|
Всеки знае, че има отровни змии и риби, но съвсем малко хора знаят, че има и отровни бозайници. Отровни бозайници има, но не се знае колко са. Доколкото ми е известно, съществуват две групи: еднопроходни — яйцеснасящи бозайници, които се срещат само в Австралия и на о. Тасмания и Нова Гвинея, и земеровки. Всички са плашливи, водят уединен живот и макар че не са съвсем редки, се откриват изключително трудно. В никакъв случай не могат да бъдат опасни за човека. Тук се
спираме на тях само защото правим преглед на отровните животни в света.
Късоопашатата северноамериканска земеровка (Blarina brevicauda) има зъби с червени връхчета.
Това е дребно животно с невероятно малки очи и противен нрав. Живее в сметта и сред растенията. като си прави удобни малки гнезда, където зимува и ражда малките си. Храни се с учудващо голямо количество насекоми, червеи, паяци, голи охлюви и други животинки и е склонна към канибализъм, ако не намери храна само за няколко часа. Почти непрекъснато се намира в състояние на „гняв", който се увеличава от бързо протичащите обменни процеси в организма й. Въпреки че на пръв поглед прилича на мишка, в действителност е родственик на къртиците и е насекомоядно. Ако беше голяма колкото шотландско овчарско куче и си запазеше същата обмяна на веществата, щеше да бъде най-опасното животно в света независимо дали има, или няма отровни жлези. Би било страшно да си представим как би могла да наруши природното равновесие, ако беше едро животно.
В основата на долните резци на късоопашатата земеровка има отвор с два канала, които са свързани с две видоизменени слюнчени жлези: там се образува отровата. Двата чифта долни резци са насочени напред, образувайки каналче, по което тече отровата. При опитите не е било събирано голямо количество отрова, но е доказано, че и малка част от нея е достатъчна да предизвика смъртта на мишка. При дребни бозайници, инжектирани с екстракт от тези жлези, се получават частична парализа, изпъкване на очите и конвулсии. Смъртта настъпва няколко минути след появяване на тези симптоми. Не са известни случаи на смърт сред хората, ухапани от тези животни, но се забелязват слаби реакции на мястото на ухапването.
Много често във фолклора на Централна Европа се споменават отровните земеровки. Известно е, че обикновената (Neomys fodiens fodiens) и двуцветната водна земеровка (N. f. bicolor) са също отровни. Маскираната земеровка (Sorex cinereus) почти сигурно спада към тази особена група. Едрият колкото катерица хаитянски соленодон (Solenodon paradoxus) определено е отровен бозайник. Отново трябва да се каже, че земеровките не са опасни за човека, освен ако се приемат за истина легендите на старите цигани за това, че поколения наред приготвяли от смлени мишки вълшебни лековити течности. Земеровката едва ли би могла да ухапе човек, ако не я държи в ръка, но дори това да се случи, отровата е прекалено слаба за него.
За повечето хора представител на еднопроходните е добре познатата птицечовка (Ornithorhynchus anatinus), която се среща в Австралия. Този единствен представител на сем. Ornithorhynchidae има близки родственици в сем. Tachyglossidae, или т. нар. ехидни, които обитават Австралия, Нова Гвинея, Тасмания и някои съседни острови. Въпреки че се различават по външен вид, ехидната и птицечовката имат някои общи белези: те са яйцеснасящи и имат само един отвор в тялото за всички отделителни и размножителни функции. Еднопроходните поемат големи количества храна, страхливи са и живеят уединено. Това са едни от най-интересните животни в света, тъй като притежават белези едновременно и на влечугите, и на бозайниците.
На вътрешната страна на задните глезени на мъжката птицечовка се намират шпори, свързани с канали, които преминават по дължината на краката. Женските нямат подобни шпори. Ритайки конвулсивно, животното ги забива дълбоко в чуждото тяло. Това е защитно средство и не представлява опасност за човека. Като се има пред вид колко е плаха, трудно може да се допусне, че човек може да пострада от птицечовката, освен ако не я държи в ръцете си. От друга страна, малко вероятно е някой да се занимава с лов на птицечовки. Вероятно шпорите играят някаква роля при избора на партньор при размножаването, но това е само предположение, а в действителност се знае твърде малко за еволюцията на тази отровна система.
В отговор на молбата ми известният познавач на тези животни Дейвид Флей от Куинзлънд, Австралия, публикува в печата запитване във връзка със случаите на отравяния от птицечовка. Самият той знае за случая с М. Уориън, който случайно хванал с въдицата си птицечовка, докато ловял риба на р. Даусън. Когато се опитал да махне животното, то забило и двете си шпори в ръката му. Седмици наред Уориън бил тежко болен и чувствувал силни болки. Десет години по-късно още не можел да си служи с ръката. В отговор на запитването Флей получи само две писма, което също показва, че рядко има такива инциденти. В едното писмо — от някой си Ричард от Листън, Нови Южен Уелс — се съобщава за случай от 1895 г., при който 9-годишният Джилепси бил убоден от птицечовка, заловена в капан за риба. Във второто писмо Г. X. Сарджънт от Къръмбен описва инцидент отпреди 50 години, когато като 12-годишно момче уловил малка мъжка птицечовка в р. Норт Пайн и я пъхнал под ризата си. Животното останало сгушено няколко часа, без да проявява признаци на нападателност. Момчето го поставило в дървен кафез и няколко пъти го изваждало, за да го показва, без да среща съпротива. Привечер отново го извадил, за да го покаже на хора от пътуващ цирк. Между тях имало „три ярко облечени жени, които говорели високо". Очевидно те въздействували по някакъв начин на животното, защото то забило шпорите си в ръката на Сарджънт — едната право в китката, а другата — в дланта. Сарджънт пише: „Болката беше толкова силна, че за няколко минути изпаднах в шок. Ръката незабавно започна да се подува и скоро отече така, че ставите не се виждаха. Цялата ръка пареше и под мишницата се образува твърда бучка." Един лекар, който имал опит с отравяне от птицечовка, предписал горещи бани. „След няколко дни ръката ми се оправи; само малко трудно движех пръстите си, но и това мина след един-два дни, без да останат никакви трайни следи." Птицечовката имала късмет, тъй като Сарджънт обичал животните. Той я върнал в реката въпреки всичко. Момчето също имало късмет, тъй като било уловило младо животно.
Има основания да се смята, че ехидните също имат подобни отбранителни средства. Според зоолога Ърнест П. Уокър бодлите на ехидните могат да бъдат отровни до известна степен. След убождане той бил получил на мястото на ухапването възпаление. Уокър споменава за един японски учен, който бил установил случаи на отравяне от бодлите. Според Станли йънг от Службата за риби и дивеч на САЩ всички еднопроходни имат отровни жлези. Този въпрос е интересен, но излиза от рамките на поставените в книгата проблеми. Роджър Карас
 |
