|
Учудващо е, че в обширния клас Бозайници (Mammalia) отровното оръжие не е патент на много представители. Отровни бозайници са някои видове от сем. Земеровкови (Soricidae), които са родственици на къртицата, но приличат по-скоро на мишките. Доказано отровни са северноамериканската късоопашата земеровка (Blarina brevicauda) и европейските голяма водна земеровка — Neomys fodiens, малка водна земеровка (Neomys anomalus), маскирана земеровка (Sorex cinereus), както и хаитянски соленодон (Solenodon paradoxus) от сем. Solenodontidae. Всички тези бозайници се хранят с насекоми, паяци, червеи, голи охлюви и др., които умъртвяват чрез отровно ухапване. В основата на долните си резци имат отвор с два канала, свързани с две видоизменени слюнчени жлези, където се образува отровата. Двата чифта долни резци са насочени напред и образуват каналче, по което потича отровата при ухапване. Изпуснатата отрова обаче не е толкова силна, че да може да причини смъртта на човек, пък и срещите с тези видове земеровки са много редки.
Сред най-примитивните живеещи днес бозайници са яйцеснасящите от разред Еднопроходни (Monotremata), чийто представител птицечовката — Ornithorhynchus anatinus се среща само в Австралия. При мъжките екземпляри в основата на краката им се намират шпори (подобни на шпорите на петела). Те са свързани с канали, минаващи по дължината на краката, по които се излива отровата при ритане и забиване на шпорите. Отбелязани са редица тежки отравяния при случайно хващане на птицечовка от хора. Някои учени са на мнение, че еднопроходните от сем. Ехиднови (Tachyglossidae) също притежават отровно оръжие, което се намира в бодлите им.
Много оригинален начин на химична защита природата е сътворила при а ериканския пор, наречен скункс — Mephitis mephitis. Негов специалитет е отблъскването на враговете чрез „газова атака". Изразява се в изпускането на секрет с несравнима и нетърпима миризма, която се разнася на големи разстояния. На това дребно 1 — 2,5-килограмово зверче отстъпват дори едри животни (кучета, мечки и др.), защото силата на неговото опасно химично оръжие го прави неприкосновено. Миризмата му не само замайва животните, но дори ги и заслепява. Когато човек попадне в обсега на миризмата му, той може да загуби съзнание за няколко часа. Скунксът обаче не мирише винаги, а само когато някой го нападне или предизвика. Тогава порът повдига опашката си и отделя от аналния си отвор произведената от една малка двуделна жлеза струйка зловонна отровна течност, която изстрелва на 3 — 4 m разстояние. Установено е, че нейната най-главна съставка е етилмеркаптан, който не може да се понася от нито едно животно. Интересно е, че запасите от това
химично вещество в неговата малка анална жлеза са доста големи — скунксът може да изстрелва от тази течност 5 — 6 пъти последователно, след което на „химичната му лаборатория" е необходима неколкодневна работа, за да се зареди наново.
Впрочем неговите родственици европейските порове — черният пор (Mustela putorius), степният пор (Mustela eversmanni) и пъстрият пор (Vormela peregusna) при опасност също изпускат воняща течност от аналния си отвор като защитна реакция, но тяхната миризма в никакъв случай не може да се сравни с неповторимото зловоние на скункса.*** Много са отровите, произвеждани от „живите биохимични лаборатории" на животинските организми, които са били познати на хората още от най-дълбока древност. Те са намирали широко приложение в народната медицина, за което свидетелстват много исторически документи. Векове наред хората са изпитвали панически ужас от „отровните оръжия" на животните и най-вече от отровните змии, срещу които са търсили ефективни противоотрови. Днес животинските отрови на тези вековни врагове на човека все по-често се използват за укрепване на здравето му, и от врагове се превръщат в негови целебни помощници. Автор: Веселин Денков
 |
