|
Амазония е „зелена пустиня" от непрекъснати гори и реки.Не случайно английският еколог Роберт Гудланд нарича Амазония „пустиня с горска растителност". Местните жители кабокло — потомци на смесица от индианци и португалци, са откъснати от света чрез могъщата бариера на вековните лесове. И днес те живеят така, както и техните деди и прадеди...
„Реката е единственият път. По брега трудно ще извървиш и пет километра на ден — пише познавачът на Амазония Луткамер. — Тук-там по брега се издигат наколни жилища. Привечер край тях, посъживилй се от изтощителната треска, стоят замислени кабокло. Най-бедни от бедните, най-самотните на света същества, те нямат дори и това, което имат другите — своя култура. Те са изтръгнати от корен като стволовете на дърветата, плаващи в реката. Кабокло са метиси, които се хранят с маниока и опустошават гората."
Индианците са незначителна част от морето от хора (130 милиона), населяващи Бразилия. Когато в началото на XVI век португалците започнали колонизацията, крехкото население, непригодно за общуване с други, било пречка за тях.Пришълците ги премахвали с всички средства.
Първото официално преброяване на населението на Бразилия е извършено през 1817 година. Жителите на страната възлизали на 4 396 000, от които 800 000 били индианци. Няма съмнение, че данните относно индианците са „приблизителни", но все пак отразявали една реалност.
Постепенно, но последователно алчните сивилизадос (цивилизовани) ги унищожавали с бомби, оръжие, предварително отровена храна. Туберкулозата, едрата шарка, грипните епидемии ги сломявали. Сега в Амазония живеят около 50 000 индианци, обединени в 94 племенни групи. В цялата страна те са 143, докато през 1900 година племенните групи били 2301.Бавно, един слел друг огньовете на индианските селища гаснат. За това продължава да спомага политиката, провеждана от бразилското правителство. То изтласква индианците към осемте национални парка и резервата, като ги лишава от естествената им среда — буйната растителност, изобилния лов, свободния живот. Те остават настрана от проблемите на страната, която населяват, чувствително е засегната духовната им култура.
Едни от първите индианци, подали ръка на сивилизадос, са синтас ларгас, т.е. широките колани. Бразилският изследовател Жеско Луткамер успява през 1969 година да направи и първия фоторепортаж за тях. Няколко години по-късно присъствувах на среща с Лорен Макинтаир — журналист и пътешественик. Темата кръжеше около аборигените.
„След публикуването на фоторепортажа на моя приятел Луткамер щастлива случайност ми помогна да срещна първите индианци, така добре заснети от него. Това стана в Сиера Морена, станция на ФУНАИ в горното течение на Арипуънан.
Там видях една група от широките колани, които наричаха себе си кабано помонс.
Мъжете носеха широки около 30 сантиметра колани, единствената дреха, увита около кръста им. Усмихваха се добродушно.
Според думите на един от тях оцелелите около 1000 жители от племето живеят в осемнадесет селища.Най-отдалеченото от тях е на шест дни път оттук.
Възрастните кашляха. Две жени лежаха неподвижно във висящите легла хамаци. Според думите на служителя от ФУНАИ,
който се грижеше за тях, те умираха от пневмония.
През нощта странен вик долетя от отсрещния бряг. От гората плахо се подадоха група индианци с широки червени колани. Поставиха лъковете и стрелите на земята и помолиха за лодка. Това бяха индианци широки колани от клаиа кабано яра, отстоящо на около шест дни път. Петнадесет мъже с две жени с деца на гърба си. Почти всички кашляха. Видях, че това не им беше първата среща със сивилизадос. Някои от мъжете имаха следи от дълбоки огнестрелни рани. Те вероятно още като деца са били улучени от куршумите на събирачите на каучук, златотърсачи, колонизатори.
Бяха дошли да получат ваксина против дребна шарка или простуда.
Искаше ми се да извикам: „Върнете се! Върнете се към вашия бряг! Няма лекарство против простуда!"
Но кой бях аз?
Хвърлих безпомощен поглед към мрачните води на Арипуна.
На следващия ден вождът на кабано яра бе заменил широкия си колан с тенисфланелка, върху която беше написано „Това е страната Бразилия, устремено тръгнала, напред" — завърши Макинтаир.
Резерватите или наречените още национални паркове бяха създадени през 1960 година. Разработен бе план. Утвърден бе видът на селището. То в общи линии трябваше да прилича на туземното селище от другите части на страната, което имаше
елементи от архитектурни решения, реализирани към 1940 година...
В края на миналия век няколко хиляди индианци кайапо живеели в една общност, но лишенията и раздорите ги разпръснали. Донесените заразни болести взели своето. Днес 3000 индианци живеят в^ 13 селища, от които Горотири на река Шингу с 600 жители е най-голямото. Резерватът Горотири, в който са включени още 5 селища на индианците кайапо, е третият по големина след Тумукумак (в близост до границата със Суринам и Шингу на едноименната река, която се влива близо до устието на Амазонка) с територия 27 000 кв.км. Но както и в останалите 5 резервата, границите са все още неточни и твърде спорни.
С помощта на правителствената агенция ФУНАИ е построено селище с главна улица, площад, електричество, течаща вода. Къщите колиби са с покриви от палмови листа и завършват с градина с овощни дървета или медицински растения, а някои дори и с пчелни кошери.
Символите на новото — радиопредаватели, касетофони, огнестрелни оръжия — се показват на всяка крачка.
Както много други индиански племена, кайапо се опитват да проумеят загадката на поразяващото богатство на белия човек, източник на чудновати вещи, произведени в неизброимо количество. Това ги накарало да се включат в златната треска, обхванала Бразилия през 70-те години. Те изгонили нарушителите от една златна мина в резервата, наименували я Гаримпукайапо и я наели срещу 60% от печалбата за професионалните златотърсачи. Но бедата не спряла дотук. Минният концерн „Кумару" се насочил също към златното находище в долината на река Фрезку. Предсказват, че скоро то ше бъде изчерпано. Вероятно хората от „Кумару" ще се насочат към друга мина в резервата Горотири, а това ще означава нови неприятности за индианците кайапо.
В моите представи резерватът беше кристално чисто място сред девствения лес, с бистри води и обилен животински свят.
Разочарованието дойде само при един поглед към реката. Тя бе така нечиста, че никой не се къпеше, никой не ловеше риба. Всичко я нея беше мъртво. Това бе река Фрезку, замърсена от златотърсачите. Прясна вода идваше от водопровод, дълъг километър.
„Ние не можем да ловим риба сега — се оплакваше възрастен човек. — Да ловуваш с лък и стрела, водата трябва да бъде числа. Освен това рибата няма вкус. Много риба сега измира."
Потискащото замърсяване сякаш е цената на развитието.
Извличането на максимална печалба е главното. Методите на разработка на златното находище са такива, каквито са били и в миналия век. След себе си златотърсачите оставят ями със застояла вода — идеални условия за маларичния комар. Рибата е основна храна за жителите на резервата. Сега те трябва да правят измерителни пътувания към най-горното течение на реката, за да се сдобият с този ценен източник на протеин.
Индианците кайапо от Горотири са кръстопът между старото и новото, нахлуващо къде с насилие, къде с хитрост, къде с магнетофони и модерни сечива, алуминиеви съдове за готвене и електричество.Постепенно везните наклоняват към новото. Построена е и лавка, която продава ориз, фасул, брашно, маниока, захар, кафе, подправки, масло и мляко. Черквата, училището, аптеката и къщите на мисионерите са част от селището. Някои жители се учат да четат и пишат на собствения си език, други посещават класове по португалски. Независимо от многообразието на допира с новото жителите на Горотири поддържат елементи от своите ритуали. Боядисването на тялото е съставна част от всекидневната им премяна. Възрастните се боядисват един друг групово, а жените прекарват часове, декорирайки децата. С назъбени палмови парчета, които служат за четки, те рисуват с черни геометрични фигури тялото и лицето си. Краката са оцветени в червено, като се наподобяват чорапи.Разбира се, всичко зависи от случая, възрастта, пола.
Но влиянието отвън, придружено с опити за насилие, продължава да нараства. На север от резервата се намира най-голямата златна мина в Бразилия - Сиера Пелада. Един от най-тежките късове самородно злато— 61.7 кг, е бил открит там през 1983 година.
В печата се появиха съобщения, че предстоят да бъдат открити големи находища от злато и че правителството и много национални компании възнамеряват да извлекат всички изгоди с помощта на механизация. Предполага се, че 80 000 от работниците ще се доближат непосредствено до резервата Горотири...
Индианците кайапо винаги са заселвали смесени райони от савана и тропични гори, като са се занимавали със земеделие, лов и събиране на диви плодове. Използували са метода „сечи и гори". „Ние напуснахме селищата — говори вождът Канонк, — като извършвахме големи преходи през джунглата. Сега накъде? Ние зависим от веши на модерния свят и неволно започваме да привикваме към заседнал живот."
Индианците кайапо са една малка частица от богатата мозайка от племена в Бразилия.
През 1980 година бе създаден Съюз на туземните нации — първата организация на индианците в Бразилия. Две години след създаването й в Бразилския конгрес бе избран първият индианец.Прогресивните кръгове на страната посрещнаха този факт като победа на бедните и онеправданите. В своята първа реч в конгреса той заяви: „Безсмислено е да поставяте граници на резерватите, ако тези граници постоянно се нарушават или променят или родове и племена насилствено се изгонват от техните земи.
Вярно е, че сред 130-милионното население на страната индианците са една незначителна част. Но да се запазват животът и културата на индианците не е само задача с морални измерения. Познанията им относно географската среда в долината на Амазонка, успешното приспособяване към нея са неоценим източник на сведения. Кокаинови съставки, като упойка в зъболечението и кураре при операции, са използувани най-напред от американските индианци. Доматите, авокадото, кишуто, какаого и фъстъците са дошли от същото място. Вероятно най-важният, най-същественият урок, който трябва да се научи от индианците, е тяхното уважение и зачитане на природата и необходимостта изискванията им да бъдат в хармония с нея.
Не случайно Дарси Риберо, директор на Националния изследователски институт за Амазонка, заяви през 1977 година: „Трагедията е, че индианецът е един от основните ключове към успешното овладяване на Амазонка и ако той изчезне, богатите му познания, сведенията за елементите на географската среда от долината на Амазонка ще изчезнат с него."Авторски права: Никола Рашеф
"Джунглата" ВИЖТЕ СНИМКИ В ГУГЪЛА - ИНТЕРНЕТ
Коментари () |
|
|
|
 |
