|
Той е наречен още гигантски елен и е известен в Европа от алувиални субфосилни останки главно от Ирландия. За неговото съществуване в историческо време може да се съди само от твърде ограничени писмени източници, които при това не са и съвсем категорични. Първите фолклорни сведения за животното, наподобяващо исполинския елен, са от старогръцки произход. В някои древно елински легенди се говори за животното играгелафос, т. е. за козеловиден елен (от играгос — коза, и елафос — елен).
Интересни данни за това животно дава М. Русков в една своя статия в си. „Природа" (г. XXXVII, кн. 5): „Това, че в алувиалните пластове се намират останки от исполински елен, пише той, ни накара да приемем с по-голямо доверие думите от „Песента на нибелунгите", че между много Други животни Зигфрид убил и един „лют елен". В текста е казано „grimmen Schelch", а според Бук под средно германската дума „Schelch" и старо германската „scelo" трябва да се разбира благородният, едрият козеловиден елен.
В потвърждение на това са и историческите данни, които се намират в книгата ,,Vita Hariolfi" на Емерих, животоописание на франкския благородник Хариолф, написана на латински език. Според нея към средата на IX в. Хариолф убил и един tragelafus. Тълкувателят на това произведение Гьонер е на мнение, че това се отнася именно за исполинския елен, тъй като в противен случай Емерих би трябвало да употреби думата „alzes", т. е. латинското наименование на лоса."
По-нататък от статията на М. Русков научаваме, че според тогавашната традиция рогата на убития от Хариолф исполински елен били изпратени на крал Пипин или Карл Велики, пред когото Хариолф се ползувал с голямо благоволение. По-късно по заповед на Карл VII (към 1147 г.) от тези рога било приготвено копие, което било изложено в замъка Драйлинден на принц Фридрих Карл Пруски. Според Гьонер въпреки невероятните размери на рогата, които били дълги 2,60 и 3 м, а разстоянието помежду им 2,58 м, съществуването на това копне изключвало всяка възможност да се смята тази история за плод на някаква фантазия или мистика. Рогата били нечифтен осемнадесетак и нямали нищо общо с рогата на лоса. Изобщо исполинският, или гигантският елен, за който става дума тук, не трябва да бъде смесван с неговия събрат и едноименник гигантския елен — Cervus (Megaceros) euryceros, който населявал Европа през дилувиума. Наистина останки от него са намерени около Париж в раннонеолитични пластове, но докато рогата на този вид са лопатовидни като на лоса, рогата на изчезналия в късно историческо време исполински елен били цилиндрични и на върха остри като тези на благородния елен.
Кога точно е изчезнал исполинският елен, не е установено. Що се отнася -обаче до причините за измирането му, би могло да се предположи, че те се крият в усиленото му преследване от страна на човека, както и в грамадните му тежки рога, пречка за спасяването му от врагове, което явление се наблюдава и у съвременния американски елен. Това е особено показателно за наистина великанския представител на еленовия род — ирландския лос.
За ирландския лос, доживял до историческо време, интересни сведения ни дава известният съвременен американски учен и пътешественик Рей Ъндрюз. Впрочем, както и сам той отбелязва в своята книга „All about strange Beasts of the Past" („Чудновати животни от миналото"), ирландският лос в същност не е бил никакъв лос, а прадеди на съвременния петнист елен-сика, обикновен обитател днес на европейските паркове и резервати.
Ирландският лос безспорно е най-едрият представител от семейството на елените. От многобройните находки на субфосилни останки в ирландските торфища се установява, че той е достигал на височина при холката до 2 м, а разстоянието между върховете на гигантските му разклонени рога надминавало 4 метра. Шията му, която носела огромните и тежки рога, била масивна и силна. Главата му обаче била несъразмерно малка в сравнение с едрото му тяло и огромните му рога. Тънките му и стройни крака се отличавали със своето изящество и малките си копита. Изобщо целият скелет на гигантския ирландски лос сякаш бил непригоден да носи огромната тежест на тялото и рогата. И все пак външният вид на това животно бил величествен.
„Какво чудесно зрелище е представлявал живият ирландски лос! — възкликва Ъндрюз. — Наистина това било царствено животно. Дъхът на човека можел да пресекне пред неговата сила и красота. Впрочем някои ирландци навярно са имали възможност да видят красивото животно, тъй като ирландските лосове са измрели едва преди няколко столетия."
За науката е трудно да намери обяснение на въпроса, защо са се появили грамадните рога у ирландския лос. Защо са му били нужни те? Може би те са били в услуга само на половия отбор, като оръжие при брачните борби. Иначе той не е имал никаква полза от тях. Напротив, нерядко тежките рога го довеждали до гибел. Те му пречели да избяга от преследващите го хищни врагове, както и от първобитния ловец.
Освен това, когато в търсенето на храна попадал в предателските пукнатини на торфените блата, той потъвал по-лесно. Грамадните рога му пречели да се измъкне. Затова не случайно при разработката на торфищата в Ирландия толкова често се срещат отлично запазени рога и скелети от лосове. Интересно е да се отбележи, че кости на женски животни рядко се намират — на тях им било по-лесно да се измъкнат от гибелните капани на тресавищата, тъй като нямали рога.
Николай Йовчев Николов Рецензенти Проф. д-р Георги Марков Ст. н. с. Стефан Дончев Костадинка Владева Издателство „Наука и изкуство" — София © НИКОЛАЙ ЙОВЧЕВ НИКОЛОВ, 1982 – София „ПО СЛЕДИТЕ НА ИЗЧЕЗНАЛИТЕ ЖИВОТНИ” Благодарности и на бате Веско от с. Драгичево, за оказаното съдействие по обработката на тази книга.!!!! Животните завинаги...........в сърцето ми! – Мисъл на zoomaniak….
Коментари () |
|
|
|
 |
