|
Той е често срещано и ясно "забележимо" животно - дължината на тялото му нерядко надминава 50 см, а на тегло заекът достига 5 - 6 кг и повече. Ушите му са дълги, ланцетовидни, с черен широк кант по протежението им. Опашката на дивия заек е къса, клиновидна, с черна ивица по горната страна. През лятото косъмът на това животно е с пясъчно риж оттенък, но през зимата осветлява забележимо, като по гърба остава тъмен кант. Косменото покритие на горския обитател линее два пъти годишно - през пролетта и есента. Между двата пола няма полов диморфизъм, но мъжките индивиди имат по - едра и масивна глава. Животните бягат по различен начин: мъжките препускат бързо, направо и "високо", с вдигнати нагоре уши, докато женските зайци, бягайки, се снишават към земята, държат главата си ниско, а ушите - прибрани към гърба. Тя бягат по - бавно, правейки повече чупки и промени на посоката.
Дивият заек обитава предимно открити и равнинни пространства, по които расте достатъчно висока растителност, в която може да се укрие. През късната есен и зимата зайците се преместват в недалечни гористи местности, но още през ранна пролет се връщат отново в равнината. А е известно, че в подобни "чисти" и равни места могат да оцелеят само бързи бегачи - дивите зайци наистина са спринтьори, но на сравнително къси разстояния. Те могат да развият скорост 60км/час и мигновено се отдалечават от преследвача си, но след това намаляват скоростта (до ходом или лек подскачащ тръс), започват да хитруват и да бягат по кръгове, удвояват и прекъсват следите си, а в някои случаи да те залягат, като по този начин си почиват и възстановяват силите си. На този принцип се базира и ловът на зайци с гончета - ловецът застава на място, където движещият се в кръг "хитруващ" заек би минал. Но въпреки това, спринтирането (макар и за кратко), както и хитрините, помагат на заека да оцелее. За стремителният му бяг способства източеното тяло и глава, както и два пъти по - дългите задни крака, позволяващи по - леко бягане по нагорнище.
Заекът не е добър плувец - той може да преплува не повече от 100 - 200 метра и бърз осе уморява, защото прави много безполезни движения със задните си крайници, които трябва да компенсира и с движения на предните крака, стараейки се да удържи гръдната си част над водата. А и при плуване козината му бързо се намокря, но малки рекички животното е в състояние да преплува, особено когато е подгонено от хищници.
Дивият заек предпочита заседналия живот - веднъж заселил се в дадена местност, той трудно се разделя с нея. Дори и да се отдалечи през нощта от мястото на дневната си почивка, търсейки храна, този горски обитател се връща отново там, и то - на едни и същи места. Дългоушкото може чест ода се забележи в равнинните местности, редуващи се с пресечни терени и изобилстващи с долове и възвишения, полезащитните пояси, около малките полски горички, земеделските земи, овощните и зеленчукови градини. Там дивият заек намира храна и укритие. През снежните зими животното приближава към населените места (където се храни около купите сено, слама и царевичак), към овощните градини и по обраслите брегове на водоемите.
За разлика от някои други животни, заекът почива и даже ражда поколение в легла (лежки), представляващи неголеми естествени вдлъбнатини на почвата или направени от нея падинки, дълбоки не повече от десетина сантиметра. Там той заляга плътно притиснат към земята, буквално сливащ се с нея, прилепил уши към тялото си. Заекът прекрасно използва мимикрията, подбирайки мястото си за легло сред растителност или почва, с които жълто - сивата му козина се слива. Обикновено около подобни места расте трева, правеща го още по - малко забележим. Животното заляга винаги с глава срещу вятъра, и ако той през деня промени посоката си, то също променя местоположението си. През зимата дивия заек винаги заляга до някакви малки възвишения на терена (угари, висока тревна растителност, хълмиста) - откъм под ветрената страна. На дъното на подобно "легло" снегът винаги се стопява от топлината на тялото му, а веднъж установил се на място, заекът много трудно се вдига. Той се стаява, разчитайки на защитната си окраска и на вероятността да бъде подминат от опасността. При приближаваща заплаха заекът скача и хуква в шеметен бяг, без да подбира пътя си.
Зимата е тежък сезон и за заека, но няколко дни след падането на снега се появяват добре отъпканите типични заешки "вървища", дълги няколко километра и обхождащи основните местообитания на зайците-те постоянно се подновяват, дори и след като са затрупани от нов сняг-зайците го стъпкват за една - две нощи. Колкото е по - студено през нощта, толкова повече зайци се движат и оставят повече следи - понякога пътеките се разпиляват до 30 - 40 см. От подобни магистрални вървища се отделят по - тесни пътеки към местата за хранене. При продължителни и обилно снеговалежи, придружени със силен вятър, понякога зайците не стават от леглото си по 2 - 3 дни.
Но щом снеговалежът престане и снежната покривка се уплътни, те започват да се чувстват в безопасност и се раздвижват, но вече ползвайки хитрините срещу преследвачите. По местата за хранене заекът се придвижва с малки и къси скокове, при което движението му не е праволинейно. По тези дири често се срещат изровени места, където заекът е търсил някаква храна - израснали житни растения, суха люцерна, трева и др. след приключване на храненето заекът прави голям кръг и обезателно пресича дирята си. След време започва да я удвоява и даже утроява, след което прави отскок встрани и продължава хода си. След още една - две хитрости той заляга, като винаги е с главата към оставените следи.
Дивият заек е сумрачно и нощно животно. През пролетта и лятото зайците се вдигат от дневните си легла в 17 - 19 часа, и приключват; храненето си (и с движението въобще) към 6 - 7 часа на следващия ден. При движението си заекът постоянно се ослушва и е особено предпазлив по време на хранене. След като опасе 5 - 6 секунди, заекът се изправя на задните си крака с щръкнали уши и предни лапи, свити до гърдите, а когато е сред стадо овце или крави, той пасе съвсем спокойно. Денем чест заспива в леглото си, особено в горещо време, поради което се вдига от краката на човека в последния момент.
Храната на заека е твърде разнообразна и зависи от сезона, но от ранна пролет до късна есен той се храни изключително с тревна растителност. Яде предимно диви растения, но предпочита млади житни посеви, люцерна и детелина. А зимата рязко изменя менюто му - при липсата на сняг (или при плитък сняг) той се храни по зимниците и люцерните, а също и със суха трева. При дълбок сняг и вледеняване на повърхността на снега, зайците преминават на дървесна храна, като понякога кората и младата дървесина съставляват 90% от дажбата - често тези животни посещават сечищата, където се хранят с кастрените млади клони. Те ядат и попаднало им сено, а когато свикнат да посещават млади овощни градини, стават напаст за посадените скоро дръвчета, огризвайки кората им. Малкото храна и студът изтощават зайците, което може да доведе до масовото им измиране. Подхранването в такива случаи им помага с успех да преживеят тежките зими. Зайците са лакоми и се хранят по няколко пъти на денонощието, изяждайки средно 1кг храна. Но когато се наложи, те могат да издържат няколко дни без храна. Ж животните пият вода, но могат да преживеят и с течностите, съдържащи се в сочната зелена храна и росата по нея.
Размножителната активност на дивите зайци продължава сравнително дълго, почти целогодишно - откривани са бременни женски от януари до септември, но обикновено активният сезон е февруари - юли. Тогава животните стават по - смели и непредпазливи и могат да се срещнат и през деня, а по снега се появяват сиво - жълти петна, издаваща силна миризма за откриване на партньорите от противоположния пол. По това време из нивите със зимници, из лозята и поляните може да се види женска, преследвана от няколко мъжки заека, като съперниците воюват за нея: хапят се и се дращят, а със задните си крака нанасят толкова силни удари, че хвърчат фъндъци козина. Лесното изскубване на козината помага на зайците да се спасят от зъбите и ноктите на хищниците. Мъжките животни рядко си нанасят сериозни рани - често младите зайци биват прогонвани от по - възрастните.
При мека зима първите зайчета се раждат още през февруари. Първите котила са обикновено малобройни (2 - 3 малки). Това навярно е свързано с недостига на пълноценна храна и преди всичко на витамин Е. Зайчетата от второто котило са 4 - 9 и се появяват през май - юни. Третото котило, появяващо се през юли - септември, също е многобройно. Малките се раждат слаби, но самостоятелни: облечени с мек пух, виждат и могат да бягат още от първия ден. Заешкото мляко е много питателно и съдържа около 23% мазнини. За едно кърмене зайчето може да изсмуче до 40 грама, което го засища почти за седмица. След това то лежи неподвижно и смила погълнатото. Удивителната способност на зайчетата да стоят неподвижни и да се укриват ги спасява от многобройните врагове както на земята, така и от въздуха (хищните птици забелязват само движещите се "обекти"). Хищниците не ги подушват, защото потните жлези оставят следи само при движение - подгънали лапи, зайчетата стоят неподвижно свити и не излъчват миризма. При специален експеримент край залегнали зайчета е прекарана лисица, която спокойно е преминала покрай тях, без да ги усети.
Малките растат бързо и през ноември достигат тегло 3 - 4 кг, а някои от тях, навършили 6 месечна възраст, вземат участие в размножаването. Повече от половината зайчета загиват от студа, влагата, хищниците и селскостопанската техника. В естествени условия пределната възраст на дивия заек би трябвало да достигне 10 - 12 години, но това са редки случаи - тези животни оцеляват 2 - 3 години.
Иначе заекът не е глупав! Спасявайки се от преследвача, той винаги се оглежда, измервайки разстоянието между него и себе си. Винаги спазва пределната дистанция. Когато обаче го преследва хрътка, той тича с максимална скорост -друга възможност за спасение няма, но към двор с вързано куче хитрецът доближава съвсем близо и спокойно пасе, без да обръща внимание на яростния лай. Острият слух, бързото бягане, мимикрията и различните хитрини му помагат да се спаси от враговете, а те са много -най - опасни са лисиците, дивата котка, скитащите кучета и котки, като пернатите хищници не са голяма заплаха за здравите екземпляри. Най - голямата опасност за тези животи идва от селскостопанската техника, бракониерството и заслепяващите нощни фарове! Поражения върху нормалното размножаване на дивите зайци нанасят и пролетните студове и продължителни валежи. А при особено бързо и повсеместно увеличаване на популацията в даден район възникват епидемии, способни да ликвидират изцяло зайците на големи територии - след това възстановяването на числеността е бавно и трудно.
Използвани са препечатки от сп. "Обичам те, животно"
Коментари () |
|
|
|
 |
