“Как може да стане мъдър оня, който борави с орало и се хвали с бич, кара волове и е зает с техни работи, и чийто разговор е само за юнци?”

Книга Премъдрост на Иисуса, син Сирахов (38:25)

Разгръщайки някои научни източници по овцевъдство от началото и средата на миналия век може да се получи частичен отговор на въпроса какви са местните породи овце в нашата страна. Техният произход е свързан генетически с породите Цакел и Цигай. Не малка част са плод на безразборно кръстосване между двете изходни форми. В Румъния овчарите обособяват голямата група на неконтролираните кръстоски под общото име “Стогош”, а цакела наричат “Цуркана”. В Сърбия той е известен с името “Праменка”, а в Унгария – с името “Рачка”. В Германия и Австрия запазва собственото си название – “Цакелска овца” (Zakelschaf).

На фона на гореизложеното, да се върнем отново в България. Какво се забелязва в нашата страна по това време. Почти колкото селища, толкова породи овце и почти никакъв или крайно бегъл отговор на въпроса от коя изходна форма са те – Цакел, Цигай или хаос, получен между двете.

С настоящата статия нямам за цел да правя подробна характеристика на различно именуваните породи. Предметът на моя анализ не е да запознавам читателя с техните екстериорни белези, продуктивни показатели и биологически особености. Всички те наистина се свеждат до данните, които науката ни е дала относно породите Цакел, Цигай и техните кръстоски.

Бих желал да насоча вниманието на читателя върху нещо друго. В горната таблица са включени 25 породи. Всички те са именувани според териториалната си принадлежност и една единствена носи името на етноса, който я е развъждал – Каракачанската овца. До тук нищо лошо. Та нали в крайна сметка, ако българите от векове вече са уседнали по тези земи, единствено скитащите номади са циркулирали от беломорието до Стара планина и обратно. Най-малкото от историческа признателност, им се полага да имат овца, носеща тяхното име.

Но можем ли със същото безразлично спокойствие да кажем, че им се полага и овчарското куче по нашите земи да носи тяхното име. Прекаленото оказване на чест опорочава, а още повече – искам максимата “уважавам тебе, но истината-още повече” да бъде водеща в моите по-нататъшни разсъждения.

За да бъда докрай верен на тази максима, ще споделя следното. Аз също съм писал за каракачанското куче. Първите ми статии за тази порода са още от 1984-1987 г. По-късно, около 1997-1998 г. също писах за каракачанското куче. Но можеше ли по него време да се пише за българска порода кучета, когато данните на всички специалисти се свеждаха до едно единствено куче – това на каракачаните. От позицията на времето започвам да мисля, че това е имало своята пропагандна или по-скоро – компесаторна цел.

Дискриминираните от комунистическия режим каракачани бяха откъснати от стадата си и типичния за тях начин на живот. Защо за компенсация да не им се остави едно куче, което в тяхна чест да носи името им. В литературата по животновъдство, независимо дали е за местни овце, коне или кучета винаги доминираше определението “каракачанско”. Но в науката, както и в живота, застоят е немислим. Историци, етнографи, зоолози, животновъди и кинолози започнаха да изнасят нови и нови данни, които едни след други оборваха стари теории и догми. Нещо повече – каракачаните отдавна вече нямаха нищо общо с животните, които носеха тяхното име. Натрупали пари, благодарение на скромния начин на живот, които водеха, създали контакти със съплеменниците си от значително по-развитата в икономическо отношение Гърция, каракачаните се отдадоха на съвсем други дейности, диаметрално противоположни на овцевъдството. И ако имаха нещо запазено от животновъдния си дух, това беше строителството на мандри, преработка и търговия с млечни продукти, но не и отглеждане на овце.

В почти двадесетгодишната си преподавателска дейност съм имал не един и двама възпитаници каракачани. Изключително мили, скромни и честни, но нито един от тях не беше потомък на овцевъди. Нещо повече: когато станеше въпрос за каракачанското куче, никой от тях нямаше реална представа как е изглеждало то, каква е неговата история и породна принадлежност.

На фона на всичко изложено дотук и на поредицата публикации по темата, трудно може да бъде обяснен неистовия стремеж на някои българи да наложат овчарско куче на България, а в същото време да носи името “Каракачанско”. На територията на една независима, исторически от хилядолетия утвърдена държава, да се наложи името на номадско племе, което от появата си по тези земи до настоящия момент не съумя да формира цялостна, етнически обособена и конкретно локализирана народностна група.

Жалко за България, че в живота й се намесват българи плюли на чест, достойнство и националност. Още по-жалък е фактът, ако е истина това, което ми разказаха за един от претендиращите за познавач на породата, наречена “Каракачанска”. За да бъде и вълкът сит, и агнето цяло, и за да задоволи мегаломанските си амбиции, същият твърдял: “Помогнете ми да стана председател на Българската федерация по кинология и аз ви обещавам, че до 10 години ще има и Каракачанско куче и Българско овчарско куче”. Ако това изказване е истина, аз предлагам по-добре да я подкараме на принципа на горната таблица за породите овце в България. Тъй като в нашата страна има изявени няколко центъра на привърженици на кучето, което едни наричат “българско”, а други “каракачанско”, не е ли по-добре да задоволим амбициите на всички. И без това кинологията е подкарана към пълно унищожаване, давайте да създадем Пернишко овчарско куче, Софийско овчарско куче, Монтанско овчарско куче, Разложко овчарско куче, Пловдивско овчарско куче, Старозагорско овчарско куче, Силистренско овчарско куче и т. н.

Имаме ли право в рамките на една държава, която по дължина не надхвърля 600 км да говорим за различни овчарски породи. Много по-правилно е да се разсъждава за породни типове с една изходна форма и тя да носи името на държавата, където се е породоформирала и практически доказала.

Дивите форми на домашното куче са носители на значителни различия в зависимост от условията на средата, в която са отглеждани и конкретиката на тяхното използване. Постоянното мигриране на човешките маси изиграва не по-малка роля за измененията на придружаващите ги кучета. Тези изменения се засилват и от факта, че новодошлите кучета започват да се кръстосват с вече локализираните преди тях.

В началото на Терциера Америка е свързана с Европа посредством т. н. Исландски мост. От своя страна Америка е свързана и с Азия посредством Аляска. В същото време Европа и Азия са разделени помежду си от Обийско (Obish Sea) море, което свързва Северния ледовит океан с Eкваториалното море (Thetis Sea). Последното е покривало почти изцяло сегашна Южна и Средна Европа, без Пиринейския полуостров.

Към края на Терциера започват значителни изменения на сушата. С появата на Беринговия проток Америка се откъсва от Азия. Част от Исландския мост потъва и по този начин Америка се откъсва и от Европа. Днешните остатъци от Исландския мост са Исландия и Британските острови.

Поради повдигане на земните пластове, северната част на Обийско море изчезва и Европа се свързва по суша с Азия. От Обийско море се запазва днешното Черно море (с разклонение през Румъния и Унгария до Алпите), Каспийско море, Аралско Море и Байкалското езеро. Също поради земни размествания се появява и Егейската сушина, която свързва Балканския полуостров с Мала Азия.

При приблизително такова очертание на сушата на северното полукълбо, настъпва Дилувиума. В началото на този период населението на Европа принадлежи към Неандерталския тип (Homo haidelbergensis). Северните части на континента са заети от Кроманьонския тип. Възникналата на северния полюс студена вълна бавно се разпростира на юг и обхваща останалите части на земната повърхност. Влошените климатични условия налагат Кроманьонския човек да се придвижва на юг. Той заема цяла Южна Европа без Балканския полуостров. Причината е, че по това време нашите земи са откъснати от Европа посредством румъно-унгарското разклонение на Черно Море и появилите се ледници в Алпите. С преминаването на ледниковия период Кроманьонеца се връща отново назад. Част от тази раса се изтегля на север, а друга – на изток, като се заселва в земите северно от р. Дунав. Това е един от начините, по които се формира северната и южна група на индогерманските племена. По-късно, по време на неолитното си развитие, тези племена се разпръскват в различни посоки. На запад достигат до земите на днешна Италия, а на изток – до Мала Азия.

Тъй като в края на Дилувиума и началото на Алувиума Балканския полуостров е откъснат от Европа, се предполага, че неговите първи заселници идват от Мала Азия. Това е южната група на Пелазгите (Homo alpinus), които носят със себе си културата на неолита. За разлика от Кроманьонеца, Пелазгите са на по-високо ниво в своето социално развитие и бит. Правят си наколни жилища и оръжия от изгладен камък. Познават грънчарството, обработват конопа и най-важното – имат свои собствени домашни животни. Това са:

1. Дребната коза – Capra hircus palustris; 2. Дребната овца – Ovis aries palustris; 3. Дребното късорого говедо – Bos Taurus brachiceros; 4. Дребната свиня – Sus scrofa palustris; 5. Дребното куче – Canis familiaris palustris.

 През Алувиума Егейската сушина потъва и на нейно място се образува Егейско море, което спира притока на хора и животни от Мала Азия към Балканския полуостров. В същото време започва изсушаване на западните румъно-унгарски разклонения на Черно море. Това предполага един неспирен северен поток на хора и животни от Азия в посока към Балканския полуостров. Северната група на Homo alpinus (Пелазкия човек) се насочва на север от Черно и Каспийско море, заобикаля от север южната група на индогерманските племена и заселва Средна и Западна Европа. По този начин неолитната култура на наколните жилища се появява и в Европа.

Още в предисторическо време южната индогерманска група, вече обособена в племената Елини, Илири и Траки, се спуска на юг и достига до най-южните точки на днешна Гърция. Индогерманите водят със себе си своите домашни животни:

1. Коза със завити рога – Capra hircus strepsiceros meridionalis; 2. Овца с големи рога – Ovis aries Studeri; 3. Сиво дългорого говедо – Bos taurus primigenus; 4. Дребен лек кон – Equs caballus minor; 5. Овчарско куче – Canis familiaris pastoralis.

Смесването на животните на Пелазгия човек с тези на Индогерманските племена поставя началото на автохтонните породи животни по земите на Балканския полуостров.

Голямата славянска маса, която впоследствие залива Балканския полуостров, също довежда със себе си своите кози, овце, говеда, коне, птици, кучета и др.

Според костни находки, датирани от времето, за което пиша, типичното куче по нашите земи било от типа Palustris (дребното куче, донесено от Пелазгия човек) и Intermedius (междинна форма между дребните и големи породи кучета). По външен вид те наподобявали много повече съвременните представители на ловните породи, отколкото на овчарските кучета.

Целият този конгломерат от представители на вида Canis Familiaris обособява едно средно едро куче, с лека костна система, удължена лицева част на черепа, с високо поставени – в повечето случай стърчащи нагоре уши. В екстериорно отношение това куче няма нищо общо с обекта на моите разсъждения. И все пак на Балканите съществува едро куче, което фенотипно се различава от местния автохтонен тип и основната му функция е да пази и да се бие.

Къде можем да намерим пресечната точка на взаимно изключващите се представители на вида Canis Familiaris.

На територията на Балканите отдавна е известно кучето на молосите, носещо тяхното име. За жалост и за него данните са противоречиви. Една част от учените го описват като олекотен тип, а други - като едро, масивно и борбено куче (фиг. 1).

Къде е истината. Къде е голямото куче пазач.

Аристотел (384-332 г. пр. Хр.) класифицира кучетата в 5 породи, изхождайки от произхода и териториалната им принадлежност. Това са: Египетски кучета, Епирски кучета, Мелитски кучета, Молоси, Молосо-лаконски кръстоски.

През Римската империя, освен описаните от Аристотел, са познати и следните породи: Албанска, Африканска, Иберийска, Келтска, Критска, Метагонийска, Сармандска, Сирийска, Солентинска, Финикийска.

Ако трябва да търсим произхода на едрите кучета пазачи, явно трябва да се концентрираме около времето на Аристотел и Александър Македонски, завоеванията на Великата римска империя и кръстоносните походи.

По данни на исторически писмени документи, по време на своите походи за завладяване на Изтока, Александър Македонски е имал в армията си кучета. Вероятно това са били селекционирани по размер и борбеност молоси, които са задоволявали потребността от бойно куче. Когато Александър Македонски достига до Индия, се снабдява с мести кучета бойци. Оценя по достойнство качествата им и неминуемо ги използва “за подобряване на кръвта” на молоските кучета (фиг. 2).

От историята знаем, че финикийците като добри търговци и мореплаватели достигат до земите на днешна Испания. Финикийците са имали асировавилонски бойни кучета (фиг. 3) и много исторически данни показват, че са ги разселили във всички посоки на своите търговски пътешествия.

Това е един от пътищата, по който в южните части на Западна Европа се появяват масивните кучета на Пиренеите и швейцарските Алпи. (фиг. 4)

Римските легиони спомагат за по-нататъшното разселване на тези кучета, като ги разпростират по цяла Италия, Централна и Северна Европа, Британските острови. Локализирани в различни географски райони, подложени на различни климатични въздействия и селекция по отношение на ползователни изисквания, тези изходни форми поставят началото на много европейски породи, известни като кучета-пазачи.

Идва времето на кръстоносните походи и кучешкият миграционен процес се повтаря, само че - в обратна посока. Вече утвърдени породи кучета-пазачи (Пиринейско планинско куче, Мареманско и Абрузко куче, Улмски дог, Английски мастиф и др.) се локализират по долината на река Некар в Германия, в земите на днешна Чехия и Унгария (фиг. 5), достигат до териториите на България, попадат отново на азиатския континент.

Миграционните процеси от изток на индоевропейски, тюркски и други народи са следващата голяма вълнá, която довежда в земите на Европа едри охраняващи кучета. Вече обособените овчарски кучета на полупустинната Азия и планинския Кавказ навлизат в Североизточна Турция, Карпатите, приволжска и дунавска България.

В цялата тази амалгама звучи ненаучно, ако не и глупаво твърдението за обособена чиста порода на територията на една кръстопътна държава, която през хилядолетния исторически процес на миграции, завоевания, робства, величия и падения е поела целия негативизъм на миксираността и безпородността.

Ако говорим за овчарско куче, ние трябва да локализираме нашите твърдения в сферата на зоологията и животновъдството с неговите строго специализирани отрасли – генетика и развъждане. За да бъдем още по-прецизни, трябва да се спрем върху последните разкрития в сферата на молекулярната биология, кръвно-груповия полиморфизъм, ДНК-анализите, разчитането на генома на домашното куче.

До настоящия момент генезисът на молосоподобните кучета в нашата страна не е изяснен. За тази немалка група, сраснала се с овцевъдните традиции на населението на Балканския полуостров, няма комплексни научни изследвания.

Моите лични проучвания през периода 1985-1988 г., а по-късно от 1990 до 1992 г. са върху малки извадки, които при съответните вариационно-статистически обработки остават математически недостоверни.

Сравнително сериозни и обширни изследвания са правени от д-р Т. Гайтанджиев, на когото в най-голяма степен се дължи популяризирането им като “Каракачански”. Неговите привърженици и последователи се оказаха некомпетентни да защитят тезата, предизвикваща полемичност.

В спомените ми изниква една полемика от преди около 16 години. Развиваше се теория за каракачанското куче. Макар и претендиращ за изследовател и познавач на породата, авторът не можа да отговори на въпроса ми към кой краниален тип спада кучето, за което говори. Мой колега го попита за начина и типа на хранене. Отговорът беше уклончив и неубедителен, а когато за добавка бе посочено, че животинският протеин се доставя чрез консумация на умрели агнета, смехът сред присъстващите беше вече неудържим. Част от разсъжденията бяха, че каракачанското куче (което е пазач, бел. моя) с достойнство може да замести класическата пастирска порода Бордър коли. Това беше достатъчно да разбера накъде ще отиде породата, ако попадне в ръцете на хора, имащи знания, аналогични на демонстрираните в момента.

От биологична и ползователна гледна точка названието “каракачанско” или “българско”, няма да придаде някакви по-специфични качества на кучето, нито пък ще омаловажи неговите достойнства. Но във времето на една историческа епоха, когато светът се глобализира, границите – размиват, а нациите обезличават, е престъпление да се наричаш българин и същевременно да прокарваш чужди на националната ни принадлежност теории. Народът ни е световно известен със своята верска толерантност и хуманно отношение към всички, с които граничи и които живеят на неговата територия. Но същият този народ е оцелял въпреки робства, войни, гонения, тоталитарни потисничества, защото нито за миг не е забравял, че е народ Български. И най-голямата трагедия на този народ е, че понякога до решаване на съдбините му се докопват продажни люде, които Паисий нарече “неразумни уроди”.

Поради липса на проучвания относно кръвно-груповия полиморфизъм и ДНК-анализи на молосоидите в България, на настоящия етап ще бъде престъпление да се говори за конкретна породна принадлежност. Като българин и човек уважаващ науката, приемам условно, че се касае за представител на биологичния вид Canis familiaris с название Българско Овчарско Куче. В морфологично отношение допускам връзка с Гръцкото Овчарско Куче и Карпатска Овчарка. Наблюдавам фенотипна близост с Шарпланинската Овчарка и с Крашката Овчарка. Резервиран съм да допусна сходство с турската порода Акбаш, при формирането на която са участвали и местни хрътки. Не напразно при нея са обособени два типа, единият от които е видимо олекотен (фиг 6).

Намирам далечни сходства с породата Кангал, по-изразена външна близост с Кавказката овчарка и малко от характерните породни белези на Средноазиатската овчарка (фиг. 7).

Не типично и нелогично е Българското Овчарско Куче да се отглежда като домашен компаньон, който трябва да се излежава на дивана, да прави разходки сред шумотевицата на града между хора и автомобили, да подтичва игриво из парковете със своите събратя от всевъзможни други породи.

Ако говорим за Българско Овчарско Куче като такова, то трябва да е носител на строго конкретни работни качества, съчетани със стабилизиран екстериорен облик. Това куче защитава домашните любимци, охранява фермата, следи за безопасността на стопанина си и семейството му. Недопустимо е в него да липсва инстинкт за охрана, а още по-страшното е – да се страхува от селскостопанските животни или да проявява агресивност и стремеж да ги напада. В продължение на векове то е селекционирано да охранява без да му се подава команда. Често нападението и хапането му са трудно предсказуеми.

За да не напада овцете, около 20-ия ден след раждането на кученцето, се пристъпва към приобщаването му към стадото, което впоследствие ще охранява. Този процес приключва към 80-ия ден. След 3-ия месец е почти невъзможно да се създаде стабилна връзка между кучето и овцете. Ако кученцето живее сред стадото заедно със своята майка, която изпълнява функциите на пазач, рядко възникват проблеми по неговото приучване да извършва след време същата дейност. Ако кученцето е отделено от майката (поставено е самостоятелно в друго стадо), в единия ъгъл на помещението за овце се оборудва място за покой. До това място овцете и агнетата не трябва да имат достъп. Проучванията на редица специалисти, а така също и при мои наблюдения се установява желание на кученцето за доброжелателно контактуване с животните и особено с агнетата. В повечето случай агнетата също проявяват интерес към него и се стремят към осъществяване на своеобразна връзка. До 120-ия ден от своето раждане кученцето е контактно и се отнася с доверие към хората. След тази възраст започва да отбягва и да оглежда проучващо всеки човек. Около 8-ия месец оформя представата си за собственост и започва да не допуска никого до себе си, до стопанина си и до поверените му животни. При собствени проучвания в периода 1997-1999 г. във фермата на Професиоталната гимназия по селско стопанство в Н. Загора, наблюдавах следното: Две от кученцата от момента на раждането си се отглеждаха със смесена група от агнета и ярета. В близост до тях, на разстояние около 13 метра, отглеждахме друга група овце. След 9 месеца решихме да смесим двете групи животни. При отваряне на портата и подкарване на чуждата група, кучетата лаеха настървено, извършваха нападателни движения без хапане към влизащите овце и не позволяваха примесването им с животните, с които до момента бяха живяли.

Оформянето на характера е сложен процес. Всяко куче има своя индивидуалност, която понякога налага проява на стоическо търпение и упоритост в процеса на неговото приобщаване и обучение. Кучето пазач започва да се обучава около 3 месечна възраст. Диапазона на командите е малък и се свежда основно до забрана, повикване и нападение. Добре е, ако са усвоени повече умения и кучето се научи да апортира (донася различни предмети), да прескача ровове и прегради, да издирва отклонили се от стадото овце. Нормално обучението трябва да приключи за около 180 дни и на 9 месечна възраст овчарското куче вече безпроблемно да изпълнява функциите си на пазач. Не трябва да се забравя, че то трябва да е в постоянен контакт единствено със стопанина си и със “своето” стадо. Работата му може да бъде хвалена без излишна нежност и милувки. Същевременно сдържаните ласки трябва да са сърдечни. Необходимо е да е респектирано, но и да вярва на своя стопанин.

Що се касае до начина, по който трябва да е формирана породата Българско Овчарско Куче, предлагам следната схема:

От гледна точка на породокласифицирането на Международната Федерация по Кинология, Българското Овчарско Куче трябва да се причисли към Втора Група, Втора Секция – Молосоиди, Втора Подсекция – Кучета от Планински Тип.

В своето ползователно направление Българското Овчарско Куче несъмнено влиза в категорията “Кучета Пазачи”. Неговото селекциониране, местообитаване и естество на работа го определят като “Куче Пазач на Селскостопанските Животни”.

ОТГЛЕЖДАНЕ: Отглеждането на това куче е в неговата естествена среда – стадото овце, изложено на влиянието на природните и климатични фактори. То е непридирчиво към храната, като в същото време се отличава с висока усвояемост на продукти от растителен произход, кухненски отпадъци и др.

ПОВЕДЕНИЕ: Преобладаващата отбранителна реакция е активна. Агресивността не е силно изразена, но в същото време кучетата са резервирани в поведението си към непознати лица и демонстрират дистанцираността си с предупредително ръмжене и евентуално нападение. Към хищни животни (често и към кучета) агресивността нараства. Българското Овчарско Куче е съобразително, лесно адаптируемо към средата, в която се намира, реагиращо адекватно на ситуациите, в които е попаднало. Към стопанина си демонстрира привързаност и вярност. Основната му сетивност чрез обоняние, слух и зрение е много добре развита.

КОНСТИТУЦИЯ: В конституционално отношение кучето е с преобладаващ комбиниран груб-здрав тип. Костната система е груба, здрава и масивна. Мускулатурата е добре развита и изразена. Кожата е дебела, плътно прилепнала по тялото, с леки провисвания в областта на шията.

ГЛАВА

Главата е типично молосоидна. Тя няма грубия овал на мастифоподобните кучета, нито силно изразени скулови дъги. Масивна, широка и леко заоблена в темето. Мозъчната част на черепа, погледната отгоре, по форма се доближава до квадрат с леко стеснение към муцуната. Леко превишава по дължина лицевата част. Муцуната е масивна, широка, среднодълга, леко притъпена. Носната гъба е черно пигментирана, добре изразена, с широки ноздри. Зъбите са здрави и бели, наподобяващи цвят “слонова кост”. Захапката е ножицоподобна. Очите са дълбоко поставени, тъмни на цвят и изразителни При преобладаващ бял пигмент на черепната част на главата е възможно да бъдат в малко по-светла окраска. Ушите в основата си са захванати за черепа над очите, което ги прави високо поставени. Пречупени са непосредствено в основата, поради което по форма са висящи. Много рядко могат да се наблюдават екземпляри с нормално поставени или ниско поставени висящи уши, което не е типично за породата. В повечето случаи това може да се разглежда като нечистопородни кръстоски, най-често на основата на кавказката овчарка.

Като цяло кучетата са компактни и симетрични, с леко удължен формат на тялото. При мъжките кучета дължината спрямо височината на тялото е около 8-10 %. При женските кучета дължината спрямо височината на тялото е около 10-12 %.

ШИЯ

Шията е здрава и широка с леки провисналости на кожата без да образува така наречения “гердан”. Дължината й е приблизително равна на дължината на главата. Поставена е под ъгъл около 40⁰ спрямо мисленото продължение на гърба.

ГРЪДЕН КОШ

Гръдният кош е широк и дълбок. Стернума е малко под нивото на лактите. Ребрата са умерено извити, без да са плоски или бъчвоподобни. Холката е добре изразена. Свързана е плавно както с шията, така и с гърба. Погледнати отпред, гърдите са добри развити, което прави постановката на предните крайници широка, но не развърната.

ГРЪБ, ПОЯСНИЦА И КРЪСТЕЦ

Гърбът е здрав, прав и широк. Поясницата е средно дълга, а кръстеца – къс. Свързани са здраво помежду без да са изпъкнали или провиснали.

КРУПА И ОПАШКА

 Кръстеца заедно с тазовите кости образува широка Крупа с нормална постановка и добра замускуленост. Опашката достига до скакателните стави, а често дължината й е под тях. Поставена е високо. В повечето случаи е извита сърповидно или на кравай над линията на гърба.

ПРЕДНИ КРАЙНИЦИ

Лопатката е дълга и широка, здраво свързана с трупа, лежаща плътно към гръдния кош, с добре изразен гребен. Раменните кости са средно дълги и прибрани към тялото. Лактите са в близост до гръдния кош. Подраменните кости са вертикално поставени с леко овална форма. Метакарпусите са здрави и пружиниращи.

ЗАДНИ КРАЙНИЦИ

Бедрата са дълги, широки и силно замускулени. Подбедрата са дълги, сключващи с бедрата почти прав ъгъл. Скакателните стави са добре изразени, стегнати, успоредни помежду си. Метатарзусите са здрави и пружиниращи.

Както предните, така и задните крайници са прави, успоредни помежду си, отвесни спрямо земята.

Лапите са широки, с леко овална форма. Възглавничките са твърди но еластични. Ноктите са добре развити, дълги, прибрани в лапите.

ДВИЖЕНИЕ

Движенията са привидно тежки в не много широк тръс. Крачката е с не много широк размах при пълно разгъване на ставите.

 КОСМЕНА ПОКРИВКА

Космената покривка е средно дълга до дълга. По лицевата част на главата тя е къса. При много от кучетата ушите също са с къс косъм. По-къси са космите в дорзалната част на предните крайници и в областта от подрамената до лапите. Подбедрата от средата надолу и метатарзусите също са късо окосмени. Воларната повърхност на подрамената и плантарната повърхност на бедрата е окосмена с дълги осилести косми. Пуховият слой е плътен и обхваща цялото тяло с изключение на късоокосмените области. Цветът на космената покривка е разнообразен. В бита на овчарите се е наложил като преобладаващ белия цвят с големи, несиметрично разположени черни петна, но това не може да се приеме като критерий за породност. Изцяло черно пигментираните кучета са нежелани, а чисто белите пораждат съмнение за кръстосване с други породи, които в териториално отношение са дистанцирани от естествения ареал на Българското Овчарско куче.

Половият диморфизъм е добре изразен.

РАЗМЕРИ

Височина: Екстремумите във височината при мъжките кучета варират в доста широка граница и са 65-75 см. При женските екстремумите във височината са 63-72 см.

Тегло: Теглото на мъжките кучета е в границите от 45 до 57 кг. При женските теглото е в границите от 40 до 52 кг.

Забележка: При запазена пропорционалност на тялото, без да се наблюдава тромавост в движенията и охранителните способности, е допустимо представителите на породата да бъдат с по-уедрени размери и по-високо тегло. Това не трябва да се отразява и на половия диморфизъм, който във всички случай запазва своите видими белези.

НЕДОСТАТЪЦИ

 За недостатък приемам всяко отклонение, което променя описания екстериорен облик, пречи за изпълнение на служебното предназначение на кучето или го лишава от възможност за нормално възпроизводство.

Обучението започва около 3 месечна възраст. Основните команди са за забрана, за повикване и за нападение. Добре е, когато са усвоени повече команди и диапазона на работа е по-широк. Апортировката (донасянето на предмети), прескачането на ровове и прегради, издирването на отклонили се от стадото овце повишава стойността на кучето. Нормално обучението приклучва за около 180 дни и на 9 месечна възраст то трябва да изпълнява безпроблемно функциите си на пазач. Не трябва да се забравя, че кучето пазач не е компаньон и неговото място е при стадото. То трябва да е в постоянен контакт единствено със стопанина си и със “своето” стадо. Работата му може да бъде хвалена с няколко думи без излишна нежност и милувки. Същевременно сдържаните ласки трябва да са сърдечни. Необходимо е кучето да е респектирано, но и да вярва на своя стопанин.

В България има много кучета, които в общи линии се доближават до горното описание, но в крайна сметка – порода няма. Това не се дължи единствено на факта, че няма официално приет и междонародно признат стандарт, или включване в класификацията на Международната Федерация по кинология. Причината е, че няма сериозен развъдно-селекционен подход към тези кучета.

Провежданите изложби са изпразнена от развъдно съдържание показност. Представят се кучета с единствената цел да се завоюват награди, а в резултат на каква селекция са получени те или как по-нататък ще участват в развъдния процес – никой не се интересува.

Първата основна причина за съществуващото трагично състояние с овчарското куче на България е наличието на шепа хора, обособили различни, противостоящи една на друга групи, а претендиращи, че създават порода.

Втората причина е, че в тези групи основният движещ фактор е кой да се титулува “Лидер” и каква финансова далавера може да реализира за сметка на овчарското куче.

Третата причина е, че в нито една от тези групи няма хора, които реално поне от малко разбират от кинология в истинския смисъл на думата. Тези, които имат животновъдно образование са явно на такова ниво, че могат единствено да обличат думите си с терминология, но остават изпразнени от съдържанието на истинската наука.

Има няколко основни изисквания, за да може да се консолидира истинско овчарско куче.

Преди всичко по формиране на породата трябва да работят истински българи – не само по произход, но и по дух, и по национално самосъзнание.

Тези българи трябва да имат знания, сили и възможности да творят в сферата на кинологията.

Тези българи не трябва да робуват на лични страсти, мегаломански амбиции и налудничави идеи.

Тези българи трябва да знаят, да могат и да искат сътворяването на нещо стойностно, което да ни направи още по-горди със своя произход и историческа принадлежност.

Всички, които от 80-те години насам се занимават сериозно с кучета, ме познават добре. Е, разбира се, голяма част от тях са свидетели какъв голям мошеник и подлец съм благодарение на “самопризнанията”, които направих, изнудван чрез фалшифицирани писма, документи и записни заповеди. Хора, които цял живот са се занимавали предимно с интриги, неизградили и не оставили нищо стойностно след себе си, параноично обременени от манията за величие, ме поставиха на колене, може би в очите на някои – обезличиха, но не можаха да ми отнемат това, което те никога не могат да имат – знания, принципност и достойнство. Роденият да пълзи, не може да лети. Той винаги ще лежи там ниско в калта, роб на собствената си завист, злоба и подлост, преследван до края на дните си от нечистата си съвест.

А тези, които наистина искат да правят кинология, които нито за миг не се усъмниха в това, което съм бил за тях, са добре дошли. Те винаги могат да разчитат на моята теоретична помощ, морална подкрепа и скромни познания. Има какво да се иска по отношение на българското овчарско куче, има какво да се иска по отношение на немското овчарско куче, има какво да се иска въобще от българската кинология. Дерзайте!

Забележка:

Таблицата е изготвена на базата на следните литературни източници:

1. Груев В., Принос към проучване на овцата цакел в България, Пловдив, 1948.

2. Груев В., Принос към изясняване расовата принадлежност на българските местни овце, Пловдив, 1950.

3. Иванов П., Черноглавата плевенска овца, Плевен, 1942.

4. Петров С. Нашето овцевъдно производство и възможностите за неговото увеличение, София, 1938.

5. Хлебаров Г., Изучавания върху българските местни овце и възможности за тяхното подобрение, София, 1940.

Нова Загора – 2004 г.

Всички права запазени !

Тази статия не може да бъде препечатвана, копирана или разпространявана по какъвто и да е начин без изричното писмено съгласие на автора!

За справки:

Николай Атанасов

E-mail: atanassov@cynology.info

Коментари (0)

Напишете коментари

Заглавие

Коментар

Добавяне на коментари