|
(Conuropsis carolinensis carolinensis) също като странствуващия гълъб е станал жертва на унищожителното нашествие на „белоликите" из девствените простори на северноамериканския континент. Неговата трагична съдба, напомня много тази на странствуващия гълъб. Каролинският папагал е единственият вид от клиноопашатите папагали, разпространен в Северна Америка. Без преувеличение може да се каже, че тази сравнително дребна птица била един от най-красивите представители на северноамериканската орнитофауна. Преобладаващият цвят в нейната окраска бил тъмнотревистозелен, като обикновено на гърба бил по-тъмен, а на коремната страна значително по-светъл до жълтеникав Предната част на главата от човката до зад очите била оранжева, а задната част на главата и врата, както и гърлото на птицата били жълти. Хълбоците и основата на маховите пера били жълти, а опашката — зелена.
Според известния американски натуралист Александър Уилсън (1766—-1813) каролинският папагал предпочитал буйно обраслите с гори речни низини, граничещи с по-големи потоци и обширни кипарисови блата, характерни за много от южните щати на САЩ. Освен това обикновен биотоп за него били необработените буренясали местности в окрайнините на горите. Вечерта се прибирали да нощуват в дупките и хралупите на стари дървета. Тази птица се срещала често и край солниците, където Долитала да яде. . . сол. За тази нейна необикновена привичка свидетелствува пак Уилсън: „Странно е, че те много обичат да ядат сол. Ето защо човек винаги може да ги наблюдава край солниците в такова количество, че покриват цялата площ. . . Понякога те се явяват тук в такова множество, че наоколо не се вижда нищо друго освен тяхното красиво и блестящо оперение." Биологията и екологията на каролинския папагал не са били добре познати. Известно е, че те снасяли от две до пет бели яйца в дупки на големи дървета на значително разстояние над земята. Според други сведения, дадени на зоолога Брюстър от местни жители, понякога птиците изграждали гнездата си от пръчици върху чатали на клоните на малки кипариси в Северна Флорида. За техните яйца се казвало, че са били белезникави. Според Гринуей не може да има съмнение в това, че каролинските папагали нощували в кухи дървета, тъй като съществували наблюдения .да са правели това, когато се намирали на затворено във волиери. Гринуей е на мнение, че каролинският папагал не е мигрирал през зимата, тъй като птиците постоянно били виждани през зимните месеци в своя район на разпространение. Уилсън съобщава, че наблюдавал едно ято на Мисисипи по време на снежна виелица. Полетът им бил бърз и вълнообразен, а гласът им — висок и креслив. Храната им се състояла главно от семена на различни видове дървета: кипарис, клен, бряст и др. В миналото, дори през втората половина на XIX столетие, дългоопашатият каролински папагал бил обикновен почти за цяла Северна Америка, като стигал дори до 42° северна ширина. Измежду всички останали видове северноамерикански папагали само каролинският достигал толкова на север, при което съществуват сведения, че понасял сравнително леко суровия климат на тези места. Някога по време на процъфтяването на вида ареалът на каролинския папагал обхващал щатите Флорида, Тексас, Оклахома, Виржиния, Канзас и Небраска, при което отделни ята били наблюдавани и по на север — в щата Пенсилвания и дори по бреговете на Великите езера. Пак Уилсън описва интересна картина на многобройно ято каролински папагали: „Когато те се спуснаха на земята, отдалече можеше да се стори на човек, че сякаш там са разстлали пищен зелен ковъор с оранжево жълти шарки, а след това цялото ято излетя: на близкото дърво, като осея не само клонките, но и най-тънките вейчици... След като стрелях, убих и раних няколко птици, известно време ятото кръжеше над убитите си родственици, а след това отново кацна върху невисоко дръвче на двадесетина крачки от мястото, където се намирах. При всеки нов изстрел на земята падаха все повече птици, но въпреки това останалите съвсем не желаеха да отлетят. . ." Описаният от Уилсън случай, при който ятото дългоопашати каролински папагали не избягали от мястото, където са паднали убити другарчетата им, не е единствен. Такава била обикновената практика на тези птици и тя ги превръщала в лесна плячка на фермерите, които избивали птиците, когато нападали градините им. Разбира се, не само фермерите преследвали тези птици, които нападали овощните им градини с пронизителни крясъци „кви-кви-кви!". Още през миналото столетие тази великолепно оперена птица била обект на усилено преследване от страна на професионалните птицеловци. Наистина тя не представлявала желан и евтин деликатес, какъвто бил например странствуващият гълъб, но в замяна на това нейното гиздаво оперение я правело една от най-търсените птици за стайно отглеждане. Освен това първите преселници наричали тази птица „говореща", тъй като подобно на много други видове папагали умеела да произнася няколко думи. Натуралистът Алън се възмущава, че стотици и хиляди от тези красиви птици попадали всяка година в мрежите на птицеловците по горното течение на р, Сент Джон в щата Мен, граничещ с Канада, и били изпращани за продан в северните градове. Но бедата била не само в това, че фермерите и птицеловците преследвали и унищожавали красивата птица. Главното било, че колкото повече растяло населението на областите, където живеел каролинският папагал, толкова повече била изменяна и унищожавана средата на обитание на каролинския папагал. В резултат на всичко това вече към края на XIX в. каролинският папагал бил изтребен в много райони на Съединените щати. Ареалът на оцелелите ята се ограничил около Мексиканския залив и по долното течение на великата река Мисисипи. Но безпощадните и неуморни преследвачи не я оставили на мира и тук. Известният американски орнитолог Франк Чатгмън зарегистрирал през 1904 г. последното ято от 13 птици, които той имал възможност да наблюдава на северния бряг на езерото Окичоби в залива на Тейлър в щата Флорида. Друго многобройно ято било видяно в същия щат през 1920 г.. но истината за това съобщение не била потвърдена. Сега със сигурност се знае, че последната птица била колекционирана по източното крайбрежие — Педжит Крийк и Бревърд Каунти, от Е. А. Меърнз на 18 април 1901 г. Последният дългоопашат каролински папагал умрял на затворено през 1914 г. в зоологическата градина на Цинцинати. Както вече казахме, през същата година и същият месец — септември, умрял тук и последният странствуващ гълъб. От Маккланг научаваме и следното: „През 1936 г. всички, на които е скъпо запазването на дивата природа, били зарадвани от съобщението на група опитни орнитолози, които уж били открили ято каролински папагалчета в блатистите гори на р. Санти в щата Южна Каролина. Повечето от учените обаче смятат, че е станала някаква грешка — във всеки случай никой повече не видял това ято. При това значителна част от горите в долината на Санти наскоро били изсечени при прокарването на електрическа линия с високо напрежение! Дългоопашатият каролински папагал бил известен още с два лесно различими подвида, които били открити някога в Северна Америка източно от Големите равнини: С. с. carolinensis и C. c. ludoviciana и Conuropsis fraterculus, известен само по една раменна кост. От дълго опашатия каролински папагал са останали малко скелети и препарирани кости, които се пазят като най-редки и скъпи експонати в различна зоологически музеи и сбирки в света. Ето някои от тях: Ан Арбър, Бъркли (Калифорния), Блуменфийлд Хилз (Мичигън),. Кембридж (Масачузетс), Чарлстън, Чикаго, Кливлънд, Девънпорт (Айоза). Лоръкс (Канзас), Лос Анджелиз, Минеаполис, Ню Йорк, Филаделфия, Питсбърг, Сан Франциско, Торонто, Уорсестьр, Спрингфийлд, Квебек, Санта Барбара., Лондон, Едиибург, Женева, Хамбург, Париж, Осло, Стокхолм и др. Националният природонаучен музей в София притежава един отлично запазен препариран екземпляр от тази красива птица. © НИКОЛАЙ ЙОВЧЕВ НИКОЛОВ, 1982 - София ПО СЛЕДИТЕ НА ИЗЧЕЗНАЛИТЕ ЖИВОТНИ http://www.nhptv.org/natureworks/nwep16a.htm
Коментари () |
|
|
|
 |
