В Началото на 1970 година американската осведомителна агенция Юнайтед Прес Интернейшънъл (ЮПИ) предаде, че около 150 кита „Пигмен", които достигат 4 метра дължина и тежат до 400 килограма, излезли на пясъчния бряг близо До град Форт Пирс, щата Флорида. Въпреки опитите на бреговата охрана и на доброволци измежду местните жители Да спасят изпадналите в беда животни китовете загинали.
Операцията по спасяването на китовете продължила от обяд до късно през нощта и завършила с пълен неуспех. Моряците от бреговата охрана и полицаи с патрулни катери успели да хванат с ласа няколко животни и ги изтеглили в открития океан, но веднага щом се освободили от ласото, китовете отново се върнали към брега и излезли на пясъка. Според американските осведомителни агенции тоаи случай на странно поведение на морските гиганти е най- масовият през последните няколко години. По всичко изглеждало, че китовете искали да се „самоубият".

На зоолозите са известни и други аналогични случаи на подобно парадоксално поведение на най-големите бозайници на нашата планета. През 1965 година бе съобщено, че на австралийския бряг, приблизително на 25 мили от град Новра, също на пясъчния плаж е излязло стадо кито.ве, състоящо се от 32 животни. Местните жители се опитали да им помогнат — 3 кита били изтеглени обратно в морето, но останалите упорито се връщали към брега и загинали. Един екземпляр бил доставен в зоологическия отдел на Сиднейския университет за изследване.
Много учени от различни страни по света се опитват да дадат обоснован отговор на това загадъчно явление. Според един холандски учен в последните години са зарегистрирани над 133 случаи на масово самоубийство на китове в различни части на земното кълбо. Като правило гигантите на океана изливат обикновено по крайбрежието на плитководните заливи.
Има няколко хипотези, с които учените се стремят да обяснят тези случаи. В миналото са искали да оправдаят подобни постъпки с предположението, че може би преди много милиони години е съществувал проход между континентите и при своята миграция, подчинявайки се на древен инстинкт, китовете все още търсят този несъществуващ вече морски път. Това е малко вероятно, тъй като животните не излизат винаги на едно и също географско място.
Трудно е да се приеме също предположението, че тези трагични случаи са резултат на масова психоза. По-скоро подобни произшествия могат да се свържат с нарушаване на хидрологичните условия на местата, през които минават големи стада китове. Може да се допусне също и образуването на чудовищна по сила взривна вълна, породена от много мощно изригване на подводен вулкан. Такъв взрив е в състояние за известно време да наруши дейността на слуховия апарат на животните и от това да последва разстройване координацията на движението им и чувството за навигация.
Има и едно друго обяснение, което се струва на зоолозите по-приемливо. Известно е, че китовете притежават високочувствителен орган, който представлява всъщност една своеобразна „локаторна" станция. Този орган им помага да определят правилно посоката па движение, да избягват нежелани (Сблъсквания с различни препятствия, да опазват определен ред по време на движение, а също така и за откриване на животните, с които се хранят. Редица опити са показали, че китовете могат в пълна тъмнина или със „завързани" очи да плуват през сложен лабиринт от препятствия. Нещо Повече, в такова състояние те могат да различат две риби, които имат еднакви размери, но са от (различен вид.
3а да осъществят връзка помежду си, китовете използуват различни звукови сигнали, в това число и ултразвукови (последните най-вече за контакти на по-далечни разстояния). Те нямат гласни струни — всички звукове издават с помощта на дихателното отверстие, през което се изтласква въздухът, т. е. с ноздрите си, които са разположени на горната част на главата им.
Как тогава да си обясним факта, че животни, притежаващи толкова чувствителни органи за локация, често губят чувството си за посока и биват изхвърляни на брега, в резултат на което се получава картина па безсмислено самоубийство?
Позовавайки се пак на проведени опити, учените твърдят, че и: даваните от китовете звуци се разпространяват от тях нагоре и встрани, но по-слабо се отправят надолу. Затова в тъмните и мътни води, където видимостта е ограничена, китовете очевидно трябва да се преобръщат, за да определят дълбочината, на която плуват. Възможно е, увлечени в преследването на лова си или просто играейки си в непосредствена близост до плитководни пясъчни брегове, китовете да забравят да употребяват своите локационни органи и в резултат биват изхвърляни на плитчина, където техните огромни туловища се врязват в пясъка. В такова положение за правилното възприемане на отразените сигнали започват да пречат и призивните „викове" на другите китове от стадото. А когато нивото на водата спадне до такава степен, че дихателните отверстия на китовете останат изцяло над водната повърхност, то действието на локационния им орган напълно се парализира. Настъпва всеобща паника сред животните и накрая гибел.
Тази теория е може би най-достоверна от всички други,. но още е рано да бъде призната изцяло, тъй-като все още не е изучен достатъчно добре локационният орган на китовете. Когато това бъде извършено, може би ще се признае и безпогрешнстта на предположението.
А как да си обясним тогава необикновеното положение на екземплярите от черни китове, които, изтеглени от пясъчния бряг на Флорида обратно в морето, отново са се върнали при своите изпаднали в беда събратя?
При този случай явно е било невъзможно да се спасят китовете, защото на брега са се мятали и отчаяно „крещели" стотици животни и тези, които са били отведени обратно в океана, отново са се връщали към загиващите си другари. У китовете е силно развито чувството за взаимопомощ. Много често се е случвало моряци и изследователи да наблюдават как мъжкари от породата сиви китове са доплували до ранената женска, гмуркали са ,се под нея и са й помагали да се държи на морската повърхност, отдалечавайки се от кораба преследвач.
Не бива да се пренебрегват обаче и други възможни причини за подобни „самоубийства". Не е изключено животните да са били измъчвани до полуда от паразити или да са били болни от някаква бактериална или вирусна инфекция. Бихме искали да напомним на нашите читатели случаите на масова „лудост" по овцете в някои страни, предизвиквана от така наречения „вирус скрейпи". Заболелите животни неудържимо чешат главите си, разкървавявят ги ,а след това, тичайки безразсъдно из полето, си нанасят сериозни травми, вследствие па което загиват много по-рано от фаталното развитие на болестта.
През месец август 1974 година учените Джон Прескот и Джеймз Мид установили, че на множество „самоубили" се млади китове край бреговете на Южна Каролина са силно повредени слуховите органи. Както вече споменахме, тези органи са една особена „навигационна" система, която помага па животните да търсят храна и да определят местоположението на предмети с големи размери. Виновници за тези поражения били един вид кръгли червеи от групата на нематодите, няколко десетки от които били намерени да паразитират в ушите на всеки загинал кит. Двамата учени са на мнение, че това откритие решава загадката около „самоубийствата" на морските гиганти.

Но само китовете ли се „самоубиват"?

Вече има данни, че и други представители от „интелигентите" на Световния океан — делфините — понякога също прибягват към типично самоубийство. Ето какво разказва докторът на биологическите науки Я. В. Яблоков, занимаващ. се с изследване на делфините:
„Да се хване делфин е още половината от работата. Често ни се е случвало хванатото от нас в мрежата животно да умре веднага от инфаркт или инсулт. Това свидетелствува очевидно за огромната емоционална впечатлителност на делфините, за тяхната сложна чувствителност. Но ето че делфинът най-после е хванат, поставен в басейн и накрая успяват да го опитомят. Вие смятате, че той ще общува с всеки? Нищо подобно. Дори всред внимателни, доброжелателни хора той не ще избере всеки. Делфините имат някакъв; твърде индивидуален подход, тъй както те самите представляват безспорна индивидуалност.
. .. Веднъж имахме случай, който ни постави в много голямо затруднение. Отделихме от стадото един женски делфин и се опитахме да установим контакт с него. Успяхме. Но скоро топ се разболя. Пуснахме го обратно в басейна, където се намираше стадото. Тогава се случи нещо непонятно.. Болният делфин се приближи до събратята си, но те не го приеха. Опита веднъж, втори, трети път. Стадото демонстративно не го приемаше. И изведнъж делфинът се засили и се удари с глава о стената на басейна. Ударът го зашемети, но той скоро се съвзе. И отново се насочи към стената. Така постъпи 11 пъти, докато загина.
Как да си обясним този случай? Смятам, че това беше нещо като самоубийство."
Други специалисти но делфините обаче са на противно мнение. Според тях в описания случай не може да се говори за самоубийство. Доскоро учените не са знаели как умират делфините. Сега вече е известно, че когато един делфин е неизлечимо болен или започва да агонизира, той се втурва сред безбрежната морска шир, развива бясна скорост и се движи по права линия, докато умре. Така че възможно е в. описания по-горе случай да е станало същото — делфинът се е разболял и :се е хвърлил като в открито море ...
А защо не го е приело стадото? Може да се предположи, че стадото делфини (които не са били опитомени) е искало да отхвърли „изменничката", която започнала да общува с хората. Разбира се, това е предположение от твърде "чловешка" гледна точка. Делфинът е бил болен и останалите явно не са били в състояние да му помогнат.
Беспорно трудно могат да се правят заключения от един единствен случай, но въпреки това се натрапват някои въпроси.
На първо място, как това животно с наистина високоорганизирана психика не е прекратило опитите си да се засилва към циментовата стена на басейна, след като много добре ни е известна съвършената локаторна система, която притежава, и защо не се е отказало от опитите да си блъска главата в стената, след. като първият удар го е зашеметил ,и явно му е предизвикал много силна болка?
От друга страна, неправдоподобно звучи и предположението, че болният делфин не е бил приет от стадото заради общуването му с хората. Известно е, че всички неопитомени делфини винаги са били най-приятелски разположени към хората. В редица делфинариуми по света множество делфини живеят продължително време затворени и отделени от естествената си среда, но въпреки това проявяват благоразположение към хората и с удоволствие общуват и играят с тях.
Поради всички тези съображения все още не може да се намери правилно обяснение на причините за въпросното „самоубийство".
В преданията на народите, населяващи Африка и Азия, се твърди, че титаните на сушата — слоновете — също слагат край на живота си посредством един своеобразен начин на "самоубийство". Според легендите престарелите или неизлечимо болни животни се отделят от стадото и със сетни сили се добират до определена местност, където се намират костите на прадедите им. В пълно безсилие те лягали там и търпеливо дочаквали края на дните си.
Вероятно тези легенди са разпалвали въображението на някои писатели на приключенски романи, които така хубаво са описали случки на откриване на слонски гробници, където се намирали хиляди килограми цепна слонова кост. . .
Нека видим какво казва по този въпрос Джон Хънтър — един от най-бележитите ловци на диви африкански животни — в своята великолепна книга „Саваните на Кения":
,,. .. По дирите на дивеча намирахме игли от бодливо свинче. Скоро попаднахме на две, които ядяха бивник от мъртъв слон. Изглежда, костта съдържа нещо, което ги привлича: от бивника,. който трябва да е тежал 46 килограма, не беше останало повече от 2 килограма. Без съмнение бодливците са една от причините толкова рядко да се намира слонова кост в горите. Някогашните ловци, учудени от липсата на такива „находки на слонова кост", измислили легендата за „слонови гробища" — Мистериозно, скрито място,, където слоновете отиват, когато усетят, че наближава време да умрат. Такова място не съществува.
Често съм .намирал скелети от мъртви слонове в джунглата. Но костите им не се запазват дълго, защото ги унищожават бръмбари костояди и случайни горски пожари бързоги превръщат в пепел."
Сред народите на много страни по света, а също и в литературата съществува предание за склонността на скорпионите към „самоубийство". За демонстриране на това обикновено се прави следният опит: от разпалени въглени се образува затворен кръг и в центъра му се пуска един скорпион. Уплашеното животно започва отчаяно да се стреми да избяга от необичайната за него обстановка, до отвсякъде се натъква на горещите въглени. След като направи няколко неуспешни опита да излезе вън от огнения кръг и „убедило" се в безизходността на положението, в което е изпаднало, животното започва възбудено да размахва опашката си, снабдена на края с отровен шип. В един момент скорпионът забива смъртоносното си оръжие в собственото си тяло и в конвулсии загива.
Обикновеният зрител, който не е добре запознат с биологичните, морфологичните и физиологичните особености на скорпионите, естествено, ще възприеме това явление като самоубийство, извършено от тях в резултат на безуспешните опити да се освободят от огъня. В действителност обаче така нареченото „самоубийство" има съвсем друга същност. За да се убедим в това, е достатъчно да се направят няколко прости опита, каквито например са били извършени от съветски учени.
Те провели експерименти с два вида скорпиони, най-разпространени в Казахстан, а именно видовете Бутус еуропеус и Бутус кауказикус.
Най-напред зоолозите решили да проверят доколко скорпионите са чувствителни към собствената си отрова. Те затворили няколко скорпиона на едно място. Животните независимо, че са хищници индивидуалисти, се отнасяли един към друг с голямо търпение, без да прибягват към употреба на ,отровното си оръжие. Понякога, когато били раздразнени, Те се опитвали да си нанасят един другиму смъртоносни удари, но отровните шипове свободно се плъзгали по покритото с твърда хитиноза обвивка тяло, без да могат да го прободат.
След това направили друго. Към специални стативи прикрепили няколко скорпиона. С помощта на пинсета най-напред забивали отровния шип на един скорпион в тялото на друг и изстиоквали отровната жлеза. Не се получавал никакъв ефект дори когато в тялото на едно животно вкарвали отровата на 5 негови събратя. Освен това скорпионът оставал съвършено здрав, след като забивали в тялото му собствената му отровна игла и изцеждали отровата по описания начин. И накрая кръстосаното отравяне с отровите на двата вида скорпиони не дало никакъв резултат.
Приведените опити свидетелствуват за невъзприемчивостта на скорпиона не само към собствената му отрова, но и към тази на друг близък вид.

Тогава къде се крие загадката?

Скорпионите водят активен живот изключително през нощта. Денем те се крият от палещите лъчи на слънцето и пагубния за тях сух въздух в дълбоки дупки, в пукнатини па земята, под камъни ;и в други подобни сенчести укрития. В каменните пустини на Казахстан например скорпионите излизат на лов късно след настъпването па тъмнината, когато въздухът е по-влажен. Даже рано напролет и късно есен, когато ниските нощни температури прекратяват активността на студенокръвните животни и болшинството пустинни насекоми и паякообразни започват да водят утринен и вечерен начин на живот, то скорпионите остават верни само на нощната си активност.
Във връзка с тази им физиологична особеност скорпионите са необичайно чувствителни към високите температури и не могат да понасят топлината па слънчевите лъчи. Достатъчно с да се постави един скорпион в равнина, лишена от сенчести укрития, нагрята от слънцето до 55°С, и той, след като пробяга няколко десетки метра, започва да прави безпорядъчни движения и загива след 1 до 5 минути от началото на опита. А на нагретия от слънцето пясък гибелта на скорпиона настъпва буквално след няколко секунди.
Учените повторили експеримента с нажежени въглени и внимателно наблюдавали поведението на животното. Поставенияг в центъра на огнения кръг скорпион стремително започвал да бяга ,и веднага се натъквал на огъня. Обгорен, той веднага се втурвал в друго направление и отново получавал обгаряне. След няколко такива безуспешни опита движенията му ставали съвършено некоординирани. Той започвал да размахва опашка над тялото си, също като че ли се защищавал от невидим (Противник. Понякога отровната игла се плъзгала по хитиновия му панцер, без обаче да може да го пробие. След още няколко обгаряния, получени в състояние на предсмъртни конвулсии, скорпионът умирал.
Доказаният по такъв начин имунитет на скорпиона към собствената му отрова, невъзможността сам да прободе хитиновия панцер на главогръда и високата му чувствителност към прегряване напълно опровергават възможността за самоубийство — акт, несвойствен за животното и противоречащ на мощния инстинкт за самосъхранение.
В миналото се е смятало, че понякога и калмарите проявяват склонност към самоубийство. Често на изследователи; се е случвало, след като хванат в мрежата някой калмар и го пуснат във ведро с вода, само след няколко минути плененото животно да изхвърли голямо количество мастилена течност, също като че ли се защищава от невидим враг. Под действието на собствената си отрова (мастилената течност) пленникът загивал след известно време. Впоследствие обачесе оказало, че тези животни са изключително чувствителни към процентното съдържание на соли във водата (И не могат да понасят понижена соленост (затова и в Черно море не живеят представители от разреда главоноги мекотели — сепии, октоподи, калмари). Когато уловените животни се прехвърляли веднага в басейн с морска вода, те се държали спокойно и не показвали признаци на слагане край па живота си.
И накрая можем да отбележим, че сигурни данни за слу ча и на самоубийство сред висшите човекоподобни маймуни засега не са известни.
От всичко казано дотук може да се направи заключението, че явно животните не проявяват склонност към самоубийство. Това е лесно обяснимо, тъй като е много трудно да се преодолее силно развитият инстинкт за самосъхранение, дълбоко вроден в много от живите същества на нашата планета. От всички описани досега случаи единствено странното поведение на делфините, приличащо на самоубийство, прави изключение и все още не е добре изяснено.
Не бива да забравяме, че когато разглеждаме поведението на животните, ние винаги сме склонни да правим аналогии с това на хората. Но във всички случаи само аналогии. Защото между човека и болшинството от животинските видове зее огромна пропаст в интелектуално отношение. Колкото и да са надарени животните с разум, между тях и хорта има значителна разлика, Преди всичко представителите на човешкия род имат много по-добре развита нервна система главен мозък, който се отличава с огромен капацитет на запаметяване и способност за преработване на информация.
Тяхната мисловна дейност стои далеч над тази на животните. А развитието на втората сигнална система — говора при Хомо сапиенс — е достигнало абсолютно недостижимо за животните ниво. На човека са присъщи огромна впечатлителност и емоционалност. Той с способен да преживява бурни страсти — обич, омраза, любов, радост, тъга, дълбоко отчаяние и пр. Непрекъснато редуващите се „отрицателни емоции" при даден човешки индивид, който притежава слаба воля, могат да го доведат до самоубийство. Ако прегледаме световните статистики, ще се убедим, че голям процент от самоубийствата при хората се дължи на станалите невъзможни условия за живот или на преживени тежки душевни сътресения.
Самоубийството не трябва да се смесва е готовността за саможертва, която проявяват животните. Към този акт на поведение, изглежда, са склонни една голяма част от по-високоорганизираните животински същества на Земята и те го проявяват най-вече, когато трябва да защищават от гибел своето невръстно поколение.

Авторски права: Господин Свещаров - "В чудния свят на животните"

Коментари (0)

Напишете коментари

Заглавие

Коментар

Добавяне на коментари