 Европейският бизон (Bison bonasus), наричан и зубър в Полша, преди е обитавал обширните широколистни гори на умерения пояс, простиращи се от Великобритания през по-голямата част от Европа до Сибир (PHVA, 1999). Въпреки това, времето си е взело своята дан и някога нестихващо разпространяващия се бизон сега живее само на няколко изолирани територии. Има два подвида - Низинен бизон (Bison bonasus bonasus) и планински (или Кавказки бизон).
ЕВРОПЕЙСКИ БИЗОНИ
(Bison bonasus)
Царство -- Animalia
Тип -- Гръбначни
Клас -- Бозайници
Разред -- Artiodactyla
Семейство -- Bovidae
Род -- Бизон
Вид -- bonasus
Подвид -- bonasus
Естествена история:
 Европейският бизон (Bison bonasus), наричан и зубър в Полша, преди е обитавал обширните широколистни гори на умерения пояс, простиращи се от Великобритания през по-голямата част от Европа до Сибир (PHVA, 1999). Въпреки това, времето си е взело своята дан и някога нестихващо разпространяващия се бизон сега живее само на няколко изолирани територии. Има два подвида - Низинен бизон (Bison bonasus bonasus) и планински (или Кавказки бизон). Все пак няма останали чисти Кавказки - те са били смесени с низинните бизони и, в някои случаи, с Американски бизони (Bison bison), преди да спрат да съществуват в диво състояние. Първоначално имало три подвида, но днес живеят само низинната порода и Кавказкият хибрид.
Стадата се поддържат като две отделни линии и се дъжат изолирани едно от друго, за да не се размножават помежду си индивиди от двата подвида. Степният бизон днес наброява 1 000 животни, като 69% от тях живеят в Полша, Беларус, Русия, Литва, Румъния и Украйна. Останалите бизони се намират по зоологически градини, частни резервати и развъдници. Кавказкият подвид е представен в наши дни от около 2 200 животни, от които горе-долу половината са диви (PHVA, 1999). За удобство този материал ще се отнася само до низинния подвид.
Най-многобройната група Европейски бизони обитава полския национален парк Бяловйеца (Falinski, 1999). Именно там са запазени части от някогашната Европейска гора. Националният парк обхваща територия от около 20 квадратни мили, включващи най-голямата (и най-малко защитената) гора Бяловйеца - 220 квадратни мили, продължава в Беларуския национален парк Беловеская - 335 квадратни мили (WCMC, 1999).
Древната гора се намира в равнинен, влажен регион с 26 вида дървета, 55 вида храсти, 14 вида храсти-джуджета и 62 вида бозайници, от които вълкът и рисът са главните врагове на младите и по-слабите бизони. Те са само част от над 10 000-те вида, които допринасят за биологичното многообразие на гората (Falinski, 1999). От дърветата се срещат дъб, липа, габър, ясен, клен, бряст, бор, ела, елша, върба, бреза и трепетлика. Тази гъста и висока гора се разнообразява от екосистемите на блата, торфени тресавища, ливади и храсталаци (Falinski, 1999).
Тревопасният бизон пасе навсякъде, където има трева. Като главни консуматори (primary consumers) те пасат различни широколистни дървета, храсти, ниски пълзящи растения, а през зимата - вечнозелени дървета и храсти (Falinski, 1999). Хранят се главно с листа, малки клончета, филизи, кори на дървета и плодчета от над 374 различни растения (Riccuiti, 1973). Любимите им растения са върбата, трепетликата, ясенът, имелът и боровинката. Обичат също и гъби, папрат, лишеи, мъхове и жълъди (Krasinski,1990). Ареалът на бизона е ограничен от изкуствени антропологични бариери и затова управителите на парка осигуряват на животните сено, овес и захарна тръстика през зимата (Hinrichsen, 1990).
Европейският бизон е най-големият бозайник на континента. Мъжките достигат над 180 см. височина, повече от 270 см на дължина и тежат над 507 кг. Те са по-едри от женските, но и двата пола иамт къси рогчета (TUUP, 1999.). Гъста рунтава грива покрива главата и шията, като през есента бизонът получава допълнителна гъста космена покривка, за да е готов за зимата, когато температурите през януари са средно 25F и снегът се задържа 92 дни в годината (Falinski, 1999).
Женските бизони обикновено живеят на стада от около 20-30 животни (Burton & Pearson, 1987). Влияние върху броя на индивидите в едно стадо имат сезонните цикли - размножаване, поява на поколение, случайни срещи с други стада (Krasinski,1990). От май до юли обикновено женските се отделят от стадото, за да родят едно или две малки бизончета (Riccuiti, 1973). Бременността продължава от 254 до 272 дни (TUUP, 1999). Малките се изправят на крака за няколко дни. Отбиването става между 4-тия и 6-тия месец. Женските млади индивиди достигат полова зрелост на две години, а мъжките - едва на осем годишна възраст. Продължителността на живота при бизоните надхвърля 25 години(TUUP, 1999).
През зимните месеци женските и малките им се събират в по-големи стада. Въпреки това им поведение, бизоните са доста самостоятелни и между отделните индивиди има малко координация (Krasinski,1990). Някои от по-възрастните мъжки образуват малки стада, но повечето мъжки са сами. С течение на времето зимата играла голяма роля в естествения подбор, тъй като слабите и болни животни не издържали на липсата на храна и студеното време. Някои учени смятат, че бизоните може би са мигрирали все по на юг по време на най-суровите зими.
По-голямата част от годината едрите мъжки екземпляри прекарват сами. От август до октомври трае размножителният период и тогава мъжките бизони излизат от горите и се присъединяват към стадата от женски и малки, и започва разгонването. Най-силните и едри мъжки се бият глава с глава, блъскат се, докато някой се нарани или умори (Hinrichsen, 1990). Всеки мъжки бизон-победител тогава събира свое стадо от 12 или повече женски и остава с тях до края на размножителния сезон. След това се връщат към уединението си (Krasinski, 1990).
Еволюция :
Най-старите намерени фосили на бозайници са отпреди 230 милиона години, от периода късен Триас до ранна Юра. В началото на еволюирането от техните предци-влечуги, бозайниците били малки и приличали на земеровки или мишки. През мезозоя, когато динозаврите владеели Земята, бозайниците останали така малки. Преди 65 милиона години, когато катаклизъм причинил изчезването на динозаврите, бозайниците започнали да се адаптират и да заемат много от освободените екологични ниши. През късната Креда бозайниците се превърнали в доминиращи животни на Земята (Savage & Long, 1986).
Днес една трета от всички бозайници са тревопасни и повече от половината принадлежат към два разреда - Perissodactyla, (означаващо в буквален превод "със нечетен брой пръсти на крайниците") и Artiodactyla, "с четен брой пръсти на крайниците" (Savage & Long, 1986). Тези копитни, с още 4 члена на тази група, имат копита, или специални нокти, като адаптация за бягане(TUUP, 1999).
Специална анатомична адаптация в костната структура на стъпалото на индивидите от втория гореспоменат разред позволява на крайниците да се удължават, особено що се отнася до стъпалата. Тези промени, както и сливането на двойките кости на крайниците и промяната на глезенната става, правят възможно за копитните животни да обитават различни по спецификата си терени и да бягат бързо от хищници. Аstralagus, или глезенната става, дава допълнителна гъвкавост на стъпалото и помага при скачане (Savage & Long, 1986). Например, бизонът може да тича със скорост по-голяма от 25 мили в час, и може да прескочи шест футова ограда от място, без засилка (Hinrichsen, 1990).
Други три важни адаптации при някои копитни тревопасни са сложният четирикамерен стомах, черепни израстъци и измененo разположение на зъбите. При Artiodactyla подразред Pecora (жирафи, елени и добитък), стомасите на тези преживни имат 4 камери - търбух, reticulum, osmasum, и abomasum. Това спомага смилането на целулозните влакна. Микроорганизми разграждат храната в първите две камери. След това храната се смила отново в следващите две камери и преминава в червата. Процесът на ферментация в търбуха допринася за пълната консумация на храната и в същото време позволява на животното да прекара повече време в почивка, докато храносмила и така то е по-малко уязвимо за хищниците. Черепните израстъци на бизоните и другите животни от разред Bovidae служат едновременно за защита и нападение. И двата пола имат рога, които са постоянни и не се разклоняват. Гигантският бизон (Bison latifrons) от късния Плейстоцен, обитавал югозападните САЩ, имали рога, дълги повече от 7 фута (над 2 метра), в сравнение с днешните бизони, чиито рога са около 65см. Индивидите от подразред Pecora имат или редуцирани, или липсващи кучешки зъби. Горните кътници имат 4 сърповидни върха, които се различават по височина (Savage &Long,1986).
Bovoids се състоят от две семейства - antilocaprids, имащи в Северна Америка един представител, и тези от Стария свят, представени от рогат добитък, овце, кози, антилопи, газели, бикове, и бизони са някои от тях. Тяхното семейство съществува още от времето на Миоцена, от преди около 20 милиона години. През това време са живели около 15 genera, повечето в Азия. До късния Миоцен, преди около 10 милиона години, имало 70 нови вида, и до Плейстоцена видовете били 100. Днес са оцелели около 50 вида (Savage & Long, 1986).
Предполага се, че семейството еволюирало от тропическите региони на света. Само през средния Плейстоцен тази група бозайници (към която принадлежали и бизоните) изглеждала приспособена към студените северни условия и мигрирала през Беринговия проток в Новия свят (Savage & Long, 1986). Американският бизон (Bison bison) е близък братовчед на Европейския бизон. Учените вярват, че и двата вида произлизат от древен роднина от Индия. Когато стадата се придвижвали на север от Индия, някои отишли на запад към Сибир и в края на краищата преминали земния Берингов мост към Новия свят, докато други членове на стадото се отправили на запад към Европейските гори. Bison priscus, прекият наследник на Европейския бизон, изчезнал по време на послендото заледяване (Riccuiti, 1974).
По време на заледяванията през Плейстоцена по-голямата част от Европа и Азия била покрита с лед. Останалата част представлявала степи. Европейският бизон, или неговият пряк наследник, се хранели с растителността на тези степни региони. Когато ледниците се отдръпнали, много от степите отстъпили място на гъсти гори. Някои учени мислят, че тогава Европейският бизон се е адаптирал към новите условия, като е започнал да гризе и млади клонки и филизи, а преди само е пасял.
ЛИНИЯ НА ВРЕМЕТО
Преди 20,000 години - пещерни рисунки в Ласко и Шове, две от многото с кроманьонски произход, разкриват древната връзка на човека с бизона. Човекът е ловял бизони за месо и кожи (Riccuiti, 1973).
Преди 2,000 години - Европейският бизон (Bison bonasus) обитавал Голямата европейска гора и умерените Британски гори, Сибир и Кавказ (Krasinski,1990).
8 век - Започнало интензивно избиване на бизони, за да се намали броят им (Walters, 1998).
От 1100г. до 1500г. - Урбанизацията и изсичането на дървета, за да се открие земя за стоежи и обработване, унищожавали хабитата на бизоните и намалявали броя на животните, Бизонът изчезнал от Великобритания, Швеция, Италия и Иберийския полуостров (Krasinski,1990).
16-ти и 17-ти век - Последните останали стада от низинни бизони съществуват само в защитени ловни резервати в полската гора Бяловйеца - 230 смейства (families) дворцова охрана пазят гората (Hinrichsen, 1990).
1795г. - Русия получава контрол над региона при разделянето на полската територия. Цар Александер I поддържа ловните резервати само за руската аристокрация. 150 пазачи и 34 специалисти по бизоните се грижат за стадата (Hinrichsen, 1990). Царят премества земеделците от околностите, за да предпази гората (Riccuiti, 1973).
Начало на 19-ти век - Съществуват само два отделни диви европейски подвида - низинният бизон (Bison bonasus bonasus) и Кавказкият бизон (Bison bonasus caucasus). Те обитават северозападните части на Кавказ (PHVA, 1999).
1812-3 - Има от 300 до 500 живи бизони в Европа (Riccuiti, 1973).
30-те години на 19 век - В планински райони край Черно море са открити екземпляри от Кавказкия подвид (Riccuiti, 1973).
1857г. - Популацията на низинния бизон наброява около 1898 индивида. Цифрата се променя заради нарастващата вътревидова борба за съществуване. Допълнителен фактор е листоядната гъсеница ,която унищожава голяма част от храната на бизоните (Riccuiti, 1973).
1862г. - Въстание в Бяловйецката гора намалява стадото бизони от 1251 животни д о 875 за една година (Riccuiti, 1973).
1870г. - Кавказкият подвид наброява около 2000 животни (Walters, 1998).
1889г. - Популацията на низинния бизон намалява до 380 животни (Riccuiti, 1973).
1915г. - 785 низинни бизони са оцелели (PHVA, 1999).
Първата световна война - Немски войскови части окупират Бяловйецката гора и избиват около 600 бизона за месо, кожи и рога (Hinrichsen, 1990). По това време немски учен предупреждава армията за приближаващото изчезване на вида. Започват опити да се предпазят и поддържат стада от около 200 животни. Към края на войната отстъпващите войници избиват всички бизони, остава само 9 екземпляра (Riccuiti, 1973).
1919г. - Последният див низинен бизон е застрелян от бракониерът Николай Szпакович (Ford, 1999).
1923г. - 54 бизона оцеляват в зоопаркове и частни имения, 39 от които произхождат от бяловйецките стада. Останалите 15 са хибриди между низинни и Кавказки бизони(PHVA, 1999). Полски учени, в сътрудничество с шведски, немски и британски свои колеги, създават Общност за Защита на Европейския Бизон (Hinrichsen, 1990).
1925г. - Последният див представител на Кавказкия подвид е убит (Burton & Pearson, 1987.). Животните са били избивани като символи на потисничеството над руския народ, тъй като преди са били запазвани за аристократите (Riccuiti, 1973). НИТО В ПЛЕН, НИТО В ДИВО СЪСТОЯНИЕ ОСТАВА ЕКЗЕМПЛЯР ОТ ЧИСТ КАВКАЗКИ ПОДВИД. (1999).
1929г. - Полша купува 2 женски бизона от Швеция и един мъжки от Германия (Hinrichsen, 1990). Бизонът се завръща в Бяловйецката гора, но засега само в развъдници (Krasinski,1990).
1930г. - Ражда се първото малко бизонче (Krasinski,1990).
1932г. - Полша обявява 11 000 акра от Бяловйеца за Национален парк (WCMC, 1999).
1939г. - Бизоните се размножават и стават 30 в Полша и 35 в Германия. При започването на Втората световна война Полша убеждава Русия да защитава бизона. Руснаците поставят знаци в гората, сигнаализиращи за забраната за избиване на бизони. Избиването се наказва със смърт. Все пак един бизон е убит. Тримата отговорни войници са екзекутирани. Немците завземат територията и продължават да наказват избиването на бизони. В края на войната в Полша има 24 бизона, а в Германия - 12 (Riccuiti, 1973).
1946г. - 46 бизона живеят в Полша в развъдници (Riccuiti, 1973).
1952г. - За първи път два мъжки бизона са пуснати в Бяловйеца на свобода (Hinrichsen, 1990). Малко след това са пуснати и женски (Riccuiti, 1973).
1957г. - Първото родено на свобода бизонче. От развъдниците се пускат още бизони в Бяловйеца (Riccuiti, 1973).
1960г. - 31 низинни бизона живеят на свобода (Riccuiti, 1973).
ДНЕС - Около 1000 бизона от низинния подвид и 2200 хибриди с Кавказкия съществуват. Кавказкият подвид в чисто състояние е изгубен (PHVA, 1999). Забележка: Наименованията на видовете “низинен” и “кавказки” са преведени буквално. Някои от наименованията на латински в текста са оставени в първоначалната си форма. Географските наименования на гори и местности са предадени според звученето си. Текстът няма претенции за точност в термините.
Коментари () |
|
|
|
 |
