|
Най-честите въпроси, задавани на ветеринарния лекар в зоолог ическата градина, са: „Как познавате кога едно животно е болно?", „Как лекувате слона?", „Влизате ли при лъвовете, когато им правите инжекции?" и други подобни. Отговорите на тези въпроси са много дълги и дадени устно, те не винаги са изчерпателни и ясни. Ето защо в този раздел на нашата статия ще запознаем всички ви с някои особености на дивите пациенти, които ги отличават от домашните животни. Те именно са онази „екзотика" в работата на ветеринарния лекар, към която проявяват интерес посетителите на зоологическата градина и любителите на животни. Тази „екзотика" обаче има и своята сива, всекидневна страна. Това са всички онези трудности, които трябва да се преодолеят, докато се стигне до „поставянето инжекция на лъва".
Дивите животни в природата са придобили здрав инстинкт за самосъхранение, много силни импулси за преживяемост. Те трябва да оцелеят въпреки многобройните си естествени врагове. Тези фактори влияят безусловно и на тяхното поведение, когато са болни.
В началния период на заболяването те не проявяват никакви или почти никакви видими признаци. Дивите животни като че ли се „стараят" да останат колкото може по-дълго време в нормално състояние и да „скрият" страданието си. Тази тяхна особеност може да се свърже и с известния факт, че хищниците нападат най-често болните и изоставащите от стадото. Известно е също, че при някои диви животни (хищници, птици и др.) болните и нежизнеспособните биват убивани от своите събратя, т. е. намесва се естественият отбор и ги елиминира.
Тази неохотност на дивите животни да проявяват признаци на заболяване затруднява ветеринарния лекар при поставянето на диагнозата, но не е непреодолима. Помагат му не само знанията от класическата ветеринарна медицина и придобитият опит в зоопарка, но и допълнителните знания по зоология, биология и етология. Голямо значение има и изучаването на анатомичните и физиологичните особености на различните видове животни. Случва се понякога загрижени граждани несъзнателно да предизвикат „лъжлива тревога" например със съобщението, че бялата мечка е болна, защото дишала тежко с отворена уста. Те обаче не отчитат, че живакът в термометъра през юли или август се е вдигнал доста високо и това се отразява неблагоприятно на нашия полярен обитател.
Белият мечок, когато е възбуден от близостта на партньорката си през брачния период или пък от друг дразнител, прави прекомерно чести дъвкателни движения, като образува пяна в устата си. Неопитният наблюдател свързва тези прояви е наличието на чуждо тяло, заседнало в устата или гърлото му.
Съвсем нормално е някои от животните много да почиват, дори да спят (лъвовете до 15—20 часа в денонощие). Други пък, като влечугите например, са активни само през нощта, а през деня са апатични към всякакви дразнители. Дори понякога посетителите ни обвиняват, че сме поставили в клетката препариран крокодил. Това, разбира се, не е вярно, а просто този ленивец се раздвижва само когато трябва да „улови" с уста дадената му храна или когато го преместват, за да почистят клетката му.
Когато обаче при някои птици се забележат изтечения от ноздрите и дишане с широко отворена уста или пък маймуните кихат и кашлят, това без съмнение говори за заболяване на дихателните органи. Ако едно животно повръща или има диария, това насочва към заболяване на храносмилателните органи (стомах, черва). Лъвовете и другите животни от семейство Котки обаче могат да повръщат и когато се забави поднасянето на храната, или през „гладния" ден, но това не е признак на заболяване.
Въпреки че тези примери не са достатъчни, става ясно, че първата трудност за ветеринарния лекар е поставянето на точна диагноза. От античността е известен съветът на Хипократ: „Който добре диагнозира, добре лекува!". Поставянето на диагнозата се извършва по предварително възприет подробен план. Тъй като нашите пациенти не могат да говорят, информация за тяхното заболяване се получава от гледача им. Той целодневно е сред тях и добре познава индивидуалните особености на отделните животни. Затова му помагат дългите наблюдения върху тях и  задължителният минимум научно-практически знания, които трябва да притежава. С негова помощ се откриват навреме понякога трудно уловими отклонения от нормалното физиологично състояние или поведение на животните. „Докладът" на гледача се състои от отговори на редица въпроси, зададени му от ветеринарния лекар. Тога е задължителна подробност въпреки голямата опитност и знания на лекаря. Естествено той извлича от тези отговори най-достоверното и рационалното и тогава пристъпва към извършването на възможните диагностични изследвания. Най-напред се започва с наблюдение на болното животно. То трябва да се проведе така, че пациентът да не забележи, че е обект на особено внимание. Резултатите от т. нар. инспекционно изследване са относно външния вид и общото състояние на животното. Обръща се внимание на охранеността, космената покривка или оперението (настръхналост, накокошиненост), позата, вялостта, сънливостта, дразненето от пряка светлина и състоянието при движение (куцане, схванат вървеж, бърза умора). Външният оглед дава информация за наличие на рани, сърбеж, изтечения от естествените отвори. Преценяьат се урината и изпражненията по цвят и консистенция, взема се под внимание има ли апетит животното. Понякога се налага това „тайно" наблюдение да продължи по-дълго време.
Ветеринарният лекар вече има съставена една вероятна диагноза. Остава тя да се потвърди или отхвърли от извършените според възможностите лабораторни изследвания. Проби от изпражнения, урина, носни секрети, стомашно съдържание при повръщане и др. може да бъдат взети от пода или хранилката, без да се безпокои животното. Когато и това не е достатъчно за поставянето на точна диагноза, пациентът трябва да се улови и фиксира. Тогава вече може да се отчетат белодробната и сърдечната дейност, вътрешната телесна температура, да се опипат коремът и крайниците, да се вземе кръв и секрет за изследване и др. Извънредно важно е за всички тези манипулации да има добра предварителна подготовка, за да се извършат те колкото е възможно най-бързо. Това е необходимо, защото много от нашите пациенти са силно възбудими и резултатите от измерената температура, отчетения пулс и честотата на дишане непосредствено след улавянето и фиксирането вече няма да имат достоверни за състоянието на животните стойности. Освен това при някои животни съществува реална опасност от внезапна смърт вследствие превъзбуждане (шок, стрес), например при антилопи, маймуни и др.
Голямо внимание трябва да се обърне и на храната, която е давана на животното до настъпване на заболяването. Преценява се качеството на продуктите, хигиената на лагеруването на храните и на изхранването им, тяхната природосъобразност. Ако има съществени различия от храненето в природата, необходимо е да се направят корекции, тъй като „малките" увреждания от неестествената храна и системната липса на някои от природните храни постепенно довеждат до сериозни смущения в обмяната на веществата. В резултат на това може да настъпят цял ред недоимъчни болести, които трудно се откриват навреме. Твърде често се случва (особено при грабливи птици, уловени от природата) животните да привикват трудно към храната в зоопарка. Понякога става и обратното: хранени с неестествена храна, животните отказват да приемат предложената им естествена, дори жива плячка.
След поставянето на точна диагноза на болестта ветеринарният лекар преценява как да протече лекуването: с лекарства, дадени с храната или водата, или по-енергично — с инжекции и други „насилствени" методи. По принцип до улавяне и фиксиране на дивите животни за лекуване трябва да се прибягва само в краен случай.
Методите и средствата за улавяне и фиксиране са много разнообразни. Ше споменеме само тези, които се прилагат по често и при повече видове животни. Със сакове (подобни на ловилката за пеперуди, но по-големи и изработени от здрави материали) се улавят различни видове птици (папагали и др.), малки и средно големи маймуни (капуцинн, морски котки, резуси и др.), лисици, чакали, дори млади пантери, пуми и др. Фиксирането след това трябва да става много внимателно, защото дори малките видове папагали при „защипване" със здравите си клюнове могат болезнено да наранят.
Примки от въже (ласо) се прилагат обикновено при рогатите животни — елени, говеда и др. При тези животни се използуват и мрежи за преграждането им в един ъгъл на клетката. След като се „надене" примката на рогата, те се придърпват до оградата или се повалят.
Клещи или подобни на клещи инструменти се използувгт за хващане на дребни и средно едри хищници (порове, белки, генети, мангусти, дори лисици и видри). Тези пособия са с различна големина и при затворено състояние имат достатъчно широк отвор, за да не се притиска вратът па животното п същевременно да не може то да си измъкне главата. По този начин животните само се улавят и трябва допълнително да се притискат и обездвижат.
Много животни се улавят с ръце, като предварително се притиснат към земята или в ъгъла на клетката с метла или друго подръчно средство. Помощният персонал трябва да поставя на ръцете си дебели кожени ръкавици с дълги маншети за предпазване от нараняване. По този начин се ловят различни видове птици (пеликани, щъркели, жерави, фламинго и др.), дребни трево-пасни животни, средно големи кенгура, нутрии и други гризачи, някоп влечуги и др. За различните видове животни има определени правила за хващане с ръце, за да не се увреди животното и за да се предпази помощният персонал от наранявания. Обикновено сред работниците-животновъди има вече изявени сръчни майстори в тази дейност. Така улавяме дори елени, муфлони и козирози — след като се хване здраво за рогата, животното загубва голяма част от силата си. На пръв поглед дори такива „безопасни" животни, като щъркели, жерави и други птици, могат да нанесат сериозни удари с клюна си. А щраусовите птици не спазват никакви „правила" и добре си служат с краката.
Специални фиксационни (обездвижващи) клетки се използуват при различни видове опасни животни: при големите маймуни (шимпанзе, мандрил, дрил, павиан и др.), при големите котки (лъвове, тигри, леопарди, пуми и др.), при мечките, хиените, вълците и др. Обикновено те са изработени от стоманена решетка с различна големина и здравина според вида на животното. Принципът за работа с тези клетки е следният: с помощта на подвижна стена се притиска вкараното в клетката животно и не му се дава възможност да се обръща, да хапе или да драска с нокти. Допълнително, за да се намали активността му и рисковете от нараняване или превъзбуда, му се инжектират успокояващи, обездвижващи или упояващи лекарства. Тези лекарства се прилагат и при животните, които не може да бъдат вкарани във фиксационни клетки или не „искат" да влязат в тях. Такива са слоновете, някои едри тревопасни бозайници (бизони, якове, камили) и др. Тук на помощ на лекаря идват специалните оръжия (пушки, пистолети, арбалети). Вместо куршуми с тях се изстрелват специални метални спринцовки, пълни с лекарства. С такъв пистолет в нашата зоологическа градина ветеринарните лекари работят повече от десет години. Обикновено „на мушка се вземат" най-дебелите мускулни части на тялото. Изстреляната спринцовка не бива да попадне в телесна кухина или кости, тъй като силата, с която се забива иглата, е значителна. Този модерен метод за „обуздаване" на дивите животни се използува широко в зоопарковата ветеринарна работа. Той обаче не е магическа пръчка и не може да се приложи при всички животни. Освен това все още няма намерено универсално и абсолютно безвредно упояващо лекарство за дивите животни. В тази област обмяната на опит и информация между ветеринарните специалисти от различни зоопаркове има голямо значение.
Ясно е, че самото лекуване на дивите животни в зоопарка е последният етап на един сложен и труден процес на наблюдение, изследване, диагнозиране, улавяне и фиксиране. Понякога ветеринарният лекар при лекуването освен знания, упоритост и ловкост, а често пъти и смелост трябва да притежава и съобразителност, за да „надхитрява" пациентите си. При лекуването на човекоподобните маймуни, болестите на които са по-близки до човешките, отколкото до животинските, се осъществява тясна връзка между ветеринарната и хуманната медицина. Преди години, когато нашите шимпанзета бяха още малки, често се консултирахме с колеги, специалисти по детски болести, или заедно с малките зоопаркови пациенти посещавахме хуманни болнични заве дения, за да се направи рентгеново или друго изследване. Сега, след като те са вече големи, „разходката" дори до най-близката Първа градска болница е невъзможна.
Когато хуманният лекар предпише определено лечение, то се приема от неговия пациент безотказно. А нашите шимпанзета „възразяват", и то доста енергично. В такива моменти, за да се избегне насилствено лекуване, се прибягва до хитрости. Животните имат много силно обоняние, усещат „маскираното" в някое лакомство лекарство и отказват да го приемат. Ако успеем да сторим това веднъж, повторното даване е твърде проблематично поради тяхната много добра памет. Когато обаче размесеното със сироп или мед лекарство се „намаже" и полепне върху козината им, те го облизват старателно, бързайки да се почистят от неприятната лепкава материя.
В своята работа ветеринарните лекари поддържат добра връзка с ветеринарните институти в столицата. Преди преместването на Ветеринарния факултет в Стара Загора такава връзка имаше с всички негови клиники и лаборатории. Тясното сътрудничество със специализираните институти, разбира се, не е наше хрумване, а световна практика. Нашите пациенти са редки и ценни животни и за тяхното здраве и дълголетие в някои случаи е нужно да се ангажират външни специалисти и да се използуват по-големите възможности за извършване на изследвания в тези институти.
За успешната дейност на ветеринарните лекари трябва да има създадена съответна материална база с добри условия за работа. В зоологическата градина да се осъществи това е почти невъзможно. Тук животните се лекуват изключително „на място", в клетките им. В новия зоопарк е предвидено построяването на голяма и модерно обзаведена ветеринарна лечебница. Тя ще съдържа няколко обширни и светли зали, в които според характера на заболяването ще бъдат лекувани нашите най-разнообразни по вид пациенти. В нейния стационар ще има помещения за различни видове животни, които се нуждаят от по-продължително лекуване и грижи. Няколко от „болничните стаи", например за хищниците (мечки, лъвове, тигри и др.), ще притежават вградени приспособления за фиксиране. Предната стена на такъв бокс е направена от здрава стоманена решетка. Тя може да се придвижва навътре и със стеснението на клетката да притиска и обездвижва животното. Ветеринарната лечебница ще разполагаи с няколко диагностични лаборатории, в които ще се извършват различни изследвания. Всички помещения, коридори и техните врати, където ще се придвижват големи транспортни или фиксационни клетки с пациенти в тях, ще са с подходяща големина. В сутеренния етаж на сградата ще е разположена аутопсионната зала, където задължително ще се аутопсират всички умрели животни. Ветеринарната лечебница на новия зоопарк ще създаде много добри условия за практическата лечебна работа на ветеринарните специалисти с техните крилати и четирикраки пациенти. Освен това тук може да се провежда задълбочена научноизследователска работа по изучаване болестите на дивите животни. Питомците на зоопарка са обитатели на различни географски ширина и природни области, затова и техните изисквания и особености са много разнообразни. Различни са и заболяванията им. Ние не си поставяме за задача да опишем всички, а ще запознаем читателите с най-често срещаните болести сред нашите животни и някои по-интересни, наблюдавани в чуждестранни зоопаркове. Д-р Станчо Матевски; Райна Кутова; Рита Ханджиева
"Разходка в зоопарка"
Земиздат — София—1981 Тази информация е посветена на сайта на Зоопарка в София: www.sofiazoo.com
На моите приятели от Зоопарка в София Послепис : Има много ценна информация в текста. Дано Ви е полезна. Фотограф : Пламен
Коментари () |
|
|
|
 |
