|
(Thylacinus cynocephalus), Фиг-51. наречен заради ивичестата му окраска още и торбест тигър, принадлежи към сем. Торбести белки (Dasyuridae) от многорезцовите торбести. бозайници. Торбестият вълк е най-едрото животно измежду всички торбести хищници. Научното му наименование — Тилацинус, дадено му от Линей, ще рече „торбесто куче с вълча глава". Тази най-кратка характеристика на животното се смята от зоолозите за твърде сполучлива и изразителна.
По външен вид и размери тасманийският торбест вълк прилича на едро овчарско куче или нашенски вълк. Тази Прилика се подчертава и от сиво кафеникавата му козина. На дължина достига до 2 м, почти половината от която се пада на правата му силна мускулеста опашка, лишена от космена покривка. Височината му при холката достига до 60 см. Главата му е голяма и масивна устата му — широка, със здрави челюсти и се отваря почти до ушите. Краката му са сравнително дълги, като предните му лапи притежават по пет пръста, снабдени със здрави нокти, а задните — четири. Подобно на африканското- диво-куче тасманийският торбест вълк е лишен от „голям пръст". Характерни за; окраската му са черните или тъмно-шоколадовите ивици напречно на гърба, чийто брой варира от 12 до 17. Заради тази му окраска именно първите заселници го нарекли „торбест тигър" или „зебровиден вълк". „Торбата" на тасманийския вълк представлява сърповидна кожеста гънка, под която са разположени четири цицки. Тя е отворена назад, към ануса. Тасманийският торбест вълк обитава планински райони, обрасли с гори, и прави леговищата си в пещери или скални пукнатини. Той е нощно животно — почти целия ден прекарва в леговището си, а щом се здрачи, излиза на лов. Негова предпочитана и лека плячка са различните видове кенгуру, главно дребните — валаби, торбестите язовци и други по-дребни животни. Някои специалисти твърдят, че не се отказва и от мърша. Биологията на торбестия вълк е слабо позната поради скрития му начин на живот. За размножаването му се знае само това, че женската ражда три или четири малки. Естествен враг на торбестия вълк е дивото куче динго. Предполага се, че именно то го е изтикало твърде много от някогашния му широк ареал на континента. Белите преселници довършили това дело. По време на колонизирането на Австралия торбестият вълк все още бил многоброен тук, но заради щетите, които нанасял на скотовъдството, скоро бил изтребен напълно. След като овцевъдството получило широки размери по безкрайните полета на континента, той започнал да напада стадата, тъй като овчето месо му допаднало на вкус. Започнала ожесточена борба срещу него. За всеки убит торбест вълк била заплащана специална премия. Това продължило до 1909 г., макар фактически към края на миналото столетие той да е бил почти напълно унищожен на континента. На о-в Тасмания торбестият вълк се запазил по-дълго. Преди столетие той бил все още сравнително многоброен тук. Но щом и тук се разраснало овцевъдството, започнало поголовното му изтребване. Последно негово убежище станали западните диви и труднодостъпни области на острова. От 1933 г. насам торбест вълк вече не бил улавян. През 1961 г. в района на нос Сънди, разположен на западния бряг на Тасмания, случайно бил убит млад мъжки торбест вълк. Има косвени данни, че той се е срещал в Тасмания до 1966 г. По това време един от зоолозите, ангажирани с изучаването на торбестия вълк — Н. П. Лайърд, съобщил, че същият все още се среща на малки групи в някои затънтени райони на Тасмания. Но макар че от 1938 г. торбестият вълк е поставен под най-строга охрана, изтъкнатият австралийски зоолог Майкъл Шерленд най-категорично твърди: „Той е достигнал точката, от която връщане назад няма. И най-добрите намерения не ще го спасят. . ." В миналото някои зоопаркове са притежавали това рядко и интересно животно, но последното от тях е умряло в един от австралийските зоопаркове през тридесетте години на нашето столетие. Известният австралийски зоолог Дж. Грифит и неговите помощници от години насам полагат неимоверни усилия да открият следи от торбест вълк на о-в Тасмания. Те разпространяват из целия остров плакати, с които се съобщава на населението, че всеки, който открие някакви следи от животното, ще получи награда от 100 долара. Противно на мнението на австралийските зоолози Грифит е оптимист — той смята, че тасманийският вълк все още съществува. Дори и да се съгласим с него ние все пак споделяме мнението на М. Шерленд, че рано или късно той е обречен на изчезване. И така най-разпространените австралийски животни се наричали кенгуру и се отличавали с дългите си здрави крайници и с дългата си мускулеста опашка. Предните крайници на тези животни били съвсем недоразвити, но в замяна, на това те били твърде подвижни и. служели на животното вместо ръце. С тях то можело да си взема храна, да се почеше при нужда по корема, гърба. или главата, да нанася силни удари на, враговете си. Когато седяло, това странно животно се опирало на задните си крака и на дебелата си опашка, а когато бягало, правело грамадни скокове със задните си крайници. Ала най-необикновеното било това, че женските носели недоразвитите си малки в специална торба на корема. Първият европеец, който видял това животно и донесъл сведения за нега в Европа, бил холандският капитан Франциско Пелсърт, който през 1629 г. претърпял корабокрушение край островите Валаби по западното крайбрежие на Австралия. Сто и четиридесет години, по-късно Джеймс Кук нарекъл това животно кенгуру. Според изчисленията на зоолозите в. продължение само на две столетия, т. е. от времето, когато европейците стъпили на австралийска земя, са измрели или са били изтребени около 40 вида животни. Между тях има 4 вида кенгуру. Главната причина за намаляване броя на кенгурата и изчезването на някое видове било развитието на животновъдството в Австралия, което постепенно изтиквало дивите животни изобщо в неблагоприятни за тях райони, разкъсвало и стеснявало техния ареал. За това допринесли и зайците, които, както вече се каза, се размножили тук в такива. количества, че просто не оставили паша за останалите животни. Лисиците, внесени в Австралия за борба със зайците, също спомогнали значително за унищожаване на кенгурата, тъй като малките им били лакомство за тях, Разбира се, ролята на човека за изтребването на тези животни съвсем не стои на последно място. За професионалните ловци, както и за ловците-спортсмени измежду преселниците ловът на това пъргаво и грациозно животно, което те преследвали с хрътки, било особено любимо удоволствие. Месото на кенгуруто винаги се е ценяло високо заради вкусовите му качества, особено сред гастрономите от много чужди страни. Не случайно до неотдавна Австралия изнасяше тонове месо от това рядко животно. Освен това кожата на кенгуруто намира голямо приложение в кожарската и обущарската промишленост. От нея се изработват много ценни и фини кожени изделия. © НИКОЛАЙ ЙОВЧЕВ НИКОЛОВ, 1982 - София ПО СЛЕДИТЕ НА ИЗЧЕЗНАЛИТЕ ЖИВОТНИ http://images.google.com/images?q=%22Thylacinus+cynocephalus%22&ie=UTF-8&hl=bg
Коментари () |
|
|
|
 |
