо. Повечето акули са отлично приспособени към своя начин на живот. Наличието на много видове възпрепятствува до известна степен тяхното изтребване, но не го прави невъзможно. Така акулата се явява като едно от последните опасни за човека животни. Това обяснява и интересът към по-задълбочени проучвания върху акулите. Почти всички могат да бъдат опасни или смъртоносни и въпреки това все още не са открити ефикасни средства за защита, удобни и леки за използуване. Имайки пред вид, че човекът се готви да използува водното пространство, което ще увеличи възможността от срещи с акулите, то възниква и необходимостта от едно по-пълно познаване на нравите на акулите. В много страни вече са изградени лаборатории, които работят върху този проблем.
Съществува една загадка в отношенията между човека и акулите и може би не в самите животни трябва да търсим онова, което смущава. Дълги години човекът не е знаел за съществуването на акулите, а до средата на XVI век дори не е имало английска дума за обозначаване на този вид и затова са си служили с испанската дума „tiburon". За да привършим с това езиково отклонение, нека отбележим, че съгласно някои източници френската дума „requin" произлиза от думата „Requiem", която означава служебен църковен ритуал за покойници. Това говори за ужаса, който са изпитвали моряците при нейното появяване, което те смятали за фатално. Някои дори вярвали, че появяването на акула предсказвало смъртта на някой член на екипажа. В древността за акулите се споменава само в трудовете на гръцките автори Херодот, Аристотел и Плиний, особено в трудовете на последния, който различавал четири вида акули. Преди появяването на гръцката цивилизация не се говори за акули. Може би единствено в библията е разказана първата легенда за акулите. Лине, известен шведски естественик, а преди него и Ронделе, френски лекар и естественик от XVI век, били уверени, че чудовището, което погълнало Йон, не било нищо друго освен една голяма бяла акула, една „акула-човекоядец", а не кит. След библията много други разкази, често пъти ужасяващи, се появили за това загадъчно животно. Тези именно разкази, действителни или измислени, допринесли за създаването на психозата около акулата у моряците от целия свят и дори у всички хора, които проявяват интерес към морето. Единствено чудовищната ярост на гладните акули е по-силна от сляпата омраза на човека към този вид. Виждал съм и съм снимал неведнъж ужасни картини, изпълнени с неумолима жестокост, в които разумни и кротки по нрав хора разсичаха със секири акулите, които те ловяха, и бъркаха с ръце в облените от кръв вътрешности, за да извадят харпуна или стръвта. С часове те газеха изкормените тела само на няколко сантиметра от все още тракащите челюсти, до които те обикновено отбягват да се доближават. По този начин хората утоляваха жаждата си за едно смътно отмъщение.
Този психологически фактор, тази паника при човека, която го обхваща, когато се намира в близост с акулата, е по всяка вероятност една от големите причини за фаталните нападения.
Дали това ще бъде постигнато чрез изследване на човешките реакции или на навиците на акулите, сега нашата цивилизация се нуждае от откриването на ефикасен метод за защита срещу акулите. Ако не се открие такъв метод, използуването на океаните ще бъде забавено или ще бъде затруднено, защото по-голямата част от неквалифицираните леководолази ще се страхуват или ще се замислят, преди да се впуснат в морето.
Погледнато от научна гледна точка, акулата представлява особен случай. Според изследванията на вкаменелости се приема, че първите акули са се появили в океаните приблизително в началото на геологи«еската епоха, наречена „Креден период", т. е. 140 милиона години преди нашата ера. От своето появяване досега акулите са претърпели незначително развитие. Те са устояли на температурните промени, на солното съдържание, на видовете храна и на промените в нивото на водата. Организмът на акулите има изключително противоречиви характеристики. Техният хрущялен скелет е примитивен, а сложната им' система за размножаване е много по-висша от тази на другите риби.
Акулите са риби, принадлежащи към подкласа „Пластинохрили" от „Хрущялни риби". В същия подклас попадат и други хрущялни риби като скатове, торпеда, риби-китари, морски котки и др.
Реакциите на човека спрямо акулите се дължат на някакво наслоено внушение.'Те водят началото си от легендите и са били повлияни от най-различни разкази, които далеч не почиват на истината. А едно изследване на действителните нрави на акулите е съвсем трудна а безнадеждна задача. Срещал съм много хора, които са били хапани от акули и които са успели да останат живи след сериозните наранявания; белезите им имаха зловещ вид. Като леководолаз мислено се поставях на мястото на тези жертви. При всяка среща с такива хора въпросите напираха в устата ми. Жадно слушах отговорите им, сякаш те щяха да ми разкрият истината. Уви! Повечето от жертвите бяха неспособни да опишат какво се беше случило в действителност, а други повече или по-малко съзнателно украсяваха своите разкази. Днес мога да се позова единствено на моите лични спомени, като не изпускам обстоятелството, че един и същ механизъм без съмнение предизвиква скептичното отношение на другите леководолази, когато слушат моите разкази.
Със или без специални предпазни средства, самостоятелно или групово вече тридесет и три години ние се гмуркаме в топли и студени води, и то най-често в компанията на акули от всички видове и с най-различни нрави. Изпитвали сме страх, подигравали сме се, възхищавали сме се от тях и въпреки всичко сме се решавали на съвместно съжителство. Скритата заплаха, която те крият, беше винаги наш спътник при гмурканията. Понякога — макар и рядко — тази заплаха ни прогонваше от водата.
Не е ли време вече, след три десетилетия, да направя една равносметка, да подложа на щателен преглед всички лични спомени, за да споделя вълненията, които съм изпитвал, и неопровержимите факти?
В Средиземно море акулите се срещат рядко и затова нещастните случаи са малко по тези места. Но самата тази рядкост придава на всяка среща особена тържественост. „Моите" първи акули, онези, които видях в Джерба, бяха средиземноморски. Те ми направиха особено впечатление, защото не очаквах да ги срещна. А в Червено море, където практически е невъзможно да се гмуркаш всред рифовете, беа да бъдеш обграден от акули, съвместното съжителство с тях беше неизбежно. Скоро моите другари и аз станахме непредпазливи, почти безразсъдни. Чувствувах дори как всред" моята група се зараждаше някакво чувство на пренебрежение към тези безвредни скитници, някакъв стремеж да не им обръщаме внимание или да говорим за тях само за да се подиграваме? Поведох борба срещу този снобизъм, защото той можеше да бъде опасен, но и аз самият се поддавах на него. Няма нищо по-страшно от това, когато леководолазът, спуснал се дълбоко под водата, започне да се чувствува по-силен от животните, много по-добре въоръжени от него. В обстановка на самоувереност и суета аз се гмурках и разрешавах в първите години и на моите другари да се гмуркат в най-опасните води, като например водите около рифовете на Джао Валенте, край островите на Зелени нос. Ние, несръчните досадници, блъскахме и дърпахме за опашките четириметрови животни, несравнимо по-силни от нас. На гърбовете си носехме стоманени бутилки със сгъстен въздух, краката ни бяха обути в смешни плавници, а полето на видимост беше твърде ограничено от маската. Един ден, когато плувахме с Дюма във водите на Джао Валенте, забелязахме на твърде далечно разстояние от нас бледия силует на една голяма бяла акула, която всички специалисти единодушно определят като човекоядна. Изтръпнахме от ужас и инстинктизно се доближихме един до друг. Видяхме я, преди тя да ни забележи. Но когато усети нашето присъствие, тя бе обхваната от паника, изпразни червата си и изчезна с един замах на опашката. По-късно на два пъти всред водите на Индийския океан се случи същото нещо. Всеки път силното вълнение, предизвиквано от появяването на голямата бяла акула, отстъпваше място на някакво неоправдано чувство за извоювана победа, когато тя ни обръщаше гръб и бягаше от нас. Всяка една от тези изключителни срещи предизвикваше у нас голямо вълнение, последвано от прекалено чувство на самоувереност. Скоро ние забравяхме всякакви правила за безопасност.
Гмуркането на голяма дълбочина с използуване на сгъстен въздух довежда до състояние на някакво опиянение, което ние още в началото нарекохме „опиянение от големите дълбочини". То започва да се чувствува след 40 метра дълбочина, а от 60 метра нататък вече пречи и дори е опасно. „Опиянението" се проявява под формата на някакъв екстаз, предизвикващ възбуждане на някои сетивни органи, предимно на слуха, понижаване на усета за реалност, което довежда и до понижаване на инстинкта за самосъхранение, При изкачване всичко това изчезва като по чудо. Логично е да се допусне, че дълбочината, в която се плува, причина за подобни психически разстройства, оказва влияние и върху реакциите на леководолаза по отношение на акулите. Често пъти всред водите на Атлантическия океан срещахме стада делфини.
Ние закотвяхме нашия кораб „Ели Моние" и се гмуркахме заедно с делфините на петдесетина метра дълбочина. Скоро делфините изчезваха, но ние винаги забелязвахме на 20 или 50 метра по-дълбоко стада от тонове с жълти перки и големи океански акули. Все още пазя в себе си чудни спомени от онези безумни гмуркания. При 50 метра дълбочина повърхността практически изчезва. Водното пространство около мен е необичайно тъмно, с почти черносин цвят. Точно тук е „опиянението от морските дълбини". Въпреки че е обхванало цялото ми същество, все пак ми се струва, че то се поддава на контрол така, както и състоянието след първото поемане на опиум. Обезумял от радост, освободен от всякаква тежест, попаднал в необичайна за мен обстановка, аз чувам всред морската тишина ударите на сърцето си. Готов съм на всички безумни постъпки. Сега, когато е минало вече доста време, аз знам, че наистина съм ги извършвал.
Далеч от повърхността, където слънчевите лъчи си играеха с морските вълни, на разстояние 4 километра от дъното, загубен всред невероятно прозрачните мастилени води, защото светлината прониква без никаква задръжка, у мен изчезваше всякакво чувство за ориентация, за посока. Къде беше горе и къде беше долу? Имах на разположение само един ориентир: въздушните мехури от акваланга. Онова, което изпитвах при онези главозамаиващи гмуркания, беше може би вещо по-странно, по-смътно от онова, което са изпитвали първите „космически пешеходци", защото, когато космонавтите излязат от космическия кораб и попаднат в космоса, те ясно виждат познатите им звезди и планети, докато аз се чувствувах загубен някъде в безкрайността, без никаква ориентирна точка.
Единственото нещо, което можеше да ми вдъхне вяра, беше далеч от мен. Това бе нашият кораб, за който знаех или предполагах, че се намира над мен и че от него следяха моето придвижване под водата по мехурите, изплаващи на повърхността. В тази необикновена среда по най-драматичен начин се появяваха акулите. А познанията ми върху тези именно акули бяха твърде оскъдни. Тяхната величественост ме омагьосваше. Обикновено те бяха много по-големи от онези които се срещат край рифовете. Имаше много видове, които тогава не успявах да определя. Повечето от тях имаха по-заострена муцуна, по-добре очертан профил, отколкото например тигровите акули. По всяка вероятност те следяха делфиновите стада, но на известно разстояние от тях. Изникнали от голямата морска шир, те въобще не се приближаваха към мен, само се оттегляха на петнадесетина метра разстояние, за да не ме изпуснат от погледа си. Когато за първи път изпаднах в подобно положение, първата акула, която забелязах, ме развълнува извънредно силно. Обградена от светло сияние всред тъмните води, тя се открояваше някак си страшно, като някакво привидение. И може би поради опиянението, причинено от дълбочината на която се намирах — 50 метра, — възхищението и уплахата, които ме бяха обзели, се превърнаха в някаква неразумна екзалтация: насочих се с фотокамерата към голямата акула, но тя се отдалечаваше, за да запази дистанцията. Аз плувах всред сините води, преследвайки един силует, който изчезваше към дълбините. И ето че останах сам, запъхтян и объркан. Слепоочията глухо туптяха. Смътно съзнавах, че поведението ми е безумно, и все пак изпитвах някаква гордост пред мисълта, че мога да обърна в бяг такива големи животни. Изпаднал в неприсъщо за мен състояние, което ми поставяше клопки при всеки удар на плавниците, аз се гордеех, че съм едновременно победител в господар на положението! Аз и моите другари заставяхме пелагичните акули да бягат. Още едно ярко доказателство за това, че човек беше непобедим както над земята, така и във водата. Легендата за акулите-човекоядци рухваше.
Уви! Това чувство на безумна суета изчезна след няколко седмици. То бе разсеяно при нашата първа среща с акулата Carcharinus longimanus, неоспоримия господар на тропическите океани. В друго издание подробно описвам обстоятелствата, при които се състоя първата ни среща, която можеше да бъде и последна за Фредернк Дюма и замен. Всред тропическите води на Атлантическия океан по протежение на островите Зелени нос от борда на кораба „Ели Моние" бяхме ударили с харпун един кит. Жертвата тежеше около 800 — 900 килограма. В края на 100-метровото въже той все още се мяташе, а другите китове около него се двоумяха дали да изоставят своя все още жив другар. Съвсем естествено за такива обстоятелства започнаха да прииждат големи акули.
Спуснахме котва. Дюма и аз се спуснахме във водата с трибутилкови дихателни апарати. В ръцете си държах фотокамера, за да снимам китовете, които все още кръжаха около нас. Драматичните събития се разиграха съвсем скоро. Едва достигнали на 5—6 метра дълбочина, ние забелязахме „Господаря Longimanus". Той не приличаше на нито една от известните ни акули.
С голяма самоувереност освободихме въжето, което ни прикрепяше към кораба, и се насочихме право към нея. Набитият и сивобелков силует се открояваше съвсем ясно в сините води. Главата й беше обла и голяма, гръдните перки огромни, а тръбната — заоблена в краищата. По краищата на перките и опашката имаше по едно голямо бяло петно. Пред нея, точно пред муцуната й, вероятно тласкана от вълновото налягане, плуваше една малка риба-лоцман. Мина дълго време (и то твърде дълго), докато усетим, че Господаря с „дългите ръце" ни отвличаше далеч от мястото на нашия кораб. Когато разбрахме това, бяхме обхванати от някакъв смътен страх и решихме да се връщаме. Беше много късно. „Ели Моние", който все още теглеше кита, не можа да ни последва и хората от борда бяха изтървали от погледа си нашите мехури всред плясъка на вълните. Корабът беше далеч от нас.
От сушата не можеха да ни забележат, а освен това знаех, че тук дьлбочината е 3 километра. Две доста големи сини акули се присъединиха към нашата акула Longimanus и трите започнаха да описват постепенно стесняващи се около нас кръгове. В продължение на двайсет минути, които ни се сториха цяла вечност, трите акули предпазливо, но решително се опитваха да ни захапят всеки път, когато се обръщахме с гръб към тях или когато някой от нас се опитваше да се изкачи на повърхността, за да даде напразно знак на нашия кораб, изостанал доста назад. По някаква щастлива случайност катерът, който капитанът на „Ели Моние" беше спуснал във водата да ни търси, успя да ни открие и да ни спаси от сигурна смърт. Малко преди нашета спасяване ударих акулата с „дългите ръце" с камерата си по носа, за да отблъсна едно нейно нападение и да спечеля малко време.
Случвало ни се е често пъти да си имаме неприятности с акулите. Веднъж по източното крайбрежие на вулканичния остров Джебел Таир в Червено море Фалко и Дюма трябваше да се скрият в коралова пещера, за да се спасят от една необичайно възбудена глутница акули. Друг път, на юг от Джебел Таир, Дюма и аз попаднахме всред няколко десетки малки еднометрови акули. Те бяха неспокойни и се държаха като глутница малки вълчета. Трябваше набързо да напуснем водата. Впрочем често пъти малките акули са по-опасни от големите. Понякога ги обхваща някаква паника и те изчезват, а друг път човек не може да се отърве от тях.
Спомням си, че веднъж на остров Боависта уловихме една бременна тигрова акула. Доктор Лонже направи цезарево сечение на умиращото животно и новородените, около двадесетина малки тигрови акули, здрави и пъргави, бяха пуснати във водата. Аз също бях във водата. В ръцете си държах дървена тояжка, за да отблъсквам морските таралежи. Една от новородените акули, без ни най-малко да се двоуми, захапа тояжката и помагайки си с тялото, силно я разтърси така, както правят и големите акули, когато откъсват парчета месо от делфините или китовете, изпаднали в затруднено положение.
Тояжката, която онази акула-бебе захапа, и кинокамерата, с която си служех, за да отблъсквам нападенията на дългоръката акула Carcharinus ме наведоха на мисълта да снабдя леководолазите с „палка". „Палката" представлява къса и дебела тояжка, дълга 90 сантиметра, снабдена в единия си край с тъпи, нераздиращи връхчета. Тази палка заедно с клетката, която ние наричаме „акулоубежище", остават единственото ефикасно предпазно средство.
Всред нашите колекции в Океанографския музей в Монако се намират запазени вкаменени зъби от един изчезнал вид — Carcharodon megalodon. Острите триъгълни зъби приличат на зъбите на голямата бяла акула „човекоядец". Carcharodon carcharias, само че тези са огромни, десет пъти по-големи от зъбите на нейния съвременен родител. Сякаш това са зъбите на някакви двадесетметрови „свръхчовекоядни акули", които са имали неблагополучието да живеят много преди появата на тяхната предпочитана плячка — човека. За съжаление, от тези гигантски предшественици ние притежаваме само зъбите, тъй като хрущялният скелет на акулите не оставя никакви следи. Спазвайки необходимата научна сдържаност, нашите препаратори пресъздадоха модел на изчезналия гигант в естествена величина. Отворената уста на този вид акули би могла да погълне едно малко вагонче!Жак - Ив и Филип Кусто
Акулите
Книгоиздателство - Георги Бакалов - Варна
1975г.
Коментари () |
|
|
|
 |
