|
посредник между изток и запад, север и юг Ориенталската област обхваща Индия и Индокитай, Южен Китай с Тайван, Филипините, полуостров Малака и Зондските острови. Вече установихме, че разграничаването на тази област от Палеарктика е трудно. Границата с Австралийската област е също неопределена. По-рано се смяташе, че тя трябва да мине между Бали и Ломбок. На тази т. нар. линия на Уолъс бе придавано голямо историческо значение въз основа на изследванията върху птици. При разглеждането на други животни се оказа, че преходът между областите е постепенен. Обикновено се приема предложението на Ренш за отделяне на междинна област, която обхваща Малките Зондски острови, Молукските острови, Сулавеси, Халмахера, Тиморлаут и Кай. Границите й отговарят на бреговата линия от времето на ледниковото спадане на морското ниво, когато между Азия и Австралия е имало само един малък архипелаг.
По-голямата част от областта е в тропиците. В Северозападна Индия и отчасти в Китай климатът е субтропичен. На островите и на полуостров Малака вали през всички сезони, а на континента дъждовете, носени от мусоните, падат предимно през лятото. Тук има и ясно изразени сухи райони. Общо взето, количеството на валежите е много голямо.
Голяма част от областта е покрита с гори, въпреки че на места гората отстъпва все повече пред гъстото и силно нарастващо население. За тропичните влажни гори на Зондските острови се посочват 3000 вида дървета, т. е. тук разнообразието не отстъпва на областта на Амазонка. На континента преобладават мусонни гори, чиито листа опадват в периода на суша. Особено характерни за Индия са обширните савани, степи и пустини на изток от р. Инд. В Китай на мястото на изкоренените субтропични вечнозелени гори са се появили храстовидни гори. Голяма част от континента и островите е заета от планини. Покрай бреговете се простират мангрови гъсталаци.
Въпреки многообразието на форми Ориенталската област има малко ендемични групи в сравнение с останалите тропични райони. Това се отнася най-веч; за гръбначните животни. Областта е била център на възникване за едни животни, както при шарановите риби, или кръстовище по пътя на разпространяването на други, както при птиците. Връзките й с Етиопската област, както и със съседна Палеарктика са твърде тесни, в което се убедихме още при разглеждането на палеарктичните бозайници.Бозайници В Ориенталската област отново се срещаме с богата тропична фауна на бозайници. Поради това, че голяма част от областта е гъсто населена, както и поради свързаното стова разрушаване на биотопите много видове за съжаление са станали редки и са застрашени от пълно изчезване. Насекомоядни. Земеровките и къртиците не проявяват никакви особености. При таралежите има едно ендемично семейство — гимнури (Echi nosoricinae), което обхваща няколко вида без бодли и доста плъхообразни видове. В източната част на областта те заместват «нормалните» таралежи. Кожокрили. Не само отделно семейство (Cyno cephalidae), но и специален разред (Dermoptera) е отреден на двата вида кожокрили,. единият от които обитава горите на Индокитай,Китай, Ява и Суматра, а другият — Филипините. С голямата си летателна ципа тези животни, хранещи се с плодове и листа, могат да прелитат разстояниядо 70 m. Прилепите (Chiroptera) са представени от многобройни видове. Това се отнася и до големите летящи кучета от род Pteropus. Те живеят на колонии от стотици или хиляди индивиди и нанасят тежки щети на овощните градини и плантациите. Някои лъжевампири (Megadermatidae) превишават по големина много от големите прилепи и се хранят не само с насекоми, но и с мишки, прилепи, птици и други гръбначни животни. При малките прилепи се срещат доста семейства, които живеят и в Африка. Примати. Характерни за областта са някои групи примати. Там се срещат на първо място приличащите на катерички тупай (Tupaiidae), които до неотдавна бяха отнасяни към насекомоядните, но днес се приемат за полумаймуни. Те се срещат в Индия и Югоизточен Китай през Индокитай до Бали, Калимантан и до Южните Филипини. При същинските полумаймуни също има едно малко ендемично семейство — Tarsiidae. Тези малки животни с големи очи и подскачащи като жаби (3 вида) водят нощен живот в горите на Суматра, Калимантан, Сулавеси и Филипините. Освен тях в областта се срещат тънка, или стройна лори, и дебела лори (Loris tardigradus и Nycticebus cucang). Тънката лори се среща в Южна Индия и Шри Ланка, а дебелата лори — в разпокъсан ареал и в различни форми от Североизточна Индия през Индокитай до Ява и Калимантан.
Маймуните са представени с 2 от трите подсемейства на мартишкоподобните (Cercopithecidae), а именно: колобуси (Colobinae) и кучеглави маймуни, бабуини (Cynopithecinae). Церкопитеци (Cercopithecinae) липсват.
Към колобусите спадат хулманите, или лангурите, дървесни маймуни, срещащи се от Северна Индия до Шри Ланка и от Тибет и Китай до Големите Зондски острови. От многобройните им видове заслужава да се споменат особено свещените индийски маймуни (Semnopithecus) и очилатите виетнамски лангури (trachypithecus obscurus), които са чести обитатели на зоологическите градини. В Хималаите лангурите се изкачват до горната граница на горите, където понякога живеят и сред снеговете. При изненадващо неблагоприятни за маймуни климатични условия съществува например рокселановият лангур (Rhinopithecus roxellanae). Той живее в Източен Тибет и в съседство в Китай, в области, покрити в продължение на месеци със сняг и лед. В горещите девствени гори на Калимантан живее дългоносата маймуна (Nasalis); мъжкият има толкова дълъг люлеещ се нос, че му пречи при хранене и той го държи настрани. Кучеглавите маймуни се делят на макаки и павиани. На тези систематични групи съответствува приблизително делението им в зоогеографско отношение, но именно приблизително, тъй като твърде отдалечен от южно и източноазиатските макаки, в Северозападна Африка и Гибралтар, живее маготът като техен преден пост на запад. Макаките също са много богати с видове, поради което тук не могат да бъдат посочени всички. Вследствие на различните становища по отношение на разграничаването на видовете дори не може да се посочи точният им брой.
Маймуната резус (Rhesus), често показвана в миналото по панаирите, днес е обичаен обитател на зоологическите градини. Тя има голямо значение и като опитно животно. Родината й е Индия. Тук тя проявява голяма способност към приспособяване, тъй като живее в горите, на открито или в планините. От Китай до Калимантан е разпространен свиноопашатият макак — лапундер (Масаса), добил известност с това, че може да бъде обучаван за бране на кокосови орехи или на растения. При това лапундерите боравят много сръчно и безпогрешно с верижката или въжето, с което са привързани.
Също както лангурите, и макаките са преминали границата с Източна Палеарктика, тъй като може да ги срещнем още и в Корея, в Манджурия (до границата с Амурската област) и в Япония. Както другите макаки, японският червенолик макак (Lyssodes fuscata) и един вид, живеещ в Тайван, проявяват силна привързаност към водата; те могат дори да набавят част от храната си — миди, раци, водорасли фукуси и др. — чрез плуване и гмуркане. Сред яванските макаки (Cynomolgus) също има обитатели на крайбрежието. Те се срещат в Индокитай, Зондските острови до Тимор и Филипините. При тези маймуни трябва да се има пред вид, че границата на разпространението им е определена отчасти от вече недоказуемото им преднамерено заселване (от човека) дори на о. Мавриций и в Западна Индия. На о. Сулавеси живее черният макак (Magus maurus) с много къса опашка, който ловува предимно дребни гръбначни животни. Там живее и качулатият (черният) павиан (Cynopithecus niger), който също има много къса опашка.
Човекоподобните маймуни (Pongidae) са представени в областта от гибоните (Hylobatinae) и същинските човекоподобни маймуни (Ponginae). При гибоните има 7 вида от 3 рода. Ареалът им се простира от Бутан и Асам през Индокитай до Хайнан, от една страна, и до Ява и Калимантан, от друга. Суматра, изглежда, представлява известен център на разпространение. Тук се среща и най-големият представител — сиамангът (Symphalangus syndactylus).
На Калимантан и Суматра живее орангутанът (Pongo pygmaeus), застрашен от измиране. При лов обикновено убиват майката, за да могат да заловят малките й. Възникналите при това двойни загуби са толкова големи, че не се компенсират с попълнение от зоологическите градини. Разпоредбите за защита не се спазват достатъчно добре, затова единствената надежда за запазване на тази ценна популация остава зоологическите градини да не купуват орангутани, за които не може да се докаже, че са родени в плен! Преди няколко години се смяташе, че орангутаните са 4000 свободно живеещи животни и 245 държани в плен. Опасността от измиране се увеличава от силната разпокъсаност на остатъчния ареал. Например останалите в Саравак около 1000 животни са разпръснати в област, по-голяма по площ от ГДР. Проф. д-р б. н. Улрих Зедлаг
ЖИВОТИНСКИЯТ СВЯТ НА ЗЕМЯТА
Превели от немски
Радка Андреева и Борислав Антонов
Земиздат — София – 1981
Коментари () |
|
|
|
 |
