Да се обзаложим ли, че повечето от това, което сте чули за совите, не е вярно? Совите нито са мъдри, нито хищни птици, те не са зловещи и през деня могат да виждат. Десетте различни вида сови, които се срещат у нас, обаче крият доста изненади.
Интересно е дори това, как совата вижда света! Очните й ябълки не могат да се движат встрани, както е при нас или при останалите животни, а са сраснали в очната кухина. Ако совата иска да разгледа един предмет по-точно, тя не може да извие очите си към него, а трябва да извърне цялата си глава. И прави това много добре — тя извръща главата си съвсем до гърба и дори още малко към другата страна, до 270 градуса. Ако ние искаме да вденем игла и я държиме близо до върха на носа си, тогава очите ни се извъртат навътре едно срещу друго, за да може да се покрият разните образи, проектирани на очното дъно. Значи ние гледаме изкосо. Совата не умее това, тя вижда лазещия пред кракати й бръмбар двойно, в две различни проекции. Следователно совите са далекогледи. В непосредствена близост виждат неясно. И затова правят понякога скок назад, а когато хранят малките си, затварят очи, тогава те усещат малките си и храната с вибрисите около човката. За разлика от грабливите птици — соколите, мишеловите, блатарите, орлите — малките сови се излюпват от яйцето слепи и със затворени уши, те проглеждат едва след няколко дни. Впрочем совите не са родственици на грабливите птици, а стоят най-близо до козодоите, нощните лястовици.

При това срасналите им очни ябълки не са кръгли, както е при останалите птици, а продълговати. Видовете сови с нощен начин на живот притежават много повече светлочувствителни клетки (пръчици) на очното дъно, отколкото дневните сови, но са, разбира се, почти слепи за цветовете. Въпреки това могат да виждат много добре и през деня и никак не отбягват светлината. Напротив: снежната сова, която обитава безлесните тундри високо горе на север, е принудена да излиза на лов там и през полярното лято, когато слънцето никога не залязва.
Обикновено совата затваря окото си, както останалите птици, като изтегля долния клепач върху очната ябълка нагоре. Но освен това тя умее още, и то единствена в това отношение от всички птици, да спуска горния си клепач надолу — това прави обикновено, когато е възбудена. Може би затова совите в древна Атина са си спечелили славата, че са много мъдри? Впрочем това твърдение е произлязло тогава от философи, а не от естественици. Във всеки случай совата е станала там олицетворение на разсъдливостта на мъдрата богиня Атина Палада — и днес още совата често пъти се използува като символ на науката. В антична Атина убиването на сови е било забранено, затова именно там е имало толкова сови. Така се е създала една поговорка за ненужни, излишни прояви: пренасяне на сови в Атина. И днес след повече от две хилядолетия тази поговорка още се употребява. Но изглежда, че сега хората не държат много на совите, както на времето. При нас жените често биват наричани стари (или смешни) кукумявки, което може да се смята за същата любезност като „глупачка", „клюкарка", „кикимора" или „змия". Когато проявяваме нежност към девойките, ние ги сравняваме с други животни: мишле, зайче, гълъбче, пчеличка, златно бръмбарче.
Совите се придържат твърде много към инстинктивните действия. Гъските, враните, гарваните са много по-умни. Совите обикновено не си правят труда да строят гнезда, а се задоволяват със скални издатини и ниши в стените. Американските пещерни сови мътят дори дълбоко под земята в дупките на прерийните кученца. По правило мътят само женските, а съпрузите им помагат най-много в отглеждането на малките. Това трае доста продължително. Забулената сова например мъти тридесет дни и пиленцата остават още два месеца в гнездото. Когато после изхвръкват, родителите ги хранят още тридесет дни в гнездовия район. Така минават четири месеца, докато станат самостоятелни. Млада сова, кацнала привидно самотна на някой храст, се намира в гласов контакт с родителите си: затова не бива тя да се улавя и занася в къщи. Опитомените сови, свикнали да бъдат хранени, много трудно оцеляват, ако се пуснат на свобода: те скоро умират от глад или се удавят в някой варел за дъждовна вода.
При полярните (снежни) сови между снасянето на първото и последното яйце минават няколко седмици, но женската започва да мъти още щом е снесла първото яйце. По този начин непрекъснато се излюпват нови пиленца, макар първите да седят вече в сивото си пухкаво оперение наоколо и чакат да бъдат нахранени. Там горе, на север, през всеки четири-пет години се появяват масово леминги. Тогава полярните сови се размножават много. През останалите години обаче те често пъти трябва да мигрират на юг, и то както в Съветския съюз, така и в Канада. Там покритите със сняг летища напомнят на совите северната тундра. Това е неприятно, защото за няколко години Канадската авиокомпания е претърпяла вследствие сблъсквания с птици щети за около десет милиона марки. И затова било издадено нареждане да се стреля по полярните сови, намиращи се по пистите. Един заселник-немец, Улрих Устърман, се заловил в Торонто да ги лови живи и да ги пренася далеч на друго място. Той върши това вече десет години; помагат му управлението на летището, което в началото се отнасяло недоверчиво към това начинание, и много приятели на животните.
В оскъдни години по-големите братчета и сестричета убиват и изяждат понякога по-малките; по този начин оцеляват поне няколко от тях, които по-късно могат да дадат поколение, и видът се запазва. Ако например през зимата има много дълго време сняг, тогава се случва да загинат почти всички забулени сови. Преживелите обаче може да имат през следващата пролет и през лятото често пъти две люпила едно след друго. През такива лоши години забулените сови, които обикновено не напускат своето местообиталище, могат да предприемат учудващо далечни миграции до петстотин километра разстояние. Някои са прелетели дори от Съветския съюз до Испания. Средната продължителност на живот при тях е само 16 месеца. На затворено обаче една горска улулица достигнала 22 години, един бухал — 68 години, а друг един — дори 80 години.
Макар оперението на младата сова да изглежда точно както това на родителите й, то все пак още не е напълно водонепропускливо. В незапомнената свирепа зима на 1939/40 г. един млад, напълно развит бухал в зоопарка На Дуйсбург се намокрил така силно от дъжда, че измръзнал през следващата нощ, докато на родителите му студът не причинил нищо лошо. Впрочем в зоопарка била открадната една от красивите, големи колкото бухал полярни сови — за препариране! В стари времена пазачът на кулата от Висмар станал известен с това, че използувал бухалите, които отглеждали малките си на тавана, да хранят и него. Той им прибирал плячката — малките питомни зайци, млади диви зайчета, патици, потапници и други птици, за да ги сготви за себе си.
Спасяването на честта на совите обаче се улеснява от това, че за разлика от грабливите птици при тях костите на плячкосваните животни не се разтварят в стомаха им, а се изхвърлят наново с повърнатото. После орнитолозите разглеждат повърнатото и по добре запазените малки костички могат лесно да определят какво са разкъсали и погълнали совите. Една горска ушата сова, която представлява нещо като умален бухал, изяжда ежедневно от две до девет мишки, т.е. 1100 за година. Ако се сметнат и малките, които мишките биха родили за това време, тогава ни става ясно, колко важни са совите за запазване на равновесието в природата. Полярните сови се хранят до 85 процента с мишки, полевки и особено с леминги; забулената сова се нуждаеот 80—100 грама храна на ден, това са обикновено остромуцунести мишки, прилепи, жаби. Най-голямата от всички сови, нашият бухал, достига тегло три килограма и се храни предимно с полевки и мишки, но плячкосва и таралежи, на които смъква кожата, катерички, водни кокошки (черни лиски), жаби, питомни зайци.
Както е известно, във ФРГ вече не се виждат по шосетата между селищата пешеходци, които човек би могъл да пита за пътя. Немците се возят в смрадливи автомобили. Още по-малко пък се случва някой да върви пеша от едно село до друго през гората; пешеходните пътеки отдавна са затревени и не се виждат. А кой пък би се решил през нощта да навлезе в гората? Затова и никой вече не чува дълбокия зов „буху" на горската улулица, на бухала и горската ушата сова. Когато идва времето за токуване, през февруари — март, бухалът зове понякога шест, десет, осемдесет, сто пъти поред и женската му отговаря. Сега никой няма защо да се страхува от звънкото, дяволито кискане на горската улулица, от тревожното хъркане на забулената сова, от удрянето на крилете на токуващата мъжка горска ушата сова.
По-рано хората изпитваха страх. Но няма защо да се смеем на това. Най-старият том в моята библиотека е бил напечатан през 1557 г. в Цюрих, и то от „доктор Конрад Геснер, написан на латински, но след това преведено от Рудолф Хойслин старателно на старонемски". Конрад Геснер именно е автор на първия обширен труд за нашия немски животински свят; наскоро след това той починал от чума. В тази книга е написано за бухала, за кутц, както тогава го наричали, следното:

„Кутц прилича на тези жени, които се занимават с черна магия и магьосничество. През деня той с хитрина примамва птиците, тъй като се подиграва с тях, като извърта лицето си насам-натам и променя израза му: това учудва младите глупави птици и те продължават да стоят около него. Човек може да лови птици, като привързва кутца на прът."

Нашите деди наистина са вярвали в тези магии. А това имало страшни последици. В окръжното градче Геролцхофен, което на времето е наброявало може би три хиляди жители, само от 1616 до 1619 г. са били изгорени на клада 260 вещици. (Почти толкова души, колкото тридесет години по-рано са починали от чума.) Това са били стари жени, от които мъжете им или някои роднини са искали да се отърват, за да ги наследят. Щом бивали обвинени в магьосничество, подлагали ги на мъчения дотогава, докато признаят, че са във връзка с дявола. Днес винаги когато виждам красивата стара енорийска църква на Геролцхофен, мисля за хората, които от кладата са хвърляли последен поглед към кулата, измъчени до смърт от една религия, която проповядва любов към ближния./.
Това, че други наши птици обичат да вървят денем по дирите на бухала, да кацат около него, да пърхат с криле и да го „ругаят", навярно служи като предупреждение за останалите птици, а на него — като пречка да ловува. И затова допреди няколко години хората привързвали бухала с връв за крака към някой прът и така, „с кутц на кола" ловели с мрежи или убивали със сачми събралите се около него и ругаещи го гарвани, врани и други птици. Днес никой не би сторил това, може би само с препариран бухал, чиито криле могат да се раздвижват с помощта на връв. Вече никой няма да лови, така се надявам, бухали във ФРГ (съветът на Геснер да се танцува пред бухали1 едва ли ще има успех: Да се хване кутцът, като се танцува пред него, или да се правят други смехории и той ще се заплесне в тях). Сега всички сови във ФРГ са поставени под строгата защита на закона. Забранено е да се ловят живи и да се стреля по тях. Защото от 133-те вида сови, които се срещат на Земята, три вече са измрели в края на миналия век и понастоящем осем са застрашени от изчезване. По-рано например в Прусия бухалът бил унищожаван като „дребен хищник" и се плащало възнаграждение за отстрелването му — през 1885 г. за 190 бухала. Така през 1899 г. в провинция Вюртемберг останали само 55 двойки бухали, през 1907 г. имало двадесет, през 1925 г. — само две двойки, а през 1934 г. — в цяла Германия само още сто. Във ФРГ най-дълго време са се запазили във Франконска Швейцария, където гнездят в скалите. През 1964 г, там мътели все пак повече от 25 двойки. В ГДР, където са поставени под особено строга защита, през 1952—1972 г. броят им дори се увеличил от 18 на 36 гнездещй двойки.
Към 1964 г. в Бавария, най-богатата на бухали провинция във ФРГ, имало още само шест до седем двойки бухали. Тогава „Зоологическото дружество от 1858 г." отпусна от моята телевизионна акция 12 500 марки, за да се купят от други европейски страни бухали и да се пуснат в подходящи райони на свобода. Разбира се, това трябваше да става в местности, където последните бухали са били изтребени от неразумни ловци или от крадци на гнездата им, а не в такива места, където бухалите са измрели поради липса на храна и възможност за мътене. Постепенно се научихме, че не е достатъчно бухалите да се пускат на свобода, а трябва най-напред да привикнат към ландшафта и по възможност да започнат да мътят там. Тази намеса в последния момент имаше добър успех. Както Съюзът за защита на природата в Бавария съобщава, днес в Бавария гнездят към шестдесет двойки бухали, във всички останали части на ФРГ обаче най-много десет. Но и те често са застрашени от безразсъдството на хората.
Безразсъдството може да бъде пагубно и в друго отношение. „Приятели на природата" обичат твърде много да предприемат излети до местата за катерене, където могат да фотографират гнезда на бухали, както и тези на странствуващи соколи, на черни щъркели и на други редки птици, или пък да задигат яйцата и малките им. После ги продават на „соколари" или на хора, които препарират птици, за да си ги закачат на стената. В същност това е строго забранено и наказуемо — но кой ли ще открие такива злодеяния? Ето защо сега хората, които действително обичат родината си, охраняват през опасните пролетни седмици такива гнезда, особено тези на странствуващите соколи.Те го правят от въодушевление и безплатно като почетна обществена работа. Ние използуваме събраните помощи, за да платим на тази хора поне разноските, да им осигурим превоза, а също и възможност за нощуване близо до охраняваните гнезда. За тази цел например сме закупили употребявани фургони-жилища, каквито се използуват по строежите за работниците.
Бухалите се размножават, почти както големите полярни сови, и в зоологическите градини, където хората имат опит в това. Но обикновено те стават годни за размножаване едва на две-три години. Ние във Франкфуртския зоопарк вече сме отгледали много млади бухали.
Совите виждат през деня също така добре, както и ние, хората, при смрачаване навярно и по-добре; при пълна тъмнина обаче те също като нас не виждат. Въпреки това някои от тях са все пак в състояние — това са установили орнитолози — да ловуват и тогава. Но как? Четиноподобните пера (вибриси) около ушите на бухала, на горската ушата сова и на малката ушата сова очевидно нямат нищо общо със слуха (впрочем много видове сови, които са лишени от вибриси, се наричат улулици). Но при совите единият ушен отвор винаги е разположен малко по-назад на главата от другия. По този начин шумовете не стигат едновременно до двет уши, така че совата може да определи посоката, от която идват звуковете. Като се сравняват с останалите видове птици, совите притежават в съотношение с телесното си тегло и най-голямо тъпанче. За да преценят по-добре разстоянието, понякога совите извиват главата си или цялото си тяло настрана, това правят особено или почти забавно. Забулените сови могат да ловуват особено добре в тъмно с помощта на слуха си.
За да докаже това. един изследовател нагласил два високоговорителя и през време на летежа на совата преместил шума на животното-плячка от единия високоговорител на другия. Совата била заснета — с незабелязвани от нея инфрачервени светкавици — на интервали от хилядни от секундата. На снимките се виждало как тя веднага извръщала лицето си към новата цел, т.е. към другия високоговорител, как после забавяла полета, спирала се във въздуха, изтръсквала се и накрая се насочвала към новата „плячка". Тези опити не М. Кониши показали също, че забулената сова може да се ориентира по съвсем слаби шумове. При това собственият й шум при летенето не надвишава шума на плячката. Совите притежават на външния ръб на крайните си махови пера ресничест ръб и оперението им изобщо е меко, така че полетът им е почти безшумен. Шумовете на совата при полета са повечето пъти под хиляда трептения в секунда (един килохерц). Тъй като шумовете, които са нужни на совата за ориентиране към плячката, имат 6000 до 9000 трептения, собственият й шум очевидно не й пречи. А понеже високите трептения липсват в шума при летенето на забулената сова, най-дребните гризачи, които са нагласени да улавят такива високи трептения, не я чуват, когато долита. Впрочем слухът на котката и на совата докъм седем хиляди трептения в секунда е доста еднакъв. Но при повече трептения слухът на совата намалява, докато котката продължава да чува добре. И двете могат в обсега на петстотин и десет хиляди трептения в секунда да чуват по-добре от човека; но при повече от дванадесет хиляди трептения (12 килохерца) човекът чува по-добре.
В заключение ще кажа, че совите притежават все пак учудващи способности, каквито съвсем не подозираме при тях.

БЕРНХАРД ГЖИМЕК
"ОТ МЕЧКАТА ГРИЗЛИ ДО ОЧИЛАРКАТА"
Един природозащитник разказва за четири континента
Издателство "Наука и изкуство" 1983г
Превели от немски
Розалия Вълчанова
Николай Йовчев

Коментари (0)

Напишете коментари

Заглавие

Коментар

Добавяне на коментари