Numenius borealisпринадлежи към разред Дъждосвирцови (Limicolae). Ескимоският свирец е сравнително малък измежду свирците и прилича много на малкия свирец (Numenius minutus), който обитава Далекоизточния район на Съветския съюз. Дължината на крилата му е 20—21,5 см. Тръбната му страна е тъмнокафява, а краищата на перата му са черни. Горната част на гърдите има тъмнокафяви ивици. Маховите му пера са кафяви без ивици. Перата на гърдите и хълбоците са белязани с широко „V". Човката му е черна, в основата на долната челюст е по-бледа, а понякога жълта. Очите му са тъмнокафява, а краката — сйвкавосини. Полов диморфизъм липсва. Известно е, че в миналото птицата мътела в тундрата, на север от горната граница на гората в северния район на Макензи — Канада, а на запад — по крайбрежието на Нортън Саунд, Аляска. Има сигурни данни, че ескимоският свирец е мътел в северните области на Канада — между реките Макензи и Копърмайн. Според други автори е възможно свирците да са мътели в залива Хъдзън. Гнездели и мътели в неплодородни области, не обрасли с дървета, близо до бреговете на Северния ледовит океан. Били намираш! в открити територии, в тундрата, близо до блата. През зимата мигрирали на юг и стигали до пампасите на Аржентина.

Най-вероятно е гнезденето и мътенето да са започвали след пристигането на птицата в тундровите райони на Северна Канада в края на май или началото на юни до началото на юли. Гнездата им били съвсем примитивни — ямички и изобщо земни вдлъбнатини, напълнени с гнили листа, а понякога и с малко суха трева. Ескимоският свирец се хранел с насекоми и охлюви, както и с плодове, особено с плода на мечото грозде. По време ма прелета си в района на Скалистите планини изяждали много скакалци и яйцата им. Кацали и в разораните ниви, за да търсят ларви и гъсеници на зимните нощенки, изровени от плуга.

Ескимоският свирец извършвал продължителни трудни миграции от крайните райони на Северна Америка през цялата северна и централна част на континента и стигал чак до Аржентина и Чили. Виждали са го дори и на Фолклъндските острови преди едно столетие, но специалистите са на мнение, че птиците са могли да долетят тук случайно.

В труда си „Червената книга" Фишър, Саймън и Винсент пишат за миграциите на ескимоския свирец следното: „С усвояването на Средния Запад и с разпространението на ловното оръжие в Северна Америка в края на деветнадесетия век започнал масовия отстрел на доверчивата и смела птица. Точно по това време били установени твърде интересните маршрути на мигрирането й. През своите най-добри дни ескимоският свирец безусловно прекарвал годината така: през лятото той гнездял непродължително време в тундрата на север от както сочат очевидци на Макензи, и (според мнението на повечето специалисти) на Аляска, а може би на о-в Франклин (Канадски арктически архипелаг), в района на залива Унгава в провинция Квебек, пред положително в Киватине и в квебекската част на Хъдзъновия залив и залива Джеймс. След това той прелитал покрай източното крайбрежие на Северна Америка или наблизо до него, минавал: Карибско море и Южна Америка през Бразилия и зимувал в Аржентина и Южно Чили. Тук обикновено ескимоският свирец долитал до провинция Чубут в Северна Патагония и до остров Чилое. . . Той се връщал по неизвестен път през Южна Америка, през Централна Америка, където се отклонявал от маршрута на есенния си полет( по отделни сведения са го виждали през пролетта в Гватемала и Мексико), заобикалял тексаското крайбрежие на Мексиканския залив и по средното течение на Мисисипи следвал пътя към гнездовия си район."

Понякога мигриращите ята на ескимоския свирец бивали разпръсквани от силни ветрове или тропически циклони, като отделни птици били отнасяни чак в Шотландия и Ирландия. На островите на Великобритания са били открити половин дузина птици, отнесени тук от силни циклонални бури.

Според данни на Гринуей през последните петдесет години са били уловени, убити или наблюдавани едва няколко екземпляра от ескимоския свирец. Един екземпляр бил уловен на 29 август 1932 г. в Бетл Харбър, точно на север от пролива на о-в Бел. Две седмици по-късно четири птици били отбелязани в Монтаук Пойнт на о-в Лонг. През февруари 1937 г. един надежден според Гринуей наблюдател видял две или три птици в източната част на периферията на Буенос Айрес? столицата на Аржентина. Що се отнася пък за Съединените щати, последната птица била застреляна в Норфолк, щат Небраска, на 17 април 1915 г. Една птица била наблюдавана па крайбрежието на Тексас през 1962 г. В Аржентина последната Птица била убита на 11 януари; 1925 г., а на Уестиндийския о-в Барбадос: един екземпляр от ескимоския свирец бил уловен през септември 1964 г.

Фишър, Саймън и Винсент дават в-„Червената книга" следните данни по-този въпрос:

Според тях наблюденията от края на миналото столетие и началото на нашето показват, че през пролетния прелет ескимоският свирец ставал жертва на ловците от централните щати, а през есента — на тези от източното крайбрежие на Канада и Съединените щати. До 1875 г. обикновено прелитали големи ята, които след това съвсем намалели, а в началото на нашето столетие могло да се видят само отделни екземпляри. От прелитащите през есента ескимоски свирци за последен път са били видени: в Илинойс — през 1872 г., в Онтарио — през 1873 г., в Охайо — през 1878 г., в Пенсилвания Нюфъндлънд — през 1889 г., на о-в Принц. Едуард — през 1901 г., в Нова Шотландия — през 1902 г., в Квебек — през 1906 г., в Уйскънсйн — през 1912 г., в-Мерилънд и Бермуда — през 1913 г.,, в Масачузетс — през 1916 г., в Мен — през 1929 г., в Нюфъндлънд, Лабрадор и на Лонг Айлънд (Ню Йорк) — през 1932 г., в Южна Каролина — през 1956 г., в Ню Джърси — през 1959г., а на Бахамските острови през 1963 г. била убита една птица. И авторите на „Червената книга" заключават: „Последните съобщения дават основание да се предположи, че ескимоският свирец все още гнезди на полуостров Унгава или в района на о-в Франклин."

Мнозина автори обаче са на мнение,, че ескимоският свирец вече е напълно изчезнал. Но дори и да са запазени все още няколко екземпляра, практиката показва,, че все едно рано или късно тази птица е обречена, на изчезване.

Повечето от авторите сочат като глава на причина за катастрофалното намаляване на популациите на ескимоския свирец изтребването му с ловно оръжие от заселниците на Новия свят. Не може обаче да се отрече, че и нарушаването на биотопа на птицата е дало своето отражение. Така например в „Жизнь животых", издадена през 1970 г. в СССР, срещаме следното интересно обяснение по този въпрос; Голямо значение за катастрофалното измиране на ескимоския свирец имало също така бързото изменение на ландшафта на местата, където той е зимувал, а именно разораването на пампата. Интересно е, че като тласък за ускореното развитие на земеделието в Южна Америка е послужило неплодородието през 1891 г. в положението, след което бил забранен износът на жито от Русия. Тогава страните от Западна Европа се обърнали към друг доставчик, към страните от Южна Америка. Последното малко ято от ескимоски свирци било видяно през пролетта на 1926 г. з Небраска."

Сега екземпляри от ескимоския свирец могат да се открият въз всички по-големи музеи в света.

Антилските острови обхващат голяма част от островите на Уест Индия в Карибско море и се делят на Големи и Малки Антили. В Големите Антили влизат островите Куба, Ямайка, Хаити, Пуерто Рико и др., а в Малките Антили — Гуаделупа, Мартиника, Барбейдоуз, Аруба, Кюрасао и др. Това е един от районите на земното кълбо, чиято фауна с пострадала извънредно много от европейската колонизация. Причините за това са няколко.

Преди всичко трябва да се каже, че повечето от островите на архипелага, особено на Малките Антили, са малки, така че популациите на животинските и растителните видове също са малобройни, поради което и естественото равновесие е твърде неустойчиво. Освен това в резултат на изолираността на Антилските острови различните видове животни са твърде много адаптирани и следователно са крайно чувствителни и към най-слабото нарушение на екологичното равновесие. Не трябва да се забравя и това, че внесените от белия човек животни, като-например кучета, котки, мангусти (за борба с изобилствуващите на островите отровни змии), плъхове и др., са извършили страшни опустошения върху автохтонната (местна) фауна. Особено са пострадали птиците и сухоземните бозайници.

Така например двата вида примитивни насекомоядни, каквито са хаитянският и кубинският соленодон, са били дотолкова изтребени, че дълго време са смятани за напълно изчезнали, докато през 1907 г. не били наново открити. Едрият антилски гризач агути (Dasyprocta albida), който прилича на горската антилопа дукер, изчезнал в по-голямата част от своя ареал, изтребен от ловците заради вкусното му месо. Птиците козодои, които гнездят на земята, станали лесна плячка на мангустите и плъховете.

Особено били засегнати в това отношение Малките Антили. Според данни на Международния съюз за защита на природата и природните ресурси през. последните десетилетия тук са изчезнали напълно 7 вида насекомоядни животни, 22 вида гризачи, 7 вида прилепи, 4 или 5 вида от непълнозъбите, 25 вида влечуги и 21 вида птици.

© НИКОЛАЙ ЙОВЧЕВ НИКОЛОВ, 1982 - София ПО СЛЕДИТЕ НА ИЗЧЕЗНАЛИТЕ ЖИВОТНИ

Коментари (0)

Напишете коментари

Заглавие

Коментар

Добавяне на коментари