|
(Tympanichus cupido cupido), наречен още степна кокошка, е северноамериканска птица. Наречен е така, защото населявал източните райони на Северноамериканския континент за разлика от западния степен тетрев, който и до днес се среща в някои запазени участъци в западните райони. на САЩ. По външен вид и поведение двата вида тетреви си приличат извънредно много. Все пак биологията и екологията на източния степен тетрев не са били много познати. За външния му вид се знае, че това била плътна птица с квадратна опашка и дълги снопчета пера отстрани на шията. Известно е още, че всяка пролет по време на брачния период мъжките тетреви подобно на всички тетреви по света се събирали да токуват, като изпълнявали пред женските сложен ритуал на ухажване. Те надували оранжевите си подкожни торбички, разположени на шията под снопчетата пера, и „гърмели", като рязко изпускали въздух, от което се получавал звук, напомнящ глухо и често барабанене. Налага се да кажем, че всички сведения за тази птица ние черпим от меродавната книга на Робърт Мак-Кланг „Изгубената дива Америка", издадена в САЩ през 1969 г.
Както съобщава Мак-Кланг, през периода, когато територията на САЩ се намирала под колониалното господство на Великобритания, а ареалът на източния степен тетрев се простирал от Нова Англия до Вирджиния, а по всяка вероятност и до Южна Каролина. По това време той бал твърде многоброен. Около Бостън птиците се срещали толкова много, „че при наемането си слугите поставяли пред бъдещите си господари условието да не се сервира на трапезата месо от тетрев всеки ден през седмицата". Така или иначе месото на източния тетрев било толкова вкусно, че птицата била преследвана и избивана най-интензивно. В резултат на това още по времето, когато започнала войната за независимост, в много райони нейното количество силно намаляло. Дори в щата Ню Йорк тя станала толкова рядка че през 1871 г. бил предложен закон „За опазване на степните тетреви и другия дивеч". В резултат на неограничения спортен лов и промишленото избиване на източния тетрев, които и на нарушаването на гнездовия им район и на средата на. съществуване от „топора и плуга", числеността на птицата започнала катастрофално да намалява по целия й ареал. Вече към средата на миналото столетие източният степен тетрев станал голяма рядкост, а в началото на 70-те години той бил изтребен почти навсякъде с изключение на о. Матрас-Нивярд. Проведената през 1890 г. таксация показала, че на острова имало само 200 птици, а през 1906 г, те останали едва 77. През 1907—1908 г. на острова бил организиран резерват с площ 650 хектара. Бил назначени надзирател, който трябвало да пази птиците от котки и други хищници. В резултат на това броят на птиците почнал постепенно да се увеличава и след десетина години (през 1916 г.) на острова имало повече от 2000 екземпляра. По всичко личало, че видът се възражда. Но за зла участ през 1916 г. над резервата връхлетяло бедствие. В гората избухнал пожар, който обхванал почти 50 кв. км пространство. Повечето от гнездата със снесените в тях яйца, както и голям брой млади и възрастни птици загинали. При това злото не било само това — на следващата година в района се размножили много ястреби-кокошкари, които се нахвърлили върху тетревите и нанесли сериозни загуби на популацията. От 2000-те птици, които обитавали острова само една година преди това, останали, по-малко от 100. Ограниченият ареал на източния степен тетрев в малък горски участък, болестите и стихийните бедствия най-сетне си казали думата. Наистина в продължение на 3—4 години популацията на острова бързо нараснала и към 1920 г. птицата, наброявала вече 600 екземпляра. Но след това без видими причини тя бързо започнала да оредява и към 1925 г. останали едва около 25 птици, при това предимно мъжки. Несъмнено източният тетрев бил обречен на изчезване. През 1932 г. останал жив един-единствен стар петел, който бил виден за последен път на 11 март същата година. И Мак-Кланг привежда в книгата си редакционната статия — некролог за степния тетрев, написана в местния „Вестник "Винярд" от редактора му Хенри Витл Хау. Следният откъс от нея може да послужи като епитафия не само на тази птица, но и на всички останали изчезнали видове: „Ние станахме свидетели на безвъзвратността, която никога вече не ще бъде осветена от нито един светлинен лъч. Ние се докоснахме с реалността на пълното измиране." © НИКОЛАЙ ЙОВЧЕВ НИКОЛОВ, 1982 - София ПО СЛЕДИТЕ НА ИЗЧЕЗНАЛИТЕ ЖИВОТНИ
Коментари () |
|
|
|
 |
