|
Кенгуру - общо име за група от бозайници, намиращи се на континента Австралия и съседните му острови. Кенгурутата са торбести животни - това е бозайник, който ражда неразвит млад индивид. При кенгуруто и всички други торбести бозайници - новороденото намира пътя и остава там, в една специална кесия (торба) намираща се върху корема на женската, в която новороденото се развива под внимателните грижи на майка си.
КЛАС БОЗАЙНИЦИ - Mammalia
Кенгуру - животното от Австралия Кенгуру - общо име за група от бозайници, намиращи се на континента Австралия и съседните му острови. Кенгурутата са торбести животни - това е бозайник, който ражда неразвит млад индивид. При кенгуруто и всички други торбести бозайници - новороденото намира пътя и остава там, в една специална кесия (торба) намираща се върху корема на женската, в която новороденото се развива под внимателните грижи на майка си.
Повече от 50 различни видове животни са групирани заедно в две семейства на кенгуруто. Големите кенгурута включват червени кенгурута и кенгуруто на Грей; WALLABIES; PADEMELONS; и QUOKKA. Те принадлежат и на семейство MACROPODIDAE. Различното семейство, POTOROIDAE е съставено от по-малки видове, като разнообразните кенгуров - плъх и BETTONGS и POTOROOS.
Най-големите кенгурута са сивото кенгуро и червеното кенгуру, което може да достигне до 2 м на височина и на тежина до 85 кг. Най-малкият представител на семейството им е кенгуровия плъх, малките представители са около 30 см - без опашката им.
Кегурута са открити единствено на континента Австралия и Нова Гвинея и на някои от техните офшорни острови, като Тасмания например. Някои видове кенгурута са представени от различни страни. В Нова Зеландия е вида TAMMARS, а пък скалното кенгуру е от остров Хавай. Тези животни обитават всякакви видове естествена среда в Австралия и Нова Гвинея.
Червените кенгурута и кенгурутата на Грей обитават савани и отворените гористи области. Можете да видите скалното кенгуро на почти вертикални скални стени в южната пустиня. Видът BETTONGS обитава дупки в сухите степни райони. Както виждаме от неговото име - дървесното кенгуро обитава високият покрив на тропическата гора, докато кенгуровия плъх, бързо може да офейка от долният етаж на гората - земният. Червено оцветените дребни кенгурута живеят почти навсякъде, това включва студените върхове на планините на остров Тасмания, където е застрашено последното убежище на QUOKKA и също така на два ветровите острова близо до югозападното крайбрежие на Австралия. Няколко вида кенгурута са толкова приспособени, че те са обикновени обитатели на различни градини, в предградията, дори по игрищата за голф се посрещат с голям интерес и като нещо разведряващо обстановката.
Вкаменелости свидетелстват, че първите кенгурута са се появили преди повече от около 15 милиона години по-рано, през Миоценската епоха. Като резултат от промените в климата около 8 милиона години по-рано, тропичните гори на Австралия са дали път на отворените гористи области и саваните и кенгурутата са се развили много свои форми, които ние знаем днес. Сега изчезналите гигантски кенгурута, са се извисявали на 3 м на височина и тежели по 200 кг.
Физическата им характеристика, на повечето кенгурута гласи: Те имат големи уши, но в относително малак мащаб са подвижни. Техните малки предни крака имат 5 пръста но не са много дълги, докато задните крака имат по 4 пръста. Един от пръстите на всеки крак има остър нокът, който се използва за защита.
Много от видовете са оцветени в сиво, който цвят се приема като защитен (слива се с тяхната естествена среда). Мъжките са по-големи от женските индивиди, черта която се приема за полов диморфизъм.
Физическите отличителни черти, които отличават кенгуруто от останалите торбести животни са приспособените му задни крака и опашка, която му служи за баланс при скоковете. При червените кенгурута например, задните крака са много по-големи - грубо 10 пъти по-големи от предните крайници. Когато се движат бавно те използват всичките си четири крака. Когато обаче се движат бързо - правят подскоци, те се възползват от мускулестите си задни крака и стартират с тях.
Скоковете на кенгуруто са легендарни. Червените кенгурута при бързите си скорости могат да направят скок от около 5 метра или повече. Те са способни да развият скорост от около 50 км/ч (31 мили). Но на къси разстояния. Тежката мускулеста опашка, също е важна за движението му. Тя служи като противотежест и кормило при подскоците им и става подпора, когато животното си почива или просто си стои.
Единственият член на семейството на кенгуруто който не подскача е кенгуровият плъх. Учените се опитаха да научат, защо подскоците са толкова известни и използвани от тези животни, но така рядко използвани от другите видове бозайници. Проучванията установиха, че седежа не е бил ефективен за кенгуруто, отчасти заради мускулните сухожилия в техните крака. Енергията, която се иска за да стартира кенгуруто е доста висока, но когато има малко допълнителна енергия с помощта на предните си крака то подскача по-бързо и по-бързо, без да консумира повече енергия, а само поддържа скоростта. В контраст с тия обяснения трябва да се каже, че бозайниците които бягат с всичките си крака, трябва да увеличават количеството енергия с увеличаването на скоростта.
При размножаването си, както при всички торбести бозайници, кенгуруто не притежава истинска плацента, така е устроена утробата на женските торбести животни, че бременната женска предоставя хранителните вещества, едва когато плода се роди и се намести в торбата и. Така се предотвратява пилеенето на хранителните вещества по време на бременността в оскъдната на храна естествена среда на животните. Вместо напълно развита плацента, женските на кенгурото оформят във вид на торбичка - жълтък в утробата си. Пълен с хранителни вещества. Зародишът поглъща тези хранителни вещества за 4-5 седмици и тогава се появява от канала за раждане, все още във форма подобна на зародиш.
Мъничкото животинче, тежи около 1 грам, след раждането си пълзи по тялото на майка си, докато стигне до коремната и кухина (торба). Сред като влезе вътре, потомството се прикрепва здраво за едно от зърната и - кърмейки се с мляко. То остава там за няколко месеца напред, докато се оформи напълно и вече може да се мести от само себе си. Младото кенгуро - понякога наречено "бебе", може да остане с майка си, дори и след като е увеличило своите размери и трудно се побира в кесията и. Това може да става до времето докато навърши една година от раждането си.
Всички видове кенгурута раждат по едно малко, с изключение на кенгурувия плъх, който ражда и по две малки обикновено. Но всичко това зависи от състоянието на околната среда и ресурсите от храна, за да може да се ражда поне по едно малко всяка година. От това, че живота на кенгуруто е протича и протича сега в сухи и бедни на храна райони - се наблюдава явлението при торбестите животни (кенгуруто). Ражданията и размножителния процес да стават винаги когато ресурсите от вода и храна са в добри количества. Така протича нормалната репродукция, но може и да се забави с години подред ако водата и храната намалеят в опасните за вида граници - тогава кенгурутата спират да се размножават, докато не настъпят подобрения в естествената им среда.
Непредсказуемата природа доведе и до друга отличителна черта на някои от видовете кенгурута. Много скоро след като мъничкият зародиш се оформи в утробата и, женската е способна да се бракосъчетание отново. Докато новороденото се кърми от едно от зърната в в кесията и, оплодената вече яйцеклетка започва да се развива вече в утробата и. Развитието на оплодената яйцеклетка спира рязко - изведнъж в развитието си, влиза в така известната ДИАПАУЗА, за да изчака роденото вече животинче да излезе от кесията на майка си - когато вече е развито достатъчно (от 6 до 7 месеца) от раждането си. Развитието на вече оплодената, но яйцеклетка в покой - се възстановява отново и скоро се появява от утробата и, след което се намества в кесията. До тук се разказваше за отличителната черта на зародишите - зародишна диапауза.
До тук, от всичко казано разбрахме и още едно нещо, че кенгуруто има и още една отличителна черта, която го отличава от останалите бозайници на земята. Това е процеса, който позволява на животното да отглежда и притежава по 3 потомства едновременно, но в различен стадии на развитие: По-старото, отбито вече потомство, което е все още под защитата и грижите на майката. Другото, вече новороденото, което съзрява в кесията на майката и една трета спряна в развитието си яйцеклетка (диапауза). Това всичко е с цел ако враговете причинят смъртта на отбитото вече младо животно, различното по развитие потомство, ще осигури популацията на вида да не изчезне.
Живота на големите кенгурута варира то 12 до 18 години в диво състояние, но това е много относително и зависи от климата и хранителните ресурси в естествената им среда. В плен, големите кенгурута живеят малко повече, около 28 г. По-малките в размер видове имат и по-къс живот.
Повечето от големите кенгурута се хранят с растения от отворените гористи пространства или тревисти савани. Малките видове кенгурута, се хранят и с растения и с животинки - дребни по размер, предимно безгръбначни. Някои дори се хранят с видове гъби или си падат по мършата. Тези скачащи на дълги разстояния животни са развили и другата способност, като при тревопасните чифтокопитни бозайници: елените и антилопите. Прочутата тяхна способност да смилат високо влакнести, но тревисти растения и да извличат от тях протеините им. В стомасите си те имат силно развити стомашни бактерии, които пробиват клетките на растенията и спотпомагат смилането ми. Социалния живот на тези торбести животни в организационен смисъл е слабо развит, като при повечето видове той се развива само в детайли. Малките видове кенгурута, водят уединен и широко разпръснат начин на живот - територията на един мъжкар заобикаля тази на няколко женски. Животните се събират за кратко при размножаването си, потомството остава при майката докато младите индивиди могат да се грижат сами за себе си. В контраст с по-горе казаното, червените кенгурута и кенгурутата Грей са високо социални, оформяйки големи групи - наречени тълпи, от по 10 или повече индивиди с полов диморфизъм. Мъжките оформят йерархията в стадото, базирана до голяма степен на възрастта и големината на животното. Най-силният мъжкар и първенец на стадото по всички параметри, има изключителен достъп до женските при бракосъчетанието. Той прекарва много от своето време и извън стадото, проверявайки възпроизводителността на женските и също сплашвайки различните нови мъжки, които искат да се бракосъчетават с тях. Трябва да минат около 10 години, докато един млад мъжкар стане господар в стадото, но тази своя позиция той ще може да задържи само около 1 година. По-млад, по-енергичен мъжкар скоро го принуждава да освободи тази позиция, изгонва го дори и извън стадото - където скоро умира.
Големите видове кенгурута, въпреки че обикновено са плахи, са опасни когато са заплашени от съперниците си. Във формално ритуалните си боеве, те поддържат спортната си форма по тоя начин - готови за сериозни схватки по време на размножителния период. В боевете те се удрят предимно с предните си крака, но когато включат задните си крака, се раздават мощни ритници, които могат да са опасни за съперниците ако те не са подготвени отлично.
Първобитните ловци заради своето оцеляване са разчитали на месото и кожата от кенгурута, но са причинили нищожно въздействие върху популациите на тези животни. Когато европейците посетили Австралийския континент и разбрали, че може да се използва за пасища, те не предполагали каква вреда могат да нанесат на кенгурутата. Различните видове говеда и овце станали конкуренти на кенгуруто за храната по степите и откритите гористи пространства. Днес някои от по-малките видове кенгурута са заплашени от разрушаването на естествената им среда. Постепенно намаляват областите където те могат да оцеляват. Естествените им врагове в Австралия са представени от: лисицата, домашното куче, домашната котка, които естествено ловят малките кенгурута. Също така различните видове пренесени тревопасни, чифтокопитни бозайници, като заека и домашния добитък са опасни за тях с преноса на заразно паразитни болести. По-големите видове кенгурута са ловувани и отравяни, щом стъпят или се забележат на нечия фермерска земя. Фермерите ги смятат за вредители, като всички останали вредни за земите им животни.
Въпреки всичкия този натиск по-големите видове кенгурута за сега все още преуспяват. Около десетина вида са сметнати за застрашени, включително няколко вида кенгуров плъх и други. Научна класификация:
кенгурутата обединяват две семейства, MACROPODIDAE и POTOROIDAE в една голяма фамилия ORDER MARSUPIALIA.
Червеното кенгуру е класифицирано както MACROPUS - RUFUS
Двата вида кенгуру на Грей са класифициран като MACROPUS GIGANTEUS и MACROPUS FULIGINOSUS.
Скалното кенгуру като PETROGALE XANTHOPUS. BETTONG като BETTONGIA - PENICILLATA.
Изменчивото кенгуру като HYPSIPRYMNODON MOSCHATUS. съдържание
Коментари () |
|
|
|
 |
