|
Някои китове обаче имат добре развити зъби. Те образуват групата на зъбатите китове. Най-едър и най-важен от практическо гледище измежду тях е безспорно кашалотът (Physeter catodon).
Около една трета от тялото на този хищен кит се заема от огромната, тъпо отсечена отпред глава. На долната челюст кашалотът има до 57 конични зъба, посредством които улавя плячката си. Отделният зъб може да достигне 20 см височина и около 9 см в диаметър. Горната челюст на каталога е лишена от зъби. В главата му има две съединени помежду си празнини, които са изпълнени с така наречения спермацет — светла масловидна течност, която се втърдява на въздуха. Главата на едрите кашалоти съдържа над 5 т спермацет. Какво е презназначението на тази течност в организма на кашалота, не е точно установено. Някога от спермацета са изготвяли много хубави свещи и заради това кашалотът е бил безогледно избиван през целия XVIII и първата половина на XIX в. Въвеждането обаче на по-евтини материали от спермацета в свещоливната промишленост спасило кашалота от окончателното му изтребване. Към средата на миналото столетие почти престанали да убиват кашалоти и едва в началото на XX в. подновили усиленото им преследване.
Кашалотът е по-дребен от синия кит. Най-едрите мъжки екземпляри достигат докъм 20 м дължина и над 50 т тегло. Женските са по-дребни. Максималната им дължина е около 15 м. Тялото на кашалота е повече или по-малко еднообразно оцветено — от сивокафяво до черно, като коремната страна е по-светла. Понякога се срешат и бели кашалоти — албиноси. Те имат сивкавобяла гръбна и млечнобяла коремна страна.
Кашалотът живее на стада. Понякога един едър мъжки има „харем" от 10 до 40 женски. Друг път стадото се състои само от женски и малки. Мъжки кашалоти се срещат често и поединично. Понякога са забелязвани и огромни стада. Така например през 1912—1913 г. във водите около Патагония е било срещано стадо, състоящо се от около 3—4 хиляди глави, като в него са участвували както мъжки, така и женски и млади животни.
Кашалотът е разпространен във всички океани по земното кълбо. Женските и малките се срещат предимно в тропичните и субтропичните води, но мъжките навлизат често и в умерените и студените морета. Кашалотите, които се срещат в Антарктика напр., са почти изключително мъжки екземпляри.
Според някои по-стари сведения кашалотът може да извършва далечни странствувания. Така например кашалоти, харпунирани в японски води, били убивани край бреговете на Чили, а други екземпляри, в които имало останки от харпуни, забити в техните тела в северната част на Атлантическия океан, след време били убивани в южната част на Тихия океан. Днес зоолозите обаче се съмняват във верността на тези сведения. Според съвременни данни повечето мъжки кашалоти мигрират от екваториалните и тропичните води в умерените и студените, и то както в Северното, така и в Южното полукълбо, а женските кашалоти извършват придвижвания на по-малки разстояния.
Обикновено кашалотите се срещат в открито море. Понякога обаче те навлизат и в плитки места и тогава могат да бъдат дори изхвърлени на брега от вълните. Така например на 13 март 1784 г. по северозападното крайбрежие на Франция близо до пристанището Одер при силен югозападен вятър на пясъчния бряг били изхвърлени 32 кашалота. Загиващите животни издавали рев, който бил чуван на повече от 4 км.
Подобно на други свои събратя кашалотите могат да издават различни звуци. Смята се, че издаването и чуването на звуци помагат на тези китове да се ориентират във водата. Слухът им е великолепно развит и сигурно играе голяма роля както при поддържане връзката между животните от едно стадо, така и при намиране на храна. Описан е убит сляп кашалот, който бил нормално охранен.
Каталогът се храни най-вече с главоноги мекотели — различни видове калмари, сепии и октоподи, — които лови понякога на голяма дълбочина. Негова плячка стават и гигантските калмари от рода Архитеутис, за който ще поговорим по-нататък.
По-малък дял в храната на кашалота заемат някои риби, а рядко в стомаха му се откриват раци или тюлени. Днес се смята, че както географското разпространение на кашалота, така и миграциите му се обуславят най-вече от наличността и придвижванията на главната му храна — главоногите мекотели.
Начинът на хранене е оказал голямо влияние върху устройството и поведението на кашалота. Преди всичко той може да се гмурка най-дълбоко от всички останали китове. Днес има неоспорими данни, че каталогът може да достигне докъм 1000 м дълбочина. Така през април 1932 г. бил повреден подморският кабел между пристанището Балбоа и Еквадор по западното крайбрежие на Южна Америка. Екипажът на кораба, който изследвал причините за повредата на кабела, установил, че в кабела се е заплел кашалот. Изваденото от 988 м дълбочина животно било дълго 13,7 м. Кабелът бил два пъти усукан около долната челюст на кита, а така също около единия гръден плавник. Може би, преследвайки плячка, кашалотът се е омотал в кабела. Той успял да го разкъса, но не можал сам да се освободи и загинал от задушаване. Възможно е да е взел кабела за пипало на огромен калмар. Познати са и други случаи на повреда на подморски кабели от кашалоти, като най-често кабелите били усукани около долната челюст и опашката на тези китове.
Според известни сведения кашалотът може да се гмурка до 2200—2500 м дълбочина. Кашалотът може не само да плува много надълбоко, но и да остава дълго време под водата, когато търси храната си. Обикновено той плува 15—20 минути под вода, след което излиза на повърхността да диша. Рядко остава повече под водата — най-много до 1,5 часа. На повърхността и близо до нея кашалотът се задържа по-продължително време от синия кит. След дълбоко потапяне той изхвърля 60—70 фонтана на интервали през 20—30 секунди. Фонтанът на кашалота има характерна форма и посока. Той се изхвърля наляво и напред приблизително под ъгъл 45° спрямо повърхността на морето. Причината за това е, че кашалотът има само една ноздра, която е разположена в левия горен ъгъл на главата му. Тази ноздра има формата на латинската буква 8. Дясната ноздра на кашалота е зараснала, но водещият от нея носен канал е запазен. В задната си част каналът е силно разширен, поради което неговият обем е равен на обема на белия дроб на кашалота. Този канал играе ролята на своеобразен въздушен резервоар, като се затваря на задния си край от една клапа.
Преди да се потопи за дълго време под водата, кашалотът вдишва въздух. След това затваря ноздрата си и запълва с този въздух разширения десен носен канал. После пак отваря ноздрата си, напълва отново белия си дроб с въздух и се гмурка за дълго време под водата.
Както и останалите китове, кашалотът реагира на промените на времето. При приближаване на силна буря той бърза да се оттегли в по-спокойни води.
Интересно е, че кашалотите изскачат понякога почти цели над повърхността на морето, като падането на техните тела обратно във водата става със силен плясък, който се чува надалеч. Според някои зоолози това са игри, а според други може би скачането се предизвиква и от дразнещото действие на някои паразити по кожата на кита. Понякога кашалотите издават отвесно над повърхността до 2/3 от огромната си глава, която изглежда отдалеч като стърчаща всред морето скала.
Раненият кашалот обикновено не бърза да се потопи, а плува известно време напред и едва след това се устремява надолу. Той е по-бавен от синия кит. Максималната скорост, която кашалотът може да развие, е около 30 км/час. При придвижванията си той плува със скорост 9—13 км, а при хранене още по-бавно — с около 5—6 км/час.
Изглежда, че кашалотите не са плашливи.Понякога около ранения кит се насъбират други членове на стадото. Друг път китоловците убиват последователно няколко кашалота от едно стадо, без останалите видимо да се разтревожат от това.
Тялото на убития кашалот не потъва, а остава на повърхността. Това обстоятелство, както и фактът, че кашалотът плува по-бавно от повечето набраздени китове и че се задържа сравнително дълго на повърхността, е давало възможност още на
старите китоловци, ловуващи с платноходни кораби, лодки и ръчни харпуни, да го избиват масово.
Все пак голяма храброст и самообладание се е изисквало от тези хора, за да нападнат и убият огромния морски бозайник. Ловуването в миналото е ставало, като от китоловния кораб към намиращия се на повърхността кашалот се е отправяла лодка с харпунер и гребци. Лодките на старите китоловци, наречени велботи, са имали специално устройство. Те не са били тъпо отрязани към задния си край, а носът и кърмата им са били еднакво заострени, за да могат еднакво бързо да се придвижват и напред, и назад. Велботите са били снабдени и със специални въздушни сандъци, поради което не са потъвали дори тогава, когато са били полуразбити или залети с вода. Наближавайки кашалота, харпунерът е хвърлял с все сила назъбения харпун, стремейки се да го убие или рани. Веднага след това лодката с намиращите се в нея хора е бързала да се отдалечи от бясно мятащия се на повърхността ранен кит. Не един път тези смелчаци са намирали смъртта си всред морските води, когато огромният бозайник с мощни удари на главата или опашния си плавник е разбивал на парчета техния велбот или пък се е стоварвал с цялото си гигантско тяло върху него.
Много истории са останали от онези времена за храбри китоловци и страшни кашалоти, но най-интересни са тези за така наречения „Новозеландски Том" и за прочутия „Пайта Том". Искам да ви разкажа тук тези истории.
„Новозеландски Том" — така наричали старите китоловци един стар кашалот, който живеел около един залив на Нова Зеландия. Той бил известен с това, че щом забелязвал някой велбот да се приближава към него, веднага се нахвърлял върху лодката и я разбивал на парчета. По разказите на очевидци гърбът му бил така набучен с харпуни, че кашалотът приличал на таралеж. За него се разказвали много разкази и легенди. Със сигурност е известен следният случай.
Няколко капитани на китоловни кораби, пострадали от свирепостта на този кашалот, решили да го нападнат с общи сили. Когато обаче флотилията от велботи го доближила, той така стремително ги нападнал, че за късо време разбил и повредил девет велбота, при което загинали четирима моряци. Изплашени от свирепостта му, китоловците побързали да се отдалечат.
Още по-интересна е историята за Пайта Том. Този едър кашалот периодично се появявал край залива Пайта в Перу и местните суеверни жители го смятали за свой покровител, който прогонва акулите. Много пъти китоловци се опитвали да го убият, но не сполучвали. Пайта Том сам нападал и разбивал техните лодки, като много хора заплатили с живота си за своята дързост. Има данни, че при опитите да бъде убит този страшен кашалот загинали около сто души. Китоловците вече го познавали и не се решавали да го нападнат. Все пак един ден харпун сложил край на живота му. Ето как станало това.
Веднъж китоловен кораб се намирал недалеч от залива Пайта. Към четири часа следобед се раздал вик: „Фонтан на хоризонта!" След минута целият екипаж бил на палубата. Огромен кашалот лежал на морската повърхност на разстояние не повече от миля от кораба. Виждали се необикновено високият му гръб и странни фонтани, които не приличали на обикновените фонтани на кашалот. Капитанът внимателно разгледал огромното животно през далекогледната си тръба и след това вместо очакваната команда „Велботите във водата" снел далекогледа и казал на своя помощник, щурмана Мелой, който за пръв път бил на лов за кашалоти в Тихия океан: „Това е Пайта Том. Познавам стария дявол. Миналата година той разби два наши велбота и уби твърде опитен харпунер. Той е погубил досега повече хора, отколкото бъчви мас има под старата му черна кожа. Не, ние няма да ловуваме за този кит. Стига нещастия, нека той плува по своя път, а ние — по нашия. Аз няма да рискувам нито един велбот. Идете в бейдевинд, мистър Мелой, и оставете този юнак зад кърмата." След това капитанът се отправил към брега за поща и обещал да се върне на следния ден.
През нощта корабът бил отнесен от течението на известно разстояние от залива Пайта. Призори искали да се възползуват от утринния бриз, за да се приближат към залива, но сутринта вятърът стихнал и корабът замрял на около 6 мили от нос Пайта. През време на закуската отново се чул гласът на дежурния моряк: „Фонтан на хоризонта!" Огромният гръб на кашалота се забелязвал на около миля от кораба. Командата се струпала на палубата и мълчаливо наблюдавала кашалота, който спокойно лежал на повърхността и пускал от време на време своите странни фонтани. Те били необикновено високи и прекъсливи. За втори път моряците виждали Пайта Том, а цели шест седмици нямали плячка. Морето било като огледало. Изведнъж кашалогът повдигнал своя опашен плавник над повърхността и се гмурнал под водата. Приблизително след един час той пак се появил на около миля разстояние. В този момент се чула високата и развълнувана команда на щурмана Мелой: „Всички горе!" Когато моряците се събрали около него, той казал: „Всички вие знаете, че когато капитанът е на брега, аз командувам кораба и отговарям за всичко. Ние сме тук, за да ловуваме. Шест седмици нямаме плячка и аз се уморих от такава „сполука". Ето пред нас лов, който ще даде сто бъчви мас — аз вярвам, че ще го овладеем в следващите два часа! Приканвам доброволци — смели хора, които са съгласни да ми помогнат да убия това животно, като ме приближат с велбот на разстояние за удар с копие. Нужни са ми петима помощници."
Пръв пристъпил напред бъчварят, който предишната година бил в този велбот, който Пайта Том разбил, а след него и цялата команда. Мелой избрал необходимите му хора, а след това внимателно огледал цялото снаряжение. Освен това той заповядал да запушат грижливо една празна, дълбока бъчва и я сложил на носа на велбота. Предавайки командуването на кораба на втория щурман и уговаряйки се с него за всеки случай за по-нататъшни действия, той се спуснал във велбота и се отправил спокойно към кашалота.
Като чул плясъка на веслата, кашалотът изведнъж издал над водата грамадната си глава, която според очевидци изглеждала като гигантска колона. След това бавно се обърнал, като че ли разглеждал хоризонта с очите си. После, повдигайки цяла вълна, се хвърлил срещу малкия велбот, в който били Мелой и неговите другари. В този момент, когато кашалотът и велботът дошли на една линия, Мелой хвърлил пред лодката празната бъчва и дал заповед да се гребе в обратна посока. Бъчвата отплавала по посока на бясно мятащия се кашалот. Спирайки да гребат, хората чакали да видят какво ще стане по-нататък. Кашалотът се нахвърлил върху бъчвата, но тя отплавала невредима по-нататък. Той втори път се хвърлил върху нея и пак станало същото.
Тогава Пайта Том се обърнал и хванал бъчвата със своята дълга долна челюст. Зъбите му обаче се плъзнали по кръглите страни на бъчвата, което още повече го вбесило. Не обръщайки внимание на нищо, той отново и отново се нахвърлял върху бъчвата. От това се възползувал Мелой. Той застанал на носа на лодката. Подчинявайки се на неговата безмълвна заповед, гребците налегнали веслата и проплавали край заетия с бъчвата кашалот. Мелой с все сила забил дългото стоманено копие в най-уязвимото място на кита — непосредствено зад гръдния плавник. Кашалотът се обърнал към велбота, след това силно се издал над водата и паднал върху бъчвата, може би считайки я все още за свой главен враг. Бъчвата изплавала изпод него. В този момент той изхвърлил първия кървав фонтан. Хората викали от възторг, тъй като на всички станало ясно, че той е смъртно ранен. Следващият фонтан бил още по-тъмен и гъст. След това кашалотът започнал да се мята в кръг и така силно удрял с опашния си плавник по водата, че звукът от ударите напомнял оръдейни изстрели. Постепенно ударите и движенията станали по-слаби и след двадесет минути той се обърнал настрана, отметнал назад гръдния си плавник и затихнал.
Хората тържествували с победата си. Към обед задухал обикновеният бриз и корабът се отправил към залива Пайта, влачейки на буксир знаменития Пайта Том. Още на брега те започнали да изрязват сланината му, за да я топят в котли. В нея намерили над двадесет извити и ръждясали харпуна. Един от харпуните бил пронизал ноздрата, поради което кашалотът изхвърлял такива странни фонтани.
За учудване на китоловците населението на залива Пайта изпаднало в ярост от това, че убили знаменития му кашалот — защитника и пазача на тяхното пристанище. От Пайта Том били получени 75 бъчви мас, което прави 12,5 тона.
Днес ловът на кашалоти е сравнително безопасен. Изстрелването на харпуна с оръдие от палубата на кораб с метален корпус предпазва съвременните китоловци от много рискове, на които са били изложени техните предшественици, ловуващи с ръчни харпуни, велботи и слаби дървени кораби. И в наши дни обаче понякога бясно мятащият се ранен кашалот може да повреди, дори да потопи „китоловеца" (ако се стовари с цялата си тежест върху него). Днес зоолозите смятат, че раненият кит прави това не толкова съзнателно, колкото неволно — под влияние на болката и уплахата. Не са редки случаите, когато при преследване дебелото въже се скъсва или забитият в тялото на кашалота харпун се пречупва. Това става и при лова на други едри китове.
Между мъжките кашалоти през време на размножителния период понякога се водят ожесточени борби. Двете животни се захапват едно друго за долните си челюсти, а според някои сведения се блъскат и с главите си. Неведнъж са били убивани кашалоти с изпочупени зъби и изкривена долна челюст — резултат от разгорещените битки.
Женският кашалот ражда своето малко в спокойни води, и то само веднъж на три години. Бременността трае 16—17 месеца. Новороденото кашалотче е дълго 4—4,5 м и достига до около 1 т тегло. Майка му го кърми, полегнала настрани. Малкото кашалотче се храни с мляко около половин година, а може би и повече време, като в края на този период достига 6,5—7,8 м дължина. Майката е силно привързана към своето малко и не го напуща дори при смъртна опасност.
Половата зрелост при мъжките кашалоти настъпва на 5-годишна възраст, а при женските малко по-рано — на 4—5 години. Относно продължителността на живота на кашалота няма много данни. Веднъж в гърба на убит екземпляр бил намерен харпун, забит в тялото му четиридесет години по-рано. Считат, че кашалотът живее до 45—50 години.
Доскоро този вид кит се биеше в значителни количества на различни места в Световния океан. За 38 години — от 1909—1910 до 1946—1947 г. — са били убити общо 75493 кашалота. През сезона 1936—1937 г. са станали жертва 7055 такива кита, през 1946—1947 г. броят им нараснал на 7395, а през 1951 г. е постигнат рекорд — 18 256 убити кашалота.
В наши дни се оползотворяват много части от трупа на кашалота.
Месото и маста не са подходящи за храна на човека, но месото се употребява в сварено състояние като храна за някои животни с ценни кожи, а мазнината се съхранява отделно от тази на другите видове китове. От един кашалот може да се получат най-много 20—25 т мас. Подкожният слой сланина достига около 35 см дебелина. От зъбите на кашалота изработват различни предмети: шахматни фигури, дръжки за ножове, лули и др. През последните години се обработва успешно и кожата на едрия морски бозайник, като от един кашалот се получава средно около 180 кв. м кожа. Така ценният някога за правене на свещи спермацет днес се използува за различни цели. От него приготовляват сега различни козметични средства (кремове, помади и др.), а също така някои технически масла, литографски туш и пр. Черният дроб на кашалота подобно на този на синия кит е много богат на витамин А и представлява най-ценният му вътрешен орган. Обаче от всички продукти, които човек получава от кашалота, най-скъпа е така наречената амбра.
Амбрата, или сивата амбра, както понякога я наричат, се среща много рядко в червата или стомаха на убити кашалоти. В места, където се срещат често тези китове, късове амбра плават понякога на повърхността на морето или се намират изхвърлени на брега от вълните. Това се случва най-вече по крайбрежията на Япония, Китай, Бразилия, Мадагаскар, Молукските, Антилските и някои други острови в тропичните морета. Отделен къс амбра може да надмине 400 кг.
Този извънредно ценен продукт, който и в наши дни е няколко пъти по-скъп от златото, представлява восъкоподобно вещество с характерен мирис на прясно разкопана пръст. Той е светлосив, жълтеникав, тъмносив, жълтокафяв или черен, като в един и същи къс цветът се мени, поради което късовете амбра изглеждат напетнени. Амбрата е мека, може да се реже с нож и е леснозапалима. В нея винаги се съдържат различими под микроскоп остатъци от твърдите човки на главоноги мекотели. Това е единственият сигурен белег, по който тя може да се различи от така наречената лъжлива сива амбра, която има растителен произход.
Амбрата е била позната още на древните гърци, римляните и арабите, които са я използували за лечебни цели. Днес тя намира широко приложение в парфюмерията благодарение на свойството си да прави извънредно трайни различните ароматични вещества.
Едва в началото на XVIII в. е станало известно, че амбрата се образува в тялото на кашалота, но какво точно представлява и как се образува, това и до днес не е сигурно установено. Едни мислят, че амбрата е продукт от жлъчката на болни кашалоти, други смятат, че се образува от някои части на смилателния канал, трети обясняват нейното възникване със съвсем други процеси.
Не само амбрата крие все още тайни за зоолозите. Има и други неща в живота на огромните морски бозайници, които чакат своето разрешение. Димо Божков
Коментари () |
|
|
|
 |
