Подробна Статистика
Статии: 3500
Коментари към статиите: 3557
Снимки: 2072
Обяви: 1538
Връзки: 287
Фирми: 345
Теми във форума: 3187
Мнения във форума: 58155
Потребители във форума: 2052
Продукти в магазина: 2628
|
|
|
ГЕОРГИ КОНСТАНТИНОВ ХРИСТОВИЧ (1863 - 1926) |
|
|
27 април 2005 |
|
На 23 юни 1863 г. в Татар Пазарджик (днешния Пазарджик) се ражда Георги Константинов Христович — многозаслужилият изследовател на българската фауна, авторът на първия научен труд по зоология, написан от българин.
По това време България продължава да стене под ярема на вековното османско робство. Богатата и разкошна българска природа е съвсем слабо проучена в природонаучно отношение. Наистина доста отдавна фауната, флората и геологията на България са привлекли вниманието на някои учени и пътешественици — чужденци, но те са публикували само отделни откъслечни сведения за тях.
Така още през 1762 г. италианският учен Луиджи Фернандо Марсили съобщава някои данни за фауната на българските земи. По-късно и редица други изследователи, между които Ото Финш, Емерих фон Фривалдски, Ами Буе и В. Янка,  отпечатват сведения за живата или неживата природа на нашата родина, но все още като за част от Османската империя. До нашето освобождение от османско иго няма нито един труд, написан от българин, върху фауната, флората, минералогията и геологията на България. Това продължава и няколко години след Освобождението — до 1882 г., когато излиза първата статия на геолога Георги Златарски — „Рудите в България", отпечатана в „Периодическо списание на Българското книжовно дружество". Тази публикация бележи началото на проучването на родната природа от българи природоизпитатели. Осем години по-късно, през 1890 г., пионерът на българската зоология Г. Христович публикува и първия сериозен зоологически труд, написан от български изследовател.
Ранните детски години на Георги Христовия преминават в родния му град. Прадедите на бъдещия ваш зоолог са изселници от Дубровник, потомци на български колонисти, заселили се в това далматинско пристанище още през IX век съгласно търговския договор между България и Дубровнишката република.
Дядото на малкия Георги е известен търговец, който пътува от Пазарджик чак до Виена, за да продава там полуобработени кожи и да донася от този град скъпи чохи (гладки вълнени платове) и фини ленени платове, търсени главно от богатите турци в България. Баща му Константин Христович е богат закупчик на султански данъци — главно на беглика (дългогодишен данък върху овцете и козите), за обширни области в страната. Той обикаля скотовъдните центрове в земите между Дунав и Бяло море, яхнал на кон, с пушка на рамо, придружен от въоръжени гавази (телохранители) арнаути. Събраният добитък презимува при него, след което той го закарва напролет в Цариград, където го продава и там внася определения му данък в държавната хазна. Това е професия, която изисква смелост и издръжливост, а е свързана и с определени рискове.
Малкият Георги наследява от баща си смелостта, буйния нрав и доброто сърце, а също така силна страст към лова и голяма обич към родната природа. Като поотраства, той става отличен стрелец и добър ездач и жадува за ловни и други приключения.
Не случайно едва 10-годишен невръстният Георги избягва от бащиния си дом и яхнал един от техните жребци, настига в Родопите гавазите арнаути, които се завръщат наесен в родината си. Заедно с тях той отива чак в Албания, където прекарва зимата по топлото Адриатическо крайбрежие. На следващата пролет Георги се завръща в Татар Пазарджик. Тук научава вестта за голямото нещастие, постигнало семейството му. Няколко хиляди овни, които трябвало да бъдат закарани в Цариград, измрели от неизвестна болест и от глад поради дългата зима и това почти разорило семейството на Константин Христович. За да се внесе определеният данък на държавата, трябвало да бъдат продадени повечето имоти и да се дадат спестените дотогава пари. Скоро след това нещастие бащата Константин Христович умира и грижите за издръжката на семейството лягат върху плещите на майката, която натоварва Георги да се грижи за малкото останали имоти.
Освобождението на България заварва семейството в тежко материално положение. След като завършва преди това гръцко училище в Татар Пазарджик (по това време там няма българско училище), жадният за знания юноша постъпва, вече в освободена България, в Пловдивската гимназия като полустипендиант. Той завършва в нея пети клас през 1884 г., след което има силно желание да отиде да следва естествени науки в Швейцария — страна, известна със своето свободолюбие и планински красоти. Това обаче никак не е лесно осъществимо. Семейството е материално затруднено и затова с мъка младежът успява да си осигури само една нищожна месечна издръжка от по-големия си брат. Той взима със себе си и някои от останалите малко на брой семейни скъпоценности, и по-специално един скъп златен часовник от епохата на Луи XIV, които смята да продаде в Швейцария.
Г. Христович тръгва за тази страна, като се качва през 1884 г. на един параход в Бургас, който трябва да го закара до Триест. Използвайки по-дългия престой на парахода в Пирея, младежът отива до Атина, което за него не е свързано с трудности, тъй като той владее както гръцки, така и турски език. В Атина Георги посещава зоологическия отдел на тамошния университет, който се завежда от немския орнитолог д-р Теобалд Крюпер. Тук той остава възхитен от множеството великолепно препарирани птици и решава твърдо да усвои препараторското изкуство (таксидермията). Той успява да осъществи това свое желание малко по-късно в Швейцария и то се оказва много важно в бъдещия му живот.
Георги Христович постъпва да следва естествени науки в университета в Женева. По това време там преподава един от най-известните учени на XIX век — зоологът, дарвинистът, политикът и общественикът проф. Карл Фогт. Той е германец по народност, но е изгонен от родината си поради лява революционна дейност от „железния" канцлер Бисмарк. При този знаменит университетски преподавател слушат лекции в различно време и други студенти българи, някои от които стават по-късно известни учени у нас, като д-р Боне Баев — първият преподавател по зоология, минералогия и геология във Висшето училище в София, зоологът проф. д-р Георги Шишков и ентомологът Димитър Иоакимов. Георги Христович слуша с увлечение великолепните лекции на проф. К. Фогт по зоология, дарвинизъм и сравнителна анатомия, в които високият и представителен преподавател вмъква и социални въпроси, както и такива относно свободата и правата на човешката личност. От своя страна знаменитият учен очевидно забелязва способностите и голямата жажда за знания на младия българин, защото му дава възможност да работи в завежданата от него зоотомическа лаборатория. Именно тук Г. Христович овладява отлично препараторското изкуство.
За съжаление следването на младежа става все по-тежко. Нищожната издръжка вече не е достатъчна да покрие дори най-необходимите разходи, а парите, получени от продажбата на златния часовник, постепенно се стопяват. И идва време, когато след двегодишно следване Г. Христовия е принуден да прекъсне висшето си образование и без да може да се дипломира като завършил естественик, с тежко сърце се завръща в България.
В Татар Пазарджик младежът трябва преди всичко да се погрижи за своето препитание, което не се оказва никак лесно. Но тук на помощ му идва неговото умение да препарира животни. Той изготвя няколко препарата от птици, които изглеждат като живи. Тях той подарява на влиятелния си съгражданин Георги Консулов (баща на бъдещия професор по зоология проф. Стефан Консулов), който, възхитен от подаръка, му дава препоръка до директора на Софийската мъжка гимназия, ала решаващо се оказва демонстрирането на умението на младия Христович пред тогавашния министър на народното просвещение Иван Вазов. Народният поет е възхитен от показаните му двадесетина препарирани птици и бозайници и веднага назначава незавършилия висшето си образование младеж за учител препаратор в Софийската мъжка гимназия. Това щастливо за Христович събитие става през 1886 г.
Със свойствения си ентусиазъм и трудолюбие новоназначеният учител започва веднага да поставя началото на замислената от него зоологическа сбирка, която възнамерява по-късно да превърне в Народен зоологически музей. Той устройва и курсове по препариране на животни за студенти от Висшето училище и на ученици от Софийската мъжка гимназия. През следващите няколко години Г. Христович пътува из цяла България, като набавя за сбирката най-вече различни птици и бозайници, които майсторски препарира. Успоредно с това той проучва и биологията на тези животни, като обръща и особено внимание на средата, която те обитават. През 1900 г. сбирката е вече дотолкова нараснала, че за нея бива наето специално здание на ул. „Дунав" срещу западния вход на гимназията. Заедно с това тя става достъпна и за широката публика, като отначало бива отворена за посещение само в края на учебната година, когато се раздават свидетелствата на учениците. В своя статия за Г. К. Христович видният наш зоолог акад. Иван Буреш (1946) пише следното за тази сбирка:
„Пишещият тези редове си спомня с особена радост за онова незабравимо възхищение, с което се разхождаше за пръв път през живота си из една зоологическа сбирка като ученик в трети клас на гореказаната гимназия. Красиво препарираните птици, умело подредени в жълти дървени витрини, плуващи из въздуха закачени по тавана орли, пауни, които спускат разкошните си дълги опашки, черноморският тюлен, няколко мечки, една грамадна акула и една още по-грамадна змия — питон, разкошни розови фламинги, телета с две глави и конче само с два крака..., всичко това и днес още живо се чертае като красива картина из моята памет. Зданието имаше седем стаи, разположени на два етажа, а в мазето през малките му прозорци можеше начесто да се види някое малко зверче, вълче или лисиче, или видра, или орел, хранени там от помощник-препаратора Тома..."
Христович се отличава много и по време на Международното изложение в Пловдив през 1892 г. В него той урежда специален природен кът, където върху изкуствен скален масив нарежда препарираните диви кози, орли и други срещащи се в такава местност животни. Тази диорама се харесва много на посетителите на изложението, включително и на тогавашния министър на народното просвещение Константин Величков. За да бъде насърчен Г. Христович в своята дейност, Министерството на народното просвещение му отпуска известни средства, които той използва не само за нови обиколки из страната, но и за закупуване на някои препарирани птици и други животни от чужденци.
Ала Г. Христович не е обикновен препаратор на животни. Той гори от желание да даде свой научен принос в проучване на богатата българска фауна, нещо, за което има необходимата подготовка след двегодишното си следване в Женева и работата си в лабораторията на проф. К. Фогт. По онова време обаче условията за научна работа в България съвсем не са добри. В страната няма уредени научни библиотеки, които да притежават природонаучни книги, а и към Физико-математическия факултет на Висшето училище още няма Естествено-исторически отдел (такъв се открива през 1891 г.). Самият Христович притежава само много оскъдна зоологическа литература, но всичко това не може да го спре. От години вече той събира материали за българската фауна и през 1890 г. отпечатва първата си научна работа в списанието „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина", издавано от Министерството на народното просвещение. Тази първа зоологическа работа, написана от българин, е озаглавена „Материали за изучаване на българската фауна". В нея се съобщават 210 вида птици, наблюдавани и стреляни от Христович главно в Западна и Южна България. Трудът съдържа известни сведения и за тяхната биология (гнездене, прелети, стомашно съдържание и пр.), като са дадени и находищата на всеки вид и датата, когато той е отстрелян.
По-късно, през 1892 г., Христовия издава още два свои зоологически труда със същото заглавие, които са отпечатани пак в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина". Във втория си труд той дава сведения за някои нови за страната ни птици, а също така и за известни бозайници, влечуги, земноводни и риби, като споменава и българските им имена, които е научил за някои от тях в различни краища на България. В третата си публикация Христович съобщава за намирането на голям брой видове безгръбначни животни, събрани от него в страната — 31 насекоми, 6 стоножки, 12 паякообразни, 6 ракообразни, 6 червея и 25 мекотели. За всеки от тези видове той дава съответно описание, като съобщава и техните находища, а също така и някои екологични данни.
През 1884 г. Висшето училище в София има вече три факултета и се предвижда към Физикоматематическия факултет да се създаде и отделен Зоологически институт. Това се осъществява обаче едва през 1897 г., когато от Неапол се завръща след двегодишна специализация младият доцент д-р Георги Шишков, който се заема да организира планирания институт. От своята специализация в прочутата Неаполска зоологическа станция Г. Шишков донася богата сбирка от спиртни препарати на морски безгръбначни животни, с която поставя началото на Университетската зоологическа колекция. При организирането на Зоологическия институт се поставя съвсем естествено въпросът към него да премине и богатата сбирка, събрана от Г. Христович, която се състои главно от гръбначни животни. Това обаче не протича гладко и проф. Шишков успява да присъедини тази сбирка към института едва през 1903 г., след като трябва да води доста борби за това. Изниква и въпросът, каква длъжност да се даде на Г. Христович в университета. Поради това, че той цяма завършено висше образование, за него се предвижва само подведомствено служебно положение. Гордият и буен нрав на Христович не може да се примири с подобна ситуация и затова след остри спорове с проф. Г. Шишков и с ректора на университета той напуска през 1904 г. службата, която дотогава е заемал при своята сбирка. По това време вече неговото здраве е доста разклатено.
Важно е обаче да се подчертае следното. Независимо от факта, че поради чисто формални причини Г. Христович не получава преподавателско място в университета, неговите научни заслуги са вече високо оценени от научната общественост в България. Очевидно не случайно още през 1898 г. Христович е избран за дописен член на Българското книжовно дружество, а през 1902 г. става и негов действителен член, като получава и най-високо научно звание в родината си.
Г. Христович има големи заслуги пред българската културна общественост и в други отношения. Той допринася много за опознаването и защитата на богатата родна природа, а съдейства значително и за повишаване на природонаучната и общата култура на българската интелигенция. Това Христович постига, като основава и дълги години редактира природонаучното списание „Природа", а съшо така и като основател и радетел на ловното дело в България.
Списание „Природа" е основано през 1893 г. Още в първата издадена книжка на челно място стои следното подзаглавие: „Илюстрован журнал за наука, стопанство, лов и риболов", което подсказва характера на списанието. И действително десетилетия на страниците на „Природа" се поместват оригинални и преводни статии от всички области на природознанието, най-вече такива по биологични въпроси, а също така материали за земеделското, горското, ловното и рибното стопанство у нас и в чужбина. Има също така статии за направени големи открития в областта на науката и техниката (напр. за рентгеновите лъчи), сведения за природата, населението и етнографията на далечни страни, описания на дълги и опасни пътешествия в чужди континенти и още много други интересни статии и сведения. Особено място се отделя и на местни въпроси, като се дават редовно сведения за обекти и случки в различни краища и селища на страната. Периодично се отпечатва и интересен „Природен календар".
Още в първите години на излизането на списанието сътрудници на „Природа" са някои от най-видните ни тогавашни естественици: д-р Стефан Георгиев, Ст. Петков, Ст. Юринич, Н. Недялков, Д. Йоакимов, А. Явашов, д-р Г. Бончев и някои други. Самият Христович също пише на страниците на „Природа" по различни въпроси, най-вече за животни, но съшо така по актуални въпроси за нашето ловно, горско и земеделско стопанство и за нуждата от защита на родната природа. По време на своята активна дейност Г. Христович написва общо над 150 статии.
Христович остава главен редактор на „Природа" до 1926 г„ когато отстъпва тази длъжност на своя син — Константин Г. Христович, който продължава успешно делото на своя баща. „Природа" продължава да излиза и няколко години след Втората световна война, като остава дотогава най-хубавото наше природонаучно списание.
Друга забележителна дейност на Г. Христович е тази в областта на ловното дело в България, която е тясно свързана със защита на дивечовото и рибното богатство на нашата страна. Още през 1890 г. ХриСтович успява да организира ловците в София, като основава Софийското ловно дружество „Сокол", а гю-късно създава и ловната организация в България, на която с право е избран за пръв председател. Водено от Христович, ръководството на Ловната организация успява да издейства през 1897 г. след дълги борби с различни управляващи среди тогава у нас Народното събрание да приеме първия закон за лова в България. Този закон е изработен почти изцяло от самия Христович. По-късно Народното събрание приема и закон за риболова в нашата страна.
Заради неговите заслуги към ловното дело ловците в България искрено обичат и високо уважават своя председател. Когато през 1925 г. Г. Христович се появява в залата, в която ще заседава Ловният конгрес във Велико Търново, всички делегати стават на крака и с бурни, продължителни овации го приветстват.
Когато по-късно поради напреднала възраст и здравословни причини Г. Христович се оттегля от активна дейност в скромното си имение в с. Сараньово (днешния град Септември), българските ловци отново отдават заслужено признание на неговото дело, като го провъзгласяват за почетен председател на Ловната организация у нас.
Г. Христович умира в своето имение в с. Сараньово на 12 март 1926 г. На погребението му присъстват и много ловци от различни краища на страната, които строени в редици и със сълзи на очи изпращат с прощални салюти на двуцевките си своя така обичан почетен председател в последния му път.
Авторски права: Васил Големански - Димо Божков
Коментари () |
|
|
|
 |
|
|
|
|
