Африка е като зараза. Този, който веднъж е бил там, би желал отново и отново да я посети. Това се отнася както и за хората, които пътуват днес за развлечение или да прекарат там отпуската си, така и за прочутите откриватели на миналия век, като Емин Паша, Ливингстън, Станли и Спийк.
Животните на Африка трябва да умрат!
Професор: Бернхард Гжимек
Виден природозащитник…
Африка е като зараза. Този, който веднъж е бил там, би желал отново и отново да я посети. Това се отнася както и за хората, които пътуват днес за развлечение или да прекарат там отпуската си, така и за прочутите откриватели на миналия век, като Емин Паша, Ливингстън, Станли и Спийк.
Самият аз се нимирам в плен на този континент от 25 години насам. Първите ми пътешествия ме водеха не към Източна Африка и Серенгети, където по-късно се чувстват като у дома си, а заедно с покойния ми син Михаел пътувахме из Западна Африка, в тогавашните френски колонии и в Белгийско Конго.
Там ни стана ясно в каква опасност се намират дивите животни на Африка. Тогава те все още се смятаха за незичерпаеми. Когато нарекох книгата за нашата “експедиция” в Конго през 1954 г “Няма място за диви животни”, много хора в Европа бяпа възмутени, особено неколцина “ловци на едър дивеч”. Един журналист и писател-пътешественик дори помоли заинтересуваните британски и белгийски служби в колониите да съберът материали против мене, “за да разорят служебното положение на д-р Гжимек (служител към градското управление на Франкфурт)”. Написана бе бойка книга против нас под надслов “Не се безпокойте за дивите животни”. Много вестници, дори и списанието “Шпигел” ни критикуваха остро. Аз застъпвах мнението, че при увеличаване на африканското население прекрасните едри животни на Африка неминуемо ще бъдат изтребени, ако навреме не се заделят просторни области за “национални паркове”, където да се предотврати заселването на хора и да се избегне създаването на индустрия. През последните две деситилетия това мое схващане се наложи. Междувременно книгата ми “Няма място за диви животни” бе преведена на много езици и многократно преиздавана. Едноименния цветен филм, който моян син и аз заснехме след това бе удостоен с две “Златни мечки” и бе прожектиран в много страни.
Полагал съм усилия да помагам на новосъздадените, независими и твърде бедни африкански държави да осъществят тази голямя задача. Понастоящем някои от тях заемат вече ръководна роля в новата голяма културна област на човечеството – опазването на природата.
Мнозина читатели и критици тогава се възмущаваха, защото аз преди 20 години! – съм се осмелил да кажа, че нарастването на числеността на хората на Земята не е нещо радостно и че не би трябвало да се насърчава раждаемостта чрез детски надбавки или премии. Това мое мнение криело най-голямата опасност за всички ни. Сега вече стана ясно и на обикновенния гражданин, че замърсяването на околната среда, унищожаването на почвите, увеличаването на престъпността, замърсяването на океаните и измирането на милиони хора от глад всяка година, изсичането на горите по Земята, разпространението на рака и хроничните отравяния, всичко това има една единствена причина: демографския взрив през последно време.
Ако не искате да четете в една книга за Африка неща по този въпрос, тогава, моля, започнете друга книга. Но нека да ви бъде ясно, че за тези няколко минути, докато прочетете статията докрай, броят на хората по Земното кълбо ще се е увеличил с 5 000 души. Утре по същото време той ще се увеличил с 203 000 души, тоест-толкова, колкото жители има град Мюнстер. За изхранването на хората, които се раждат за едим месец, е нужна нова обработваема земя с площ, голяма колкото провинция Бавария.
Когато бяхме деца, ни разказваха хубавата приказка за един цар, който в знак на благодарност искал да подари на своя спасител половината от царството си. Човека обаче се показал много по-скромен: той поискал да донесът една шахматна дъска и помолил за първото поле едно житно зърно, за второто – две зърна, за третото – четири, за четвъртото – шестнадесет и т.н. Оказало се, че желанието му било неизпълнимо, защото по цялото Земно кълбо нямало толкова жито, за да се издължат само полетата само на първия ред на шахматната дъска. Числата се увеличават неимоверно много, когато се умножават в геометрична прогресия. Точно това се случва от две деситилетия с нас, хората.
Същества, които според съвременните ни понятия можем да наречем “човеци”, се срещат на Земята от 1 до 2 милиона години. Живеещите тогава племена на нашите предци са били ограничени само в Африка и са наброявали може би 125 000 души. Както е известно, Африка е континента, от който произхожда човечеството. Оттогава насам докъм 800 г пр.н.е. те са се увеличили приблизително на 5 000 000 души, които вече били разпръснати по цялото Земно кълбо. Когато към 1650 г в резултат на 30 годишната война Германия била наполовина обезлюдена, на цялото Земно кълбо са живеели едва 500 000 000 души, от които повече от половината – в Азия. Това ще рече, че през този дълъг период човечеството общо се е увеличило 7 пъти; а за да се удвоява то, за всеки път са били нужни около 1 500 години.
Броят на хората с жълт цвят на кожата се е увеличил четири пъти, а на европейците девет пъти! Защото към средата на миналия век лекарите започнали да объркват сметките на смъртта. Чумата, холерата, петнистия тиф, едрата шарка, които понякога опостушавали цели области, били пропъдени от цивилизования свят, детската смъртност била победена. Само от бубонна чума от 1348 до 1350 г са умрели 25% от жителите на Европа. От 10 година на н.е. до 1848 г в Англия е имало 200 пъти глад. Докато по-рано човек умирал от апендецит за два дни, днес той живее още десетки години след това. Така към 1900 г броя на хората се е увеличил вече на 1 527 милиона души. Когато през 1939-1945 г най-голямата в историята на човечеството световна война опостушаваше страните, същото време населението на земята се е увеличи с 10%. От друга страна, в някогашните войни 90% от загиналите войници били жертви на епидемиите, неизбежни спътници на струпаните големи армии. Тогава от всеки 10 войници само един загивал от оръжие.
По времето, когато фараоните строили своите пирамиди, са били нужни 3000 г, докато броя на хората се увеличи с 10 милиона. Днес за това са достатъчни само два месеца. Човечеството достигна вече над 4 милиарда и се удвоява на всеки 35 години; ако това продължава така, ако в Китай и Индия не се наложи модерната хигиена и медицина, до 2000 г ще стигнем от 6,1 до 7,5 милиарда души, което ще зависи от това дали раждаемостта ще се намали, или ще остане на днешното положение. Същевременно обаче през последните деситилетия вече умираха от глад от 10 до 20 милиона души годишно. Тази гладна смърт е мъчителна и често продължава с месеци. Чумата и холерата са били по-милостиви.
Както е известно, само 2% от земната повърхност може да се използува за селскостопански култури, остоналото е морета, планини, пустини, вечни ледове. Наистина през последните 150 години сме усвоили нови целинни площи, а в същото време обаче сме намалили годната за обработване площ на нашата планета. Защото, откакто ние, хората, се занимаваме със земеделие, непрекъснато създаваме нови, и то постоянни пустини. Ние изсичаме горите, изтощаваме почвите и ги излагаме на слънце и вятър. Безотрадната Сахара, някога житница на Рим, е наше дело. Ние превърнахме обетована земя в печална пустиня, безмилостното слънце изсушава пясъчните площи и руините на древните градове на Месопотамия, където едно време се е намирала “райската градина” на Земята. Голите скалисти планини в Италия, Испания и Гърция някога са били покрити със сенчести гори, но хората ги изсекли и похабили за посторяването на дървени кораби, които били потопени в безброй морски битки, и за отопляване на обществените бани, каквито имали в античната древност. Само 200 г след заселването на Съединените щати над обработваемите площи се извиват пясъчни бури, пълноводните реки всеки час отнасят безвъзвратно към морето плодородната почва от площ, колкото десет големи чифлика. През последните 100 г в САЩ са били окончателно унищожени над 1 милион квадратни километра земя, тоест 4 пъти площа на Германия. В европейската част на СССР 500 000 кв. км площ е подложена на водна ерозия. Тази площ се увиличава с 1% годишно. Разораването на предпазващата тревна покривка, обезалесяването, модерното земеделие, което замени традиционното, са причината за това. В 2 000 000 град Мексико, често пъти има само вода за през нощта, тъй като горите в планините са били продадени на североамериканските търговци за дървесен материал. За да се набави хартия за ежедневния тираж на един от големите нюйоркски вестници, се изсичат към 15 000 дръвчета. За грамадните афиши, които рекламират крем за бръснене, бира, уиски и найлонови изделия, ние унищожаваме нашето бъдеще…
Това е причината, поради която дивите животни на Африка трябва да умрат, защото всички диви животни на земята трябва да отстъпят пред “скакалеца-човек”, ако преди това той сам не се унищожи.
Толкова много видове животни вече са загинали. През последните 400 години са изчезнали 130 вида по-известни бозайници и птици, 76 от които само след първата световна война. Понастоящем други 500 вида животни са непосредствено застрашени от изтребване. Растителният свят не в по-добро състояние. В района на Берлин са изчезнали 6% от растенията, които преди 100 г. все още растели там, в района на Франкфурт – дори 17%. Когато в Европа човечеството започнало да нараства като злокачествен тумор, на нас, европейците, ни се зловидяло дори това, че в горите и в пущинаците на нашия континент все още живеят по-едри животни.
Първият европейски вид едро животно, който измрял, е турът. Векове по-късно кости от него са намирани в блатата и предавани в музеите. Тура достигал на височина при холката повече от 2м, а Юлий Цезар, който е негов съвременник, описва туровете като животни, “едри почти колкото слонове”. Цезар е имал в предвид по-дребните северноафрикански слонове, изтребени още преди тура. Когато в наше време, без всякакво научно обоснование се опитват от домашни говеда да “възстановят” някакви “дребнички” турове, това показва колко безпомощни сме ние, хората, при опита си да възстановим само едно скромно подобие на онова, което безразсъдно и самонадеяно сме унищожили. Последния тур умрял през 1627 г в Якторовка, в областа на Мазурските езера в Източна Прусия.
Последния тарпан, тъмносивия горски див кон, от който произхождат нашите домашни коне, бил убит през 1879 г в Южна Русия. От другия вид диви коне, обитатели на степите, от коня на Прежевалски, се срещат само още малък брой чистокръвни животни в някои зоологически градини на Източна Европа. И зубърът, който е второто по големина диво говедо в Европа, също е изтребен, и не се среща на свобода. Някой си човек на име Бартоломей Спокович носи печалната слава, че в една вековна гора на Полша е убил последния зубър. Съродственикът на зубъра, северноамериканския бизон за малко не бил сполетян от същата съдба. През миналия век по прериите на Северна Америка все още пасяли неизброими стада от тези биволи, чиито брой бил двойно по-голям на хората там. Най-прочутото стадо се простирало на ширина до 40 км и на дължина до 80 км. Новата железопътна линия, която прекосявала континента от океан до океан, разделяла това стадо биволи на две половини – северна и южна. Когато се случвало животните да преплуват реката или да преминават през железопътната линия, движещите се с гребни колела кораби по реката и влаковете трябвало да спират. Само през 1877 г от южното стадо били избити 100 000 бизона отчасти само заради кожата им, а понякога и просто за забавление. През 1889 г южното стадо било вече изтребено. Когато хората поискали да поставят животните под закрила, генерал Шеридан заявил, че, напротив, ловците на биволи трябвало да бъдат награждавани с ордени, на който е изобразен лик на умиращ от глад индианец, защото нямало по-добър начин да се справят с индианците от този да се унищожат биволите. Така от стадата, наброяващи милиони биволи, през 1899 г останали само 1 000 екземпляра в парка “Йелоустоун” и в Канада. При последното преброяване през 1968 г се установило, че броят на тези охранявани с големи трудности животни се е увеличил на 14 000, тоест с около 1 600 бивола повече, отколкото преди 30 г, въпреки че в Канада през 1940 г под натиска на търговците природозащитния резерват Уейнрайт бил закрит и в него били убити 6 000 бизони.
Големият нелетящ гълъб дронт от о-в Мавриций и от съседните острови още към 1680 г изчезнал. Към средата на миналия век изчезнала птицата моа, новозеландската гигантска бягаща птица, на ръст, по-голяма от човека. Всяка година ята, наброяващи над 100 000 000 екземпляри от северноамериканския странстващ гълъб, затъмнявали при прелитането си небето. Последният див странстващ гълъб бил свален през 1907 г с изстрел от ловвна пушка, а на 1 септември 1914 г в зоопарка на Цинцинати умряла гълъбицата Марта, последната от този така многоброен преди птичи свят. От американските тетреви, които по-рано били широко разспространени, през 1933 г умрял последния екземпляр, макар от 1910 г специално дружество се опитвало да размножи малкото останали живи тетреви.
През декември 1741 г немският корабен лекар Георг Стелер довел умиращият датчанин Витус Беринг – на чието име по-късно било наречено Берингово море – на самотен остров сред Северния ледовит океан. На този остров Стелер прекарал една зима, като се хранил с месото на грамадни, дълги 9 м и тежки до 70 центнера (1 центнер = на 50 кг) морски бозайници, наречени после морските крави на Стелер. Пет години по-късно Стелер починал на връщане от експедицията. Но съобщението му за животните-гиганти стигнало до царица Елизабет, която междувремено заемала руския престол след царица Анна, по чието нареждане била предприета експедицията. Дневникът на Стелер бил публикуван 5 години след смъртта му, през 1751 г под надслов “De bestiis marinis”, тоест морските животни. Неговите описания привлекли жадните за лов рибари към Беринговия остров. След 20 г на земята не останала нито една от морските крави на Стелер.
Хиляди морски птици биват изхвърляни ежедневно по бреговете на Атлантическия океан със сплъстени от нефт и станали вече водопропускливи, тъй като птиците са попаднали в грамадни маслени петна, образувани от остатъците от параходно гориво, които се разстилат в почти компактна маса в океана от Нюфаундлънд до Северно море. Все още някои страни изпращат китоловни флотилии към океаните, за да преработят в маргарин и последните китове. Напразни са опитите на другите нации да се спре това избиване поне за срок от 10 години. Сините китове са най-едрите животни от всички твари, които са се срещали на земята.
Обикновените херинги навярно скоро ще ги купуваме само като деликатес в хранителните магазини. Още през 50-те години те изчезнаха от Ламанш. През 60-те години стана възможно благодарение на съвремените приспособления уловът в Северно море да се увеличава все повече и повече. През 1965 г бе достигната връхната точка на улова – почти 1,5 милиона тона риби. Макар, че междувременно бе сключено споразумение да не се ползват никакви големи промишлени риболовни кораби, оттогава уловът непрекъснато намалява, докато стигна до 5500 тона през 1971 г. Днес уловът на риболовния флот на ФРГ възлиза само на 300 тона вместо на 200 000 тона годишно. Трети по ред са сега херинговите ята в Северния Атлантик между Грендландия и Норвегия. В продължение на много векове те са осигурявали поминака на жителите на многобройните рибарски селища по норвежкото крайбрежие. През 1965 г тези рибни ята давали все пак, 1,7 милиона тона, а през 1971 г – само 21 000 тона! Впрочем днес всеки риболовен кораб и всеки малък рибарски катер е снабден с ехолотни съоражения. С тях лесно може да се открият лесно рибните ята на всякаква дълбочина от километри разстояние…В момента флотилиите на Канада, САЩ, СССР, ФРГ, Полша и дори Румъния са се заели да унищожават последните херингови находища по крайбрежието на Канада и Съединените щати. След такива грабителски набези стопилите си херингови ята още никъде до сега не са могли да се съвземат напълно.
Докато в началото на нашето столетие в Швейцария всяка година още са щракали с клюновете си 150 двойки щъркели, днес те са напълно изчезнали оттам. От 5-те вида носорози, които се срещат на земята, са останали от едрите индийски носорози само 680 екземпляра в 6 резервата; от яванския носорог може да се срещат още от 30 до 40, от най-дребния, суматранския носорог – кръгло 100. В Натал, Южна Африка, станало възможно южния “бял” широкомуцунесто носорог да се увеличи от 24 екземпляра отново на повече от 1000. За сметка на това пък от северния подвид били избити по време на гражданската война в Конго до една десета от предишният им брой. Същата участ имали и малкото на брой носорози в Уганда. Днес там навярно се срещат общо 100 до 200 екземпляра. От “черния” или тесномуцунест носорог в цяла Африка се срещат може би още 10 000 до 13 000 екземпляра.
През нощта на 4 юни 1844 г трима рибари се отправили към остров Елдей, разположен пред най-южния край на Исландия. Имената им заслужават да бъдат споменати: Ислефсон, Кентилсон и Брандсон, защото те именно са убили последните две птици алки-великани (безкрили гагарки). Тези птици наподобявали пингвините, които се срещат само в южната половина на земното кълбо. Някога стотици хиляди алки гнездели по крайбрежието на Северна Европа, Северна Азия и Северна Америка. Наперени, любопитни и доверчиви, както съродствениците си от Антрактида, алките-великани посрещали пристигащите на брега моряци – а те избивали със сопи ститици от тях. Така скоро алките били изтребени по крайбрежието на Съединените щати, но на исландския остров Гайрфугласкиер се запазили до началото на миналия век. Там ги спасил прибоят, който вземал своите жертви измежду жадните за плячка рибари. А освен това съседните черковни енории претендирали да получават три четвърти от плячката като данък и така птиците все още били пощадени – докато през 1830 г внезапно целият вулканичен остров потънал в морето. Рибарите, които убили двете последни алки-великани на съседния остров Елдей, извършили там едно злодеяние с по-фатални последици, отколкото това на гръка Херострат, който запалил храма в Ефес, за да обезсмърти името си. И преди това, и след това хората са строили храмове и са ги опожарявали, обаче даден вид животни, последната двойка от които умира, без да остави потомство, цялото човечество никога не може да сътвори отново. Ние сме в състояние да строим небостъргачи и да унищожаваме цели континенти с атомни бомби, но да съживим отново умрял червей, това уви не можем да направим.
Японските заселници, които се бяха настанили в Манджукуо и на островите в Тихия океан, трябваше да се върнат след войната отново в своето пренаселено отечество. Няколко години по-късно американската окупационна войска започва д оказва помощ на победените, като провеждаше масови имунизаций и профилактични серийни прегледи. Само след няколко години окупационните власти можеха да съобщят гордо, че успели да постигнат на пренаселените малки острови най-високата раждаемост и най-ниската смъртност в историята в историята на японския народ…И напоследък числеността на японския народ отново се увеличава.
“Има място за всички на земята”, казва при такива размишления някой се господин Шулце, седнал на запазената маса в редовно посещаван от него локал. Каква фатална готова лъжа. Ние седим под сивите похлупаци от замъгляващите слънцето изпарения в нашите милионни градове, които набъбват като циреи, изсмукват от земята подпочвената вода и замърсяват с отвратителните си отпадъчни води реките. Забъркани в закони и наредби, уплетени в железопътни линии, граници и шосета като мухи в паяжина, хората носочиха погледа си към девствения, див и неизследван черен континент, където нямаше да се страхуват от данъци и полиция, а само от лъвове и носорози. Както и да са си разпределили Африка колонизаторите, в действителност този континент принадлежи на всички онези, които мислено се утешават с това, че все още има диви животни и непокътнати места на планетата Земя.
Тази Африка ще продължи да живее още дълго във филмите и приключенските книги и в сърцата на хората, но в същност тя започва вече да изчезва.
Впрочем Южна Америка, Африка и Афстралия все още имат огромни незаселени площи, но те могат да приютят само малко хора. В тропиците наистина се простират пищни гори, но почвата не е достатъчно плодородна. Такива почви, каквито са в джунглата на Конго (Заир), европейците едва ли биха обработвали в родината си. Тропическите дъждове бързо измиват минералите от почвата, слънцето и вятърът спомагат хумусът да изчезне за няколко дни, щом гората бъде изсечена. Плантациите в тропиците обикновено не са нищо друго, освен едно хищно експлоатиране на почвата. За да се засажда: кафе, банани, чай, какао и други тропически култури, се изсичат дърветата и се опожаряват големи площи навътре в девствения лес. Тези плантации, в които обикновено остават тук-там изсъхнали дървета-великани, може да се използват стопански само 5-6 г, след това неторената никога почва вече е изтощена. Там започват да растът храсталаци, и едва след 80-100 г може в Африка да порасне високостеблена гора и някогашната плодородна почва отново да се възстанови. (А в огромния басейн на Амазонка, в Бразилия, изсеченият веднъж девствен лес никога вече не се възстановява; той е израсъл някога тук, на тези бедни на хранителни вещества почви, когато още е имало далеч повече дъждове.) Тъй като плантациите се намират на удобни места край шосетата, фермерите обикновено изсичат храсталаците много скоро. Туземците изгарят всяка година високата суха трева в саванните пояси и покрай джунглата, така че остават да стърчат малак брой дървета, които придават на ландшафта познатия ни вид на овошни градини, обрасли с трева. Този “типично” африкански саванен ландшафт би се превърнал в по-голямата си част също в девствена тропична гора, ако хората не предизвикваха степните пожари. Така безкрайните горски райони остават все по-малко, но и те не са неизчерпаеми. След степта идва по-късно пустинята. От ХV в насам Сахара напредва всяка година на един фронт от 3 000 км с по един км все по на юг. Това ще рече, че всяка година 3 000 кв/км степ се превръща в пясъчна пустиня.
Самите африканци запалват тревните площи от десетки хиляди години насам. Но това не е пречело толкова, докато маларията, сънната болест, проказата, филариите (подразред кръгли червеи, паразити по гръбначни животни и човека), жълтата треска, холерата, търговията с роби и войните между племената са се грижели броят на населението да не се увеличава, а някои области изобщо да не останат незаселени. Предполага се, че до 1850 г населението на Африка е наброявало към 100 милиона души, до 1950 г то се е удвоило на 200 милиона. През 1969 г стана 344 милиона. По преценка на ООН през 2000 г на Черния континент ще трябва да живеят вече 860 милиона души. Колко глад, мизерия за децата, разрушаване на така чувствителните тропически почви – напълно по примера на Индия – очаква тези дружелюбни, нищонеподозиращи хорица! До днес те са се увеличили с почти 200 милиона, 5,5 милиона от които са европейци. Наистина тези хора владеят необразимо голяма суша, но една трета от нея е само пустиня.
Ние, европейците можехме да си позволим да унищожим безрасъдно девет десети от горите, които някога са покривали почти изцяло нашият континент, защото въпреки това идващите откъм Атлантическия океан ветрове продължават да докарват непрекъсното облаци и дъжд. Можехме без задръжка да се размножаваме, макар че образцовото земеделие на Европа не можеше да ни изхрани. Ние принудихме другите континети да гладуват заради паразита Европа и да жертвуват за нас плодородието на своите почви.
В Африка обаче две трети от дъждовете се образуват от водните изпарения, които слънцето всеки ден изсмуква от влажните зелени “сюнгери” на огромната джунгла. За разлика от Европа морските ветрове, които духат тук откъм океаните, биват отклонявани чрез студените морски течения или пък облаците трябва да се извалят още върху планинските прагове по крайбрежието. Унищожат ли се в Африка напълно горите, континета ще се изсуши напълно.
След последната световна война англичаните са избили в широки области на Танганика планомерно в стрелкови вериги всичкия дивеч, за да могат в името на държавата да създават с помощта на 30 000 африкански работници и 750 британски техници големи фъстъчени плантации. Вонята от хиляди трупове на жирафи, носорози, антилопи се носела към небето. Само от 1945 г до 1950 г върху площ от 1 500 кв/км били избити 8554 едри животни. По-рано в страната имало гори с много храсти и увивни растения, между тях растели над 300 дървета на хектар. Нежното фъстъчено растение, което не покрива земята под себе си, не е могло да предпази почвата от изсушаване и да поппречи вятъра да я отнася, проливните дъждове да я отмиват в дълбоките пукнатини и долини. Убийственият проект с фъстъците се оказва несполучлив. В Сенегал все още се обработват всяка година 25 000 хектара площ за нови фъстъчени насаждения, а също толкова голямо пространство става неизползваемо за нищо – като валяк се плъзгат и местят фъстъчените култури през злощастната страна.
Малката централноафриканска държава Руанда е по-гъсто населена от Франция. Въпреки това броят на населението се увеличава всяка година с 3,5%, така то се удвоява за 26 г, населението на Танзания за 24, на Уганда – за 28 г, на Замбия и Кения – дори за 23 г. Новите хора претендират днес за нови земи. Там, където се садят маниока, сладки картофи и банани, неизбежно трябва да се избиват горилите, морските котки, павианите, антилопите, които също искат да се хранят от тези насаждения. Щом се създаде нова ферма, заселникът може с месеци и години да се снабдява безплатно с месо от дивеча в околността. Никой фермер няма да търпи в близост да стадото му от говеда и овце да живеят леопарди, лъвове или хиенови кучета и крокодили. Днес вече са изтребени дивите животни върху 2/3 от тези области на Африка, които само преди 100 години те са обитавали. Но и там, където има днес все още слонове, антилопи, гнута, пантери, носорози и човекоподобни маймуни, числеността им е намаляла от 20% до 90%.
Досега големи части от влажната тропическа Африка около екватора са се запазили само благодарение на мухата цеце. Ето защо тези области са все още богати на диви животни и представляват и воден резерв за целия Черен континент. Мухата цеце е не само преносител на сънната болест по човека, а пренася и по домашните животни подобна болест – нагана. В заразените от нея области загиват много скоро всички питомни коне, говеда, кози, овце и прасета, докато местните диви животни, макар да приемат причинителя на болестта в кръвта си, не се разболяват от нея. В отделни английски колонии прибягнали до един ужасен начин за унищожаване на мухата цеце. От какво живеят мухите цеце, се питали хората – нали от антилопите и от дивите животни? Тогава по какъв най-лесен начин могат да бъдат унищожени те? Отговорът бил ясен: като планомерно се избива всяка антилопа куду, всяка газела, всяка жирафа, всеки носорог, с една дума – всяко живо същество, в чиито жили има дори една капка кръв, която може да послужи като храна на мухата. Щом тези крилати преносители на болестта загинат от глад, след известно време би могло да се пристъпи към заселването на полезен добитък в месността. И така всичко, което се движело, било планомерно избито. В долината на река Забези в Родезия били избити по този драстичен план от 1948 г до 1951 г 102 025 глави дивеч – биволи, антилопи кана, куду, конски и черни антилопи. В действителност след това жестоко избиване мухите цеце не изчезнали оттам.
Още по-жестоко действали контролните власти по унищожаването на мухата цеце в Уганда. И само нашия протест, на природозащитниците, може в последния момент да предотврати унищожаването по същия начин на дивите животни в големи области на Родезия. Като се обърнем назад, излиза че отговорните господа лекомислено и самовластно, без основно научно изследване са наредели да се проведе това пагубно масово унищожаване на диви животни. Сега знаем, че сънната болест по човека и подобната епозоотия нагана по домашните животни се пренасят от около 30 вида мухи цеце. Те предпочитат различна влажност на въздуха и различни дървета и храсти. Преди всичко те живеят от кръвта на най-различни животни-гостоприемници, като се започне от човека и се стигне до едрия дивеч до гризачите, дребните бозайници, дори крокодилите, птиците и вараните. Все пак едрите диви животни могат да бъдат изтребени, но не и дребните, използващи подземни убежища, или такива животни, които са активни нощем. Още преди 20 г в дивечовите резервати в Зулуленд и останалите области на Южна Африка били пръскани еднократно от самолет пестициди. Това е преди всичко заслуга на ветеринарния лекар Дьо Тоа от град Ондерстепоорт. Напоследък се пристъпи към масово развъждане по изскуствен начин на мъжки мухи цеце, които чрез облъчване стават стерилни и се пускат после на свобода в районите с мухата цеце. Тъй като обикновено една мъжка муха цеце опложда няколко женски, по този начин се отстранява възможността да се размножават. Напастта се намалява само постепенно, но за сметка на това пък останалият полезен насекомен свят се запазва.
Но все пак едрите диви животни трябва да отстъпват навсякъде там, където африканското население, което сега така страшно бързо нараства, се нуждае от земни площи за земеделски култури и пасища. Точно така са действали в каря на краищата нашите прадеди в Европа и Северна Америка, пък и японци и китайците. Само по-дребните, безопасни видове дивеч се търпят още като ловен обект сред земеделските стопанства; при нас това са зайците и сърните, в Южна Африка – няколко вида антилопи. В банановите плантации и в церевичните ниви никой не иска да вижда слонове и биволски стада. А кой ли би искал да живее с децата си в кирпичена къщурка сред лъвове и леопарди? Ето така скоро стигнах до заключението, че е безмислено да се защитава “носорозите” или “лъвовете” в Африка. Рано или късно те ще трябва да отстъпят. Вместо това ние трябва да съдействуваме няколко достатъчно големи района пущинак да бъдат запазени от наплива на хора, от заселването им там, което ще рече навреме да се създават национални паркове (резервати). Там да могат в бъдеще растенията и животнета да живеят в мир. Освен това, ако по многото слаби тропически земи пасяха 30 резлични вида тревопасни диви животни, биха се получили повече белтъчини от хектар, отколкото от едностранчивото им опасване само от стада говеда. Тъй като все повече и повече хора се заселват в градовете и живеят в отровена околна среда, те все повече и повече имат желание да видят такива последни девстевени места, а това би донесло за страната далеч по-големи доходи, отколкото използването на тези местности за земеделие.
В Африка голямото измиране започва още тогава, когато цветущите северноафрикански страни използвали плодородната девствена почва до пълното и изтощаване, за да снабдяват древния Рим с хляб, както правят днес САЩ и останалите страни, за да задоволяват нуждите си от жито.
Първото африканско едро животно което измряла навярно още към 300 г пр. н. е., е било един вид диво магаре, ендемит за Атласките страни. Наскоро след това бил изтребен и северноафриканският слон, един по-дребен, поддаващ се на опитомяване и издръжлив вид, който се среща изобразен на някои римски картини. С тези слонове Анибал стигнал до портите на Рим. Това, че в Северна Африка лъвовете са надживели ерата на римляните и на картагенците, както и на висококултурните арабски държави, говори, че поведението им спрямо хората е било дружелюбно. Те били изтребени в Мароко едва към 1810 г, а в Алжир и Тунис - пък през 1890 г. Най-красивият вид от лъвовете, прочутия берберски лъв, който имал разкошна черна грива, спускаща се между предните му крака до под гърдите, бил изтребен в родината си през 20-те години на този век. Оттогава тези образци ца гербове, монети и статуи са останали в нашите зоологически градини съвсем малко на брой, смесени все повече с не толкова красиви лъвове. Ние, хората от зоопарковете, трябва от време на време да набавявме за опресняване кръвта на нашите лъвове току-що уловени лъвове от Африка, но не правим охотно това. Почти всички лъвове, които се срещат днес на свобода в Африка, имат рядка, къса грива, а коремна грива липсва. На другия, на южния край на Африка капските лъвове са били изтребени напълно към 1865 г. И те са имали красиви тъмни гриви, стигащи между предните им крака до под гърдите.
Когато първите холандски заселници, бурите, се настанили в Южна Африка, те намерили равнини, чиито животински свят напомнял старите легенди за рая преди грехопадението на първите хора. Докъдето им стигал погледът, пасели неизброими стада благородни антилопи, газели, зебри, гнута, жирафи и кафърски биволи. За бурите те представлявали ефтино месо, струващо само патроните. А кожите им използвали за чували, в които прибирали реколтата.
Тук се случило нещо съдбоносно, което тогава привлякло вниманието на човечеството, но само за кратко време. Касае се за квагата, особен вид зебра, която имала ивици само отпред, а задницата била кафеникава, както при конете. Никой не помислил да преброи квагите дори приблизително, такива огромни били стадата им по пасищата на Южна Африка. Когато пристигнала вестта, че през 1878 г в Южна Африка е била убита последната, наистина последната квага, никой не искал да повярва. През 1883 г в Амстердамският зоопарк умрял последният потомък на този вид животни, които сигурно далеч по-отдавна от човека миролюбиво били обитавали нашата планета стотици хиляди години. Сто години и обстоятелстовото, че кожата им струва по-ефтино, отколкото ютените чували за жито, са били достатъчни, за да бъдат заличени те от лицето на земята. Впрочен само няколко години по късно музеите били готови да заплатят големи суми, ако биха могли да купят само няколко чувала от кожа на квага. Тези чудновата зебри били избити така незабелязано бързо, че шестте екземпляра от тях, които днес все още се намират препарирани във витрините на музеите, струват почти тегло за тегло злато.
Зебрата на Бърчел, която се е сращала в Оранжевата република и в Бечуаналенд, била изтребена към края на миналия век. Синият козел – една особено красива и едра антилопа, многобройни стада от която обитавали няколко стотици кв/км от Капланд, през 1760 г се срещала вече рядко. През 1800 г в музеите се намирали само 5 препарирани екзепляри. От козела на Бонте, антилопа-лира, която преди 100 години пасяла с хиляди в Кпската провинция, днес е останало едно единствено малко стадо в природозащитните паркове “Бредасдорп” и “Свелендам”. Още по-многобройни стада се сращали по-рано от фенерлията козел.
Малкото останали до днес египетски газели крал Фарук си запазил за лов. В този случай убиването е равнозначно на убийство. Все пак крал Фарук се е занимавал обикновено с други работи, отколкото да стреля по газели. Откакто обаче в Египед е премахната монархията, клетите бързоноги дъщери на вятъра останали без защита. Днес всеки може да се забавлява с това да ги настигне с американски автомобил със 100 конски сили и удобно от волана да ги убие. В Египед скоро няма да има вече газели.
В Африка железопътните линни са все още редки, а автомобилните шосета минават на разстояние много стотици километра едно от друго. Сигурно има още много области в Африка, където не е стъпил обут крак на бял човек, ширят се още девствени пущинаци. Но тези чудни райски кътове, в които царуват маларията и сънната болест, с прокарването на нови пътища биват раздробявани на все по-малки площи. Днес са ни известни съвсем точно двата маршрута, по които нашите европейски щъркели прелитат чак до Южна Африка. Знам къде зимуват нашите лястовици и къде лястовиците от северна Америка. Но кой знаеше преди 20 г нещо за миграциите на животните в Африка? В северноизточно Конго са разработени мини и са построени язовири. Слоновете, които през определени сезони се събирали със стотици и хиляди, вече не смеят в началото на сухия период вкупом да се придвижват към гористите южни райони. Кому е известно в кои африкански езера ще загине планктона, след това рибата, а после и стотици хиляди фламинго, щом втичащите се в тях реки носят със себе си големи количества ДДТ и други отровни пестициди, които се пръскат в плантациите? В САЩ и в много други страни е забранена употребата им, в замяна на това пък всяка година те се изнасят за неподозиращите нищо “развиващите се страни”.
Нужно ли е след това размишление да уверявам, че ние не пътуваме за Африка с цел да убиваме там слонове? Директорите на зоологическите градини и природозащитниците не предприемат “експедиции за ловене на животни”, каквито се измеслят във филмите и книгите за Африка. Малобройните животни за нашите зоопаркове стигат до Европа и А мерика по начин, който ще изглежда на жадните за приключения хора отекчително спокоен и неромантичен. Ловци на живи животни се срещат днес почти само в подлистниците на провинциалната преса. В действителност нашите големи фирми за търговия с животни изпращат в презокеански страни обкикновено придружители и закупчици, които само натоварват в морските пристанища уловените вече и привикнали към хората животни и се грижат най-добросъвестно за тях до Хамбург или Нйо Йорк.
Ние, зоолозите не ще можем да попречим на хората и за напред да се съревновават с плъховете и зайците по отношение на размножаването. Това е задача на философите, политиците, икономистите и на хората от други подобни професии. Ние обаче искаме да запазим от изтребване онези създания, които смятаме, че са също така благородни и достойни да живеят както и самите ние. Бихме желали и нашите внуци да застанат със затаен дъх пред някоя боязлива антилопа бонго. За да запазим дивите животни поне в няколко малки дивечови резервата или зопаркове, ние трябва да ги опознаем, трябва да знаем как живеят те и от какво се нуждаят за съществуването си.
С такава именно цел тръгват хора като мен днес за Африка.
Коментари () |
|
|
|
 |
