|
Предполага се, че Европа за първи път се е запознала с каучука след една от експедициите на Христофор Колумб през 1496 г. Сред многот екзотични предмети неговите моряци донесли и не особено гладки, но отскачащи при удар топки, които жителите на Хаити използвали като играчки. Повече от два века Европейците не обръщали внимание на този материал. Едва през 1731 г френския изследовател Шарл Кондамин донесъл от Перу големи бали изсушен екстракт от кауцоковото дърво хевеа бразилиензис, което расте в долината на амазонките. Жителите на тази долина умеели да използват каучука не само за развлечение. Като нанасяли слой от сока на тези дървета (сега наричан латекс) върху дрехите си и го нанасяли върху дрехите си и го изсушавали на слънце или пушлив огън, те правили дрехите си водонепропускливи. Умеели и да си произвеждат и “цървули”, като облепвали краката си с гъста маса, която после изсушавали.
Макар че местните жители подсказали някои от практическите начини на приложение на каучука, видния английски химик от ХVІІІ век Джоузев Пристли не успял да оцени необикновените качества на този материал – еластичност, гъвкавост, водо – и въздухонепропускливост. Основното предназначение той видял единствено във “възможността за изтриване на от черен молив върху хартия.
Шотландецът Чарлз Макинтош, който не блестял с научния авторитет на Пристли, разтворил каучук в нафта и полученият гъст разтвор нанесъл между два слоя плат, които след това подложил на пресоване. Така той сложил началото на важно приложение на каучука — производство на мушами, носещи и до днес в някои страни неговото име — макинтоши.
До 1839 година каучукът имал все още ограничено приложение. Едва тогава американският изобретател Чарлз Гудиър в резултат на 10-годишен труд открил процеса вулканизация. Разказват, че това станало случайно. Търсейки начин за консервиране на каучука, той неволно разлял върху топлата печка смес от латекс и сяра. След като остъргал и охладил остатъка върху печката, Гудиър с изненада установил, че парчето вече не е лепкаво, както преди, възстановява бързо формата си след деформация, еластично и гъвкаво е както при охлаждане, така и при загряване и е устойчиво на химикали.
През 1888 година англичанинът Джон Дънлоп, ветеринар хирург, започнал производството на пневматични гуми за велосипеди. В края на века много от най-големите компании (останали и до днес) произвеждали масивни гуми за теглените от коне коли.
Изведнъж Бразилия се оказала най-богатата страна, най-надарената с тази ценна промишлена суровина. Започнала „каучук ковата" треска, бясна борба за новия източник на обогатяване. Но краят на търсачите на каучук бил един и същ — след време те загубвали всичко. Много рядко някои от тях забогатявали. Ежегодно непрекъснат поток от хора навлизал в джунглите на Амазония, но малцина се завръщали.
Каучукът се събирал от работници, погребани живи в гората. Собствениците на участъци наемали работна ръка, давали на заем пари за храна и необходимите съоръжения и извозвали семействата им в някой участък на брега на реката. Единственото съобщително средство била лодката на собственика. На брега работникът си построявал дървено жилище и прокарвал пътечка до сто или двеста дървета.
В мрачните гори необщителните хора, наричани серингейрос, събирали сока, от който правели каучук. Сокът течал най-добре на разсъмване. Трябвало да се обработят триста дървета, да се изминат около 5 километра, а после да се извърви обратният път, да се прибере белият сок, който капка по капка се стичал в кофичките. Сокът пренасяли в лагера и там го опушвали, за да не ферментира. Загрявали го в продължение на часове на бавен огън и той се превръщал в твърди кълба каучук. Периодично в лагера пристигала лодката на собственика, за да вземе готовата продукция и да остави необходимите запаси, за които работникът никога не успявал да се разплати. А наоколо било пълно с отровни змии, паяци, тарантули, мравки. Серингейрос фактически бил и в прлукрепостна зависимост от собственика на каучуковите дървета.
През 1876 г. англичанинът Хенри Уикъм пренесъл семена от дивото каучуково дърво в Лондон.
Засели ги в известната ботаническа градина „Кю Гардън". а после в ботаническата градина в Коломбо. „Децата на Уикъм" — така днес в Коломбо наричат каучуковото дърво, от което получили семена, сложили началото на каучуковите плантации в Суматра и Малая през 1896 г. Добиваният в тази част на Азия каучук бил много по-евтин. Един работник в Амазония обслужвал 300 дървета, а тук —- 500. В Амазония работниците събирачи понасяли всички опасности, свързани с живота във влажните и малко обитаеми гори; тук условията били съвсем приемливи.
В продължение на десетки години собствениците на каучуковите дървета събирали обилната жътва на каучуковия „бум". До 1912 г. Бразилия била първата в света страна по производство на суров каучук. През тази година тя изнесла 42 хиляди тона (близо два пъти повече от това. което ще произвежда по-късно) и осигурила една трета от приходите си в чужда валута. Но „децата на Уикъм" се размножавали. Последвал катастрофален упадък на добива на каучук в Амазония. През 1924 г. девет десети от световния добив на каучук дошъл от плантациите на Индокитай. Малая и Индонезия.
Десетки, стотици са растителните видове, без които животът във влажните тропични гори би бил различен: хранителните растения като дивото авокадо или пък групите на пълзящото кондодендрон. Те са източници на прочутото кураре — име, дошло от индийското урари, което ще рече отрова. В него и до ден-днешен индианците си потапят стрелите за ловуване, а медицината още преди около половин век е извлякла от него ценни лекарства. Има и други растителни видове — най-вече плесените, които са от жизнено значение за функционирането на живота във влажните тропични гори. Те разграждат горската растителност и я връщат на растенията като храна. По този начин поддържат непрекъснат цикъла на съществуване и красотата, която чака тези, които знаят къде да я открият. НИКОЛА РАШЕВ - ДЖУНГЛАТА
издателство отечество - София 1990
Коментари () |
|
|
|
 |
