|
(Balaenoptera musculus) Синият кит се среща почти във всички открити морета и в океаните на земното кълбо — от Арктика до Антарктика. Днес обаче той е твърде рядък вид. Гигантският бозайник отбягва прибрежната зона и се среща най-вече в открито море. Общо взето, той предпочита студените води и само рядко се среща в тропическите морета. Размножаването и раждането на малките стават винаги в по-топли води — умерени или субтропични. Синият кит може да извършва далечни сезонни миграции. Така например сините китове, които се срещат през лятото предимно в Антарктика, през зимата се отправят на север и се появяват във водите край западните и южните брегове на Африка и в Индийския океан до о-в Мадагаскар. Такива китове са забелязани и край бреговете на Австралия и Южна Америка. Изобщо синият кит зимува в по-топли води. Пътищата, по които се придвижват китовете при своите миграции, все още не са точно установени.
Едва през 1924 г. са били предприети първите опити да се маркират китовете и по този начин да се изяснят редица въпроси от тяхната биология. Тези опити са били направени във водите на Исландия и Фарьорските о-ви от норвежкия професор Хиорт и английския професор Харди на норвежкия кораб „Михаил Саро". С пушка срещу набелязания кит била изстрелвана специална метална марка с форма на копче за яка на риза, която на острия си край имала три зъбеца. Самата марка била направена от желязо и покрита със сребро. Тя се прикрепвала към дървена дръжка, за която било завързано въже. Изстрелваната марка се забивала в повърхностния пласт мазнина на кита, а дръжката се прибирала обратно на кораба с помощта на въжето.
Марката имала 6,35 см дължина, а дискът й достигал 4,45 см в диаметър. Този начин на маркиране обаче се оказал несполучлив. Отникъде не било получено известие, че е намерена такава марка. Причината скоро се изяснила. Оказало се, че мазнината в повърхностния пласт под кожата на кита започвала бързо да загноява, когато в нея попадне някакво чуждо тяло, и поради това китовете скоро се избавяли от забитата марка. Ето защо от 1932 г. започнали да използуват друг тип марка. Тя имала форма на молив и била правена отначало от алуминий, а по-късно от неръждаема стомана. Нейната дължина била около 25 см, а диаметърът й — 1,5 см. Тази марка се изстрелвала срещу кита от разстояние 75—100 м, пробивала кожата и слоя мазнина на кита, оставайки в мускулатурата му, без обаче да му причинява някаква особена вреда. След време, когато китът бивал убит и разсечен, по надписа се установявало от кого бил маркиран китът и на кого трябва да се съобщи за намирането й. През периода 1932—1938 г. в Антарктика са били маркирани 668 сини кита. До 1952 г. са били получени обаче само 47 марки, тоест едва 7%. Получените досега данни показват, че сините китове се връщат периодично 8 едни и същи, богати на храна области на антарктичните морета и след завръщането си в тези води бавно се придвижват от един район в друг. Има данни, според които антарктичните сини китове след достигане на полова зрелост мигрират през зимата на север за размножение, а през лятото се завръщат на юг за изхранване в така наречените „хранителни полета". Колкото и странно да е на пръв поглед, първенецът между гигантите на морската фауна се храни само с дребни безгръбначни животни — рачета и мекотели, — които поглъща в огромни количества всред морската вода. Грамадната уста на синия кит е специално приспособена за хранене с дребни животни. Тя представлява своеобразен цедилен апарат. Както и останалите беззъби китове, синият кит няма зъби. От двете половини на разширената горна челюст се спускат вертикално надолу към долната челюст над 700 тристранни рогови плочи, наречени балени. Дължината на балените достига до 90 см. От вътрешната страна към долния им край има множество четинки, които образуват нещо като сито между отделните балени. Тези четинки са твърди, еластични и по-дебели от конски косъм. Когато търси своята храна, синият кит се гмурка под повърхността на водата, като може да достигне до 70—80 м дълбочина. Когато плува, той отваря устата си и поема в нея вода, която съдържа огромно количество дребни морски рачета или мекотели. При това езикът му е отпуснат надолу в устната кухина. Като затвори устата си, китът повдига езика си и изтиква водата през междините между балените. Дребните морски организми се задържат от четинките, а водата изтича навън. С помощта на езика китът пресува масата дребни животни в устата си и ги изтиква в глътката. Така, отваряйки периодично уста и прецеждайки морската вода със съдържащите се в нея животни, китът се храни. Дребните рачета, които са любима храна на сините китове, се срещат понякога в такива количества, че образуват в морето „петна", дълги няколко мили. Стомахът на сините китове често е пълен с такива рачета и тогава съдържа до 1200 л от тях. В стомаха на един син кит в Антарктика са преброени около 1,5 милиона 5—6,5 см дълги рачета, които са тежали почти 2 тона. Синият кит подобно на рибите намира храната си във водата, но, както и всички останали китове, той е запазил начина на дишане на своите прадеди — сухоземни бозайници. Периодично китът вдишва и издишва атмосферен въздух. Двете му ноздри се намират най-отгоре на главата — на тази част, която при изплуване се подава първа на повърхността. Дихателният канал е отделен напълно от устната кухина и водата, която китът поема при хранене, не може да проникне в него. Когато се храни, синият кит прекарва дълго под морската повърхност, понякога пад половин час. След това той изплува на повърхността да диша. Обикновено малко преди да се покаже горната част на главата му на повърхността на морето, двете ноздри се отварят и мощният бял дроб изхвърля въздуха. Този въздух увлича слоя вода, който се намира над и около ноздрите, и така се образува фонтан, достигащ до 15 м височина. Издишваният въздух излиза със силно свистене, което може да се чуе при тихо време на повече от километър. Той има неприятна миризма. След като издиша, китът поема пресен въздух и отново се гмурка за кратко време под повърхността. След малко той отново се появява на нея, като пак изхвърля фонтан, отново поема въздух, пак се потопява, повтаряйки това няколко пъти. Накрая поема дълбоко въздух и отново се гмурка за продължително време под водата, за да търси храна. При всяко издишване се образува фонтан, дори при китовете в умерените, субтропическите и тропическите води. Първият фонтан е винаги най-мощен и най-висок. Интервалите между фонтаните при синия кит траят най-често 15—20 секунди. Китът прекарва средно около три-четири минути близо до повърхността и през това време изхвърля от 10 до 20 фонтана. Разбира се, това става при спокоен, непреследван кит. Когато е подплашен или ранен, морският великан само за кратко време се показва на повърхността и бърза отново да се гмурне дълбоко под водата. Тежко раненият в белия дроб кит изхвърля червено обагрен фонтан — „кървав флаг" според терминологията на китоловците. Когато не е преследван, синият кит плува някак величествено, с бавни движения. Уплашен, той може да развие голяма скорост — 33—40 км в час. При хранене плува значително по-бавно — 11 — 15 км в час. Както и останалите китове, синият кит няма обоняние. Слабо е развит и вкусовият му усет. Подобно на другите свои събратя той вижда сравнително слабо. Очите му са малки, разположени от двете страни на главата. В тяхната ретина липсват така наречените колбички, от което зоолозите заключават, че синият кит, както и останалите китове, не различава цветове. Най-добре развитото сетиво при китовете е слухът. Под влияние на водния живот у синия кит е изчезнало напълно външното ухо. Вътрешното ухо обаче е твърде сложно устроено и силно чувствително както към звуци, така и към ултразвуци, които се предават във водата много по-силно, отколкото във въздуха. Синият кит, както и другите видове китове могат да издават различни звуци, които играят ролята на определени сигнали в тяхната биология. Спят ли китовете? Ето един интересен въпрос, на който днес учените отговарят положително. Съветският зоолог, специалистът по китовете Б. А. Зенкович, пише в своята книга „Вокруг света за китами", че неведнъж е наблюдавал спящи китове на повърхността на морето — както денем, така и през белите полярни нощи. Такъв спящ кит лежи неподвижно на повърхността и изпуска от време на време малки фонтани. Синият кит се среща най-често на двойки, но понякога в морето се срещат и единични екземпляри или по три животни заедно. Повече от три сини кита се срещат рядко, тъй като този вид за разлика от другите си събратя не образува големи стада. Женските сини китове са по-едри от мъжките. Половата зрелост настъпва обикновено на 4-ата до 5-ата година, като до това време женският син кит е достигнал около 23 м дължина. Женските сини китове раждат обикновено на две години по едно малко. В убити женски са намирани обаче и по два зародиша и съвсем рядко три. Като изключение в един случай са установени 5, а в друг — дори 7 зародиша. Бременността при синия кит трае 11 — 12 месеца. Новороденото синьо китче е дълго само... 6—9 м. Най-често дължината му е 7—8 м, а теглото — около 2 т. Майката отхранва малкото с мляко, което е извънредно хранително. То съдържа 34—50% мазнини, докато кравето мляко съдържа само 3,7% мазнини. Малкото китче има твърди устни и не може да суче. При хранене то залавя едно от двете сукални зърна на майката с предния край на челюстите си и езика. Млякото се впръсква направо в устата на китчето чрез свиване на специални кожни мускули. Малкото синьо китче се храни с мляко около 7 месеца. За това време то нараства докъм 16 м дължина и достига около 20 т тегло. През тези 7 месеца теглото му се увеличава средно на ден с около 90-—100 кг. Женският син кит не е много привързан към своето малко. Той го изоставя в случай на опасност, докато при други видове женската защищава свирепо своето китче и дори загива понякога заради него. Най-често сините китове не обръщат видимо внимание на плавателните съдове, но понякога сини китове плуват след някой кораб по-дълго или по-късо време. Един от най-интересните случаи на такова следване е този, описан от капитан Ч. Скамон. В началото на ноември 1850 г. платноходът „Плимут" срещнал в Тихия океан близо да Калифорния група сини китове. Един от тях с дължина около 25 м се отделил от останалите и започнал да следва кораба. Екипажът се боял, че огромното животно може нарочно или случайно да повреди платнохода, ако се блъсне в него, и затова се стараел да прогони кита. Отначало хората от екипажа пуснали мръсна, воняща вода от трюма на кораба, но морският исполин продължил спокойно да плува зад кораба. Тогава започнали да замерват кита с бутилки и различни други предмети, тъй като той бил съвсем наблизо и неговите фонтани попадали в илюминаторите на каютите, което не било особено приятно поради неприятната миризма на издишвания от кита въздух. Но и това не помогнало. Най-после започнали да стрелят в него с пистолети. Нямало съмнение, че няколко пъти го улучили, тъй като китът бил много близо, но той не реагирал на такава дреболия и продължил спокойно да плува до кораба. Понякога само отплувал за малко встрани или се гмуркал под платнохода, но скоро пак заемал обичайното си място — редом с кораба. Времето било променливо през този сезон на годината — ту духал силен вятър и корабът бързо порел водата, ту вятърът затихвал и той едва се движел. Застигнали го и бури, но и това не повлияло на кита. Той останал „верен" на платнохода и плувал ту редом с него, ту на известно разстояние. С течение на времето екипажът и пътниците така свикнали с кита, че престанали да се боят от него и започнали да го считат за свой приятел, който разнообразява пътуването им всред океана. Към края на ноември „Плимут" срещнал по пътя си друг кораб. Когато двата кораба се приближили един към друг, китът напуснал „Плимут" и започнал да следва другия кораб, но скоро пак се върнал и, както преди, вярно го следвал. Едва когато „Плимут" наближил брега и започнал да плава в плитки води, китът го напуснал, след като го следвал цели 24 дни. До неотдавна синият кит бе много важен обект на съвременния китолов. По броя на убитите годишно китове той бе на второ място след така наречения финвал — втория по големина кит — но по количество на получена продукция заемаше първо място. Сравнително доскоро морският великан се биеше на много места, но главният район на китолова си оставаше Антарктика, където се убиваха годишно с хиляди екземпляри (около 93% от всички сини китове). През периода 1909/1947 г. са били убити общо 298 992 сини кита. Синият кит е най-мощният измежду своите събратя. Ловът на този гигант е станал възможен едва след изнамирането и усъвършенствуването на харпунното оръдие и при използуването на по-бързи кораби. Някогашните китоловци трудно можели да се справят със синия кит, още повече, че след смъртта си той, както и повечето други набраздени китове, потъва. В по-ново време след убиването на синия кит китоловците вкарват в тялото му сгъстен въздух, което способствува огромният труп да се задържи на повърхността. Някога са ходели на лов за беззъби китове само заради балените и за китовата мас. Днес целият труп се използува, включително и костите. Разсичането и обработването на китовете сега обикновено стават на големи, специално обзаведени кораби-бази. Те представляват огромни плаващи заводи за преработване на китови трупове. Самото убиване на китовете става от малки кораби-„китоловци", които довличат плячката си до кораба-база или до китоловна база, намираща се на брега. От китовото тяло се извличат най-различни ценни продукти. Средно от един син кит напр. се добива около 20 т мазнина, от която се получава маргарин, глицерин, различни смазочни масла и пр. От роговите плочи в устата на китовете се изработват различни предмети: четки, изкуствени щраусови пера, пружини, чанти, украшения. Месото се използува за приготвяне на консерви, а също така за получаване на месно брашно. От вътрешностите особено ценен е черният дроб, който е много богат на витамин А. Костите се натрошават, извлича се мазнината, след което от тях се прави костно брашно. Използуват се и останалите части на китовия труп. Измежду всички китове синият е най-ценната плячка за китоловците. Иска се обаче голяма смелост и ловкост за неговия лов, тъй като ранен, той става твърде опасен. Поради това някои стрелци-харпунери избягват да имат работа с него. Избиването на китовете става днес с харпуни, които се изстрелват от малко оръдие, поставено на носа на кораба-китоловец. Харпунът е вид копие, изработено от специална стомана. Дължината му е около един и половина метра, а теглото — към 65 кг. На края на харпуна е завинтена 9-килограмова чугунена граната, чието предназначение е да експлодира в тялото на кита и да му нанесе по възможност по-голямо поражение. За харпуна се прикрепва въже, свързано с друго, много здраво и дълго въже, което може да се прибира и отпуска от палубата на кораба с помощта на голяма макара. Понякога само един харпун е достатъчен да убие преследвания кит, но ако морският великан не бъде улучен на подходящо място, то два и дори повече харпуни не могат да го убият. Б.А. Зенкович описва следния интересен случай. Малък китоловен кораб с опитен стрелец-харпунер бил на лов около бреговете на Япония. Изведнъж били забелязани в морето два сини кита. Веднага китоловците прекратили лова на другите китове и се отправили към тях. След сравнително недълго преследване успели да забият харпун в един от двата сини кита. Раната обаче не била смъртоносна и китът започнал да влачи китоловното корабче на буксир като някаква тапа. Въпреки всички усилия китоловците не могли да се доближат отново до кита на изстрелно разстояние и да забият в него втори харпун. Машините на корабчето работели на пълен заден ход, но въпреки това китът го влачел със скорост 8 възела. Цели 26 безсънни часа прекарал в това състояние екипажът на кораба, преди харпунерът да забие втори харпун в тялото на кита. Този успех обаче едва не станал причина за гибелта на малкия кораб. След получаването на втората тежка рана китът така стремително се гмурнал под водата, че кърмата на кораба се оказала под повърхността на водата и кабините били залети от вълните. Корабчето било спасено само благодарение на съобразителността и хладнокръвието на един моряк, който бързо пресякъл с брадва въжето, свързано с втория харпун. Това въже било закрепено към задната част на плавателния съд. Машинното отделение на корабчето не било залято от водата и това дало възможност на „китоловеца" да продължи да се съпротивява на усилията на огромния морски бозайник. Макар че бил два пъти ранен, при това втория път в белия дроб, китът влачил още 4 часа корабчето след себе си и едва тогава започнал да отслабва. Едва с трети харпун успели да го убият.
Друг случай, станал край бреговете на Норвегия, също ясно говори за силата и издръжливостта на синия кит. От китоловното корабче изстреляли харпун срещу едър син кит. Животното било улучено под единия гръден плавник. Гранатата, закрепена към харпуна, експлодирала, но не могла да убие морския гигант. Раненият кит започнал бързо да се отдалечава, като повлякъл корабчето след себе си. Четири часа той го теглил напред, въпреки че машината му работела на заден ход. На помощ на първото корабче се притекло второ, от което също така изстреляли срещу кита харпун. И сега обаче могъщото животно не било убито. Въпреки раните си китът бил все още толкова силен, че влачил цели два часа и двете корабчета след себе си, макар че машините им работели с пълна сила на заден ход. Понякога, за да се спасят от гибел, китоловците са принудени да отрежат въжето, което свързва ранения кит с кораба, макар че по този начин те изгубват ценната плячка. Усъвършенствуването на китоловните кораби и оръдията за лов, както и хищното, безконтролно избиване на китовете в течение на много дълъг период са довели до чувствително намаляване на тези ценни животни в океаните и моретата. Някои видове китове са застрашени от изчезване, други са станали по-редки. Така например в северното полукълбо преди 50—60 години сини китове са се срещали много по-често, отколкото през последните десетилетия. Твърде отдавна се чувствуваше нужда от известно регулиране на световния китолов и от охрана на исполинските морски бозайници. За целта бе създаден специален международен комитет, в който от 1946 г. участвуват и представители на Съветския съюз. Този комитет досега е издал редица разпоредби и правила за ловуване на китове в Световния океан. Забранено е избиването на редица редки или застрашени от изчезване видове. Под особена закрила са всички кърмещи женски китове и техните малки. За всеки позволен за биене вид кит е определен размер, под който той не може да бъде обект на лов. Взети са мерки за охрана на местата, където китовете се размножават, ограничен е сезонът, през който се разрешава да бъдат убивани някои китове. Китоловците са длъжни да използуват максимално труповете на убитите морски бозайници. Има определени зони (резервати), където убиването на китовете е забранено. Определен е и годишният брой на екземплярите от отделните видове китове, които могат да бъдат убивани от китоловците. Харпунер, който убие забранен вид или екземпляр, не получава възнаграждение, а според съветските закони за убиване на някои редки китове или на кърмещи женски и техните малки харпунерът се привлича към съдебна отговорност. Изброените по-горе мерки са крайно необходими, тъй като китовете бавно се размножават, а освен това и продължителността на техния живот не е особено голяма. Синият кит според съвременни схващания живее около 30—40 години, а финвалът докъм 50. Обаче въпреки взетите мерки броят на китовете, особено от някои видове, все повече намалява. Много ясно се почувствува това през последните десетилетия. Сериозно е заплашен от изчезване и първенецът на земната фауна — синият кит. Статистиките от последните тридесетина години ясно показват това. Докато през китоловния сезон на 1951 — 1952 г. са били убити почти 10 хиляди сини кита, през сезона на 1962—1963 г. броят на убитите сини китове е само 1000, а в статистиките за 1964—1965 г. синият кит изобщо не фигурира. Всичко това накара международния комитет да вземе нови, още по-енергични мерки за спасяване от окончателно изчезване на най-едрото животно на нашата планета. От 1966 г. избиването на синия кит е изобщо забранено. Днес в Световния океан според известни данни има не повече от 13 000 сини кита. Силно е намалял не само синият кит, но и другите негови събратя. През 1964—1965 г. вече само три страни участвуваха в китолова, но и те не можаха да убият разрешеното им количество китове. Разтревожен от все по-застрашителното намаляване на броя на китовете в Световния океан, Международният комитет по китолова прие на 23 юли 1982 г. решение да се прекрати ловът на всички видове китове от 1985 до 1990 г. Трябва да се надяваме, че добрите намерения, съгласувани със събраните с толкова труд и усилия научни данни, ще дадат резултат и съвременният културен човек няма да допусне да бъдат окончателно унищожени към края на XX в. най-едрите животни на Земята. Димо Божков
Коментари () |
|
|
|
 |
