|
Един грамаден мъжки орангутан грабнал млада туземка, покатерил се с нея високо в дърветата и не я пуснал да си отиде, а я хранел с плодове. Тя родила дете, което било наполовина човек, наполовина маймуна. Един ден, докато орангутанът спял в гнездото си, девойката най-после успяла да избяга. Тичала с детето си през гъсталака, но грамадното животно я преследвало, като се мятало от дърво на дърво. Тя почти се добрала до една лодка, готова да отплава от брега на реката. Но орангутанът вече я настигнал. Тогава рибарят й викнал от лодката: „Пусни бебето, това ще отвлече вниманието на маймуната!" Действително орангутанът се спрял и в яда си разкъсал бебето на две. Човешката половина хвърлил подир отплаващата лодка, а маймунската половина — в гъсталака.
Такива басни туземците от о-в Борнео (Калимантан) разказват и до днес, също както допреди няколко десетилетия се пишеше дори в специализираните книги за всички човекоподобни маймуни (а в Африка за шимпанзетата и горилите), че изнасилвали жени. Във филма „Кинг-Конг", който бе заснет отново, една горила съшо се влюбва в девойка. Такива разкази за кръвожадността и половия нагон на грамадните човекоподобни маймуни са толкова верни, колкото например приказката на братя Грим за вълка и седемте козлета. Но именно тази приказка е послужила като повод безобидните в същност вълци да бъдат изтребени почти в цяла Европа.
Европейците носят през последните двеста години, откакто са се настанили в Индонезия, вината за това, че орангутаните са застрашени от измиране. Убивали ги или защото ги смятали за много опасни, или просто за удоволствие, или за да продадат малките им на зоологическите градини на високи цени.
При това от всички четири вида човекоподобни маймуни — горилата, бонобото - Шимпанзе - джудже (Pan satyrus paniscus), шимпанзето и орангутаните — последните, изглежда, са най-миролюбиви. Както и моят сътрудник д-р Й. Шмит установи чрез проведените във Франкфуртския зоопарк изследвания върху кръвта и клетките, че от всички човекоподобни маймуни те имат най-далечно родство с човека — може би заради това са особено миролюбиви? Впрочем през май 1970 г. орангутанът Ади в Мюнхенската зоологическа градина сграбчил през решетката една жена за ръката и разкъсал цялата ръка, като я ухапал на пет места, изглежда, защото не искала да му даде ябълка. Но животните в зоологическите градини, които са загубили вродения страх от хората, наистина са често много по-опасни от живеещите на свобода. Във всеки случай още не ми е известно орангутан да е нападнал в родната си гора човек и да го е наранил. Горилите и шимпанзетата все пак го правят понякога, когато биват обкръжени, нападнати или ранени.
Орангутаните са доста интелигентни, което често пъти се забравя, понеже изглеждат така спокойни, боязливи и затворени в себе си. Те се разпознават в огледалото — за разлика от низшите маймуни, които в огледалния си образ виждат себеподобен и често го заплашват. Орангутаните обаче откриват в огледалния си образ късче от лист или трески по собствената си глава, петна от боя върху козината си и без много да се колебаят, ги отстраняват от собственото си тяло. В зоопарка в Дуисбург от финия талаш, който им се дава, за да си направят спалните гнезда, те изплели въжета, дълги три метра, и ги завързали като люлка към решетките на тавана. Те отчупват клони и ги поставят като стълба към дърветата, след дълго размишление отварят запъналите се резета на врати и умеят да използуват инструменти. Разбира се, както останалите човекоподобни маймуни и те не могат да говорят, това обаче зависи повече от ларингса, отколкото от мозъка. Все пак се оказало възможно човекоподобните маймуни да научат знаците на глухонемите и по този начин да се разбират добре с тях.
Африканските горили, шимпанзетата и бонобо се движат повече по земята и се покатерват на дървета само за да берат там плодове или да приготвят спалните си гнезда. Орангутаните обаче слизат рядко на земята,мятат се се поклоните и лианите от дърво на дърво и така седвижат по върховете им. Тези „горски човеци" — буквален превод на думата орангутан — не живеят на групи и големи семейства както горилите, шимпанзетата и хората, а поединично. Мъжките маймуни намират женските си партньорки, към които могат да се отнасят съвсем дружелюбно и внимателно, навярно по призива им, който се чува надалеч. Когато в зоопарка на Дрезден една женска раждала, орангутанът - баща започнал да смуче най-напред показващата се навън главичка на малкото, после продължил да го дърпа внимателно с ръка, сложил новороденото в скута си и се заел да почиства плодовата обвивка. Скоро и майката взела участие в това. За разлика от шимпанзетата, които понякога убиват животни и ги изяждат, орангутаните са изключително растителноядни, също както горилите.
Колко кротки са орангутаните, доказаха и две девойки, швейцарки, Моника Борнер и Регина Фрай. Те живели във влажната и задушна джунгла сред високите до петдесет метра дървета и гъстите храсталаци и между орангутаните, без някога да са били докоснати от тях. Девойките успели да изпълнят задачата си благодарение на проведената от нас акция по телевизията „Помощ за застрашения животински свят".
Ето как стана това. Веднъж ние разбрахме, че и зоологическите градини напоследък имат значителна вина за изтребването на последните орангутани. За нуждите на стотината зоологически градини в света са достатъчни обикновено по-малко от 2 процента от уловените диви животни, които се изпращат през океана. Останалите са предназначени за търговията с животни за любители. Голям брой от тях умират при транспортирането им в претъпкани сандъци и кафези, а освен това и вследствие на неправилното им гледане от страна на „любителите", а още повече като опитни животни при изпробването на нови козметични и лекарствени препарати. При няколко вида животни обаче много зле може да се отрази и съревнованието между зоологическите градини, особено между организираните на комерчески начала сафари-паркове. Това се отнася преди всичко за онези видове животни, които, намиращи се под грижите на човека, изобщо не дават или пък съвсем рядко дават поколение. Така първият орангутан в зоологическа градина се роди едва през 1928 г. в берлинския зоопарк, а още същата година — и един в Нюрнберг.
За да се улови малко орангутанче, както и при останалите човекоподобни маймуни, трябва най-напред да се застреля майката,често пъти и по-големите му братчета. При оскъдното хранене на уловените животни по пътя до крайбрежието и по-нататък върху малките кораби на туземците до търговските центрове в Хонконг или Бангкок умират сигурно половината от тях. Може да се пресметне, че за всеки пренесен в Европа, Япония или САЩ орангутан вече са загинали три или четири други.
Ето защо по мое предложение през 1964 г. директорите на зоопарковете във ФРГ взеха решение да закупуват орангутани само с писмено разрешение за износ от индонезийското правителство и да не приемат вече контрабандно внесените. Една година по-късно и Международният съюз на директорите на зоопаркове взе същото решение. За мое неудоволствие бях натоварен да следя как се спазва забраната — една неприятна задача, когато трябва да контролираш колегите си. С някои зоологически градини възникнаха трудности, но, общо взето, имахме успех. Аз се обърнах с писмо към японски и холандски параходни дружества, които след това забраниха на екипажите си да вземат със себе си малки орангутани. За един орангутан на име Хайн ни бе съобщено още от Генуа, че се намира на някакъв кораб. Ние можахме да го свалим в Бремен от кораба и да го изпратим със самолет обратно за родината му. Тъй като малките на човекоподобните маймуни обикновено се изпращаха на търговците на животни в Хонконг и оттам се препродаваха по-нататък, писах на английския генерален губернатор в този град. Бях изненадан, когато само след четири седмици той издаде нареждане, според което притежаването и продажбата на орангутани се наказва строго и животните може да се конфискуват. Също и индонезийското правителство беше готово да ни помогне. Така например през 1967 г. в пристанището Самаринда на о-в Калимантан бяха конфискувани по наша молба-петнадесет орангутана, а населението отново било подканено по радиото да не лови и да не купува никакви орангутани.
Но какво да се прави с конфискуваните малки орангутани? Такива малчугани не бива да се оставят сами без майка в гората. Зоопаркът в Джакарта не бе пригоден да приеме дузина от тези безпомощни бебета на човекоподобни маймуни и да ги отгледа. Ето защо ние се зарадвахме много, когато двете млади швейцарски биоложки се съгласиха да сторят това сами в джунглата на о-в Суматра. Най-напред дойдоха при нас във Франкфуртския зоопарк, за да се учат как се отглеждат малките човекоподобни маймуни. От 1958 г. насам при нас се родиха деветнадесет орангутанчета, осемнадесет шимпанзета, седем горили и четири бонобо. (Във Франкфурт се отглеждат изобщо за първи път и четирите вида човекоподобни маймуни.) След това двете девойки заминаха за Суматра в резервата Гунунг-Лойзер — една тропическа гора с площ от 6000 кв. км, т.е. два пъти по-голяма от Саарската област. Дадохме им на разположение средства, за да си построят скромни дървени къщи и преди всичко помещения за предадените им малки орангутани. Тези смели девойки прекараха три години съвсем сами в джунглата, после бяха сменени от други млади биолози. Междувременно Моника Борнер се омъжи за един млад биолог, който се грижел в същия резерват за последните суматренски носорози. Сега семейната двойка работи за нас на остров Рубондо в езерото Виктория в Танзания (виж книгата ми „Сред животните на Африка").
Тези две способни девойки накарали туземците в Индонезия да им поверят младите и стари орангутани, които държали затворени в кафези. Орангутанът често представлявал, особено за високопоставените чиновници, символ на ранг и авторитет. По начало за тези орангутани не се плащало нищо, но пък и притежателите им не били наказвани; направо се конфискували само животните, намерени при търговците. Още през първите три години двете биоложки събрали по този начин повече от петдесет орангутана и в продължение на много месеци с усилен труд ги направили самостоятелни, а после ги приучили на свободен живот в гората. Особено много се привързали малките към приемните си майки и не искали да се разделят с тях. Но в никакъв случай не бива да стават прекалено питомни; много по-важно е да се ваксинират и преглеждат. Орангутаните впрочем боледуват почти от същите болести, както хората — туберкулоза, пневмония, хрема; през 1965 г. в Ротердамския зоопарк всички орангутани, умрели наведнъж от едра шарка.
Когато хранениците се пуснат за пръв път от клетката, в която са стояли под карантина, не бива да им се дава храна близо или непосредствено до къщата, а доста надалеч в гората, за да отвикнат да живеят близо до хората и да се научат освен дадените им от човека банани добавъчно да си откъсват и намиращите се по дърветата вкусни неща.
Голяма помощ за предотвратяване ловенето на орангутани и търговията с тях оказа и Природозащитният съюз на Индонезия. Освен това в резервата Гунунг-Лойзер бил открит още един пункт за приучване отново към живота на свобода, както и две станции на о-в Калимантан.
Щом орангутаните се намерят отново на свобода, могат да живеят дълго. Те почти нямат естествени врагове — освен леопардите, които от време на време може да плячкосат някое младо животно. Орангутанът живее доста дълго. Нашият Мориц, който живее във Франкфурт, пристигна през 1956 г. с кораб в Амстердам напълно пораснал, най-малко на осемнадесет години, и сега е далеч над четиридесетте. (В същност името му беше Мойсей което можеше да предизвика недоволство в църковните среди. Когато помолих прочутия артист Ханс Мозер да стане кръстник и да прекръсти нашето протеже на „Мозер", той ми забрани това с телеграма.) В Копенхаген и в Ротердам живеят два женски орангутана, които са на повече от четиридесет години, в зоопарка на Филаделфия има дори един орангутан на 56 години.
През 1976 г. във всички зоологически градини на света имаше общо 401 орангутана, 220 от които бяха родени вече в зоологическите градини. През 1971 г. от 460 орангутана в зоологическите градини само една четвърт бяха родени на затворено.
Така че що се отнася до търговията с животни и до зоологическите градини, сега вече бихме могли да бъдем по-спокойни за съдбата на орангутаните, които някога са били разпространени в цяла Югоизточна Азия и които сега живеят само в малки области на островите Суматра и Калимантан, може би общо 8000 на брой. Но за съжаление не е така. Сега орангутаните вече не се убиват, но се унищожава техният биотоп — джунглата. През 1950—1975 г. в Африка били изсечени 52 процента от влажната тропическа гора, в Шри Ланка и Бирма — дори 63 процента, това ще рече, че само за четвърт век са били изсечени средно 40 процента от девствените гори в света. Сега за четири месеца и половина се изсича една хилядолетна девствена гора, която е покривала площ, голяма колкото цяла Швейцария, за един ден — район, голям колкото кантона Шафхаузен. Само през 1973 г. от Суматра са били изнесени 15,5 милиона кубически метра дървен материал. Големи чуждестранни дружества извършват това по поръчка на западни индустриални страни и за да получат ценните дървета, изсичат просто наред площ след площ и така оголват цялата джунгла. Отчасти причина за това става и създаването на каучукови и оризови плантации. Валежите в тези страни намаляват, незащитената почва бива отнасяна — а същевременно хората се увеличават експлозивно! Унищожаването на животните, също както във Федералната република, е само едно предупреждение за онова, което малко по-късно ще сполети и нас хората.
Нашите станции за привикване се стараят да заселват отново там и стари орангутани, които при унищожаването на гората не са могли да избягат навреме в съседните гори. Те впрочем едва ли бягат през открити терени. В такива случаи се налага след съобщение чрез радиовръзката набързо да се докарат ловци на животни и транспортни коли. Ако орангутанът е седнал на дърво,всички дървета наоколо се изсичат бързо. След това един смел човек се покатерва при орангутана на последното дърво и го подплашва, за да слезе долу. Такова грамадно и силно, подплашено животно нито веднъж не е наранило ловец! Долу орангутаните попадат в здрави найлонови мрежи, с които е заобиколено дървото, бързо се увиват в тях и им се поставят упояващи инжекции. Транспортирането им в тежки сандъци през джунглата, без пътища, сигурно никак не е лесно. Обикновено се превозват в лодки по реките, които са пълни с хлъзгави скали и водопади — наистина приключенски пътешествия.
Предполага се, че на целия о-в Калимантан има още около 5000 орангутана, на Суматра още 3000—4000, половината от които живеят извън резерватите. Ще успеем ли да спасим орангутана, който е един от 141-те в момента силно застрашени видове животни? Смятам, че без тези „горски човеци" нашето замърсено и отровено земно кълбо би обедняло още повече. БЕРНХАРД ГЖИМЕК
"ОТ МЕЧКАТА ГРИЗЛИ ДО ОЧИЛАРКАТА"
Един природозащитник разказва за четири континента Издателство "Наука и изкуство" 1983г Превели от немски
Розалия Вълчанова
Николай Йовчев
18:39 16.1.2005 г.
Коментари () |
|
|
|
 |
