|
Животът на Земята се е зародил преди милиони години. Най-вероятно първите живи същества са се появили в океана. Това са били безформени пихтиести късчета протоплазма. Те, разбира се, не са умеели да се придвижват и са се носели в океана по волята на вълните и теченията. Вълните ги изхвърляли на брега, течението ги отнасяло към пукнатините на земната кора, откъдето изтичала разтопена лава.
Живото вещество се изменяло и в резултат на това изменение се появили организмите, които престалани да бъдат носени от стихиите и здраво се закрепили за дъното. Това било голямо постижение на природата, защото неподвижността ги спасила от гибел. С времето обаче тази „неподвижност" започнала да пречи на развитието на организмите — те трябвало да се движат, за да търсят храна и да се спасяват от враговете си. Така постепенно се появили животни с най-разнообразни „двигатели". Ако разгледаме под микроскоп капка вода, взета от някое езеро, положително ще видим в нея безформени полупрозрачни телца, подобни на частички слуз или кал. Това са едни от най-низшите едноклетъчни животни, наречени амеби. Ако се вгледаме внимателно, ще забележим, че те се движат. В началото на движението на амебата се появява „краче". То постепенно расте, изтегля се и накрая в образувалата се изпъкналост се прелива цялото й тяло, като че ли амебата крачи, придвижвайки тялото си към предния му край. Амебите се движат бавно — за около час изминават само няколко десетки сантиметра. Трудно е да се каже кой начин на придвижване е най-стар и най-примитивен — този на амебата или придвижването с помощта на камшичета, каквото извършват камшичестите животни. Те имат тънки нишковиДни израстъци — камшичета, които по време на движение описват със свободния си край кръгове, наподобяващи въртенето на винт. По този начин животното се движи напред, като едновременно с това се върти около дългата си ос, подобно на снаряд, изстрелян от оръдие. Тялото на други низши животни—инфузориите — обикновено е покрито с реснички. Инфузорията чехълче има около 14 000 реснички, всяка от които работи като весло. Но независимо от големия им брой, скоростта на чехълчето е малка — то изминава 5 м за 1 час. Много клетъчните безгръбначни животни, обитаващи моретата и океаните, реките и езерата, са усвоили най-разнообразни начини на придвижване. Морските червеи и пиявиците плуват чрез вълнообразно извиване на тялото си. Този начин на плуване изисква много силни мускули. И действително пиявиците могат да издърпат тежест, която 1500 пъти превишава собственото им тегло! Много водни безгръбначни плуват с помощта на лостове-весла. По този начин се придвижват водните бръмбари, водните дървеници и много ракообразни. Най-често за весла им служат краката. Интересно е устроен петият чифт крака на кривия морски рак. Ставите на последните членчета на тези крака са разширени като плоския край на веслото. При изнасяне напред членчетата се сгъват и не са подложени на голямото съпротивление на водата. При обратното си движение кракът се изправя и загребва вода като истинско весло. При правия речен рак и омара като весло служи задната част от опашка та им. Те загребват водата под себе си със силните си опашки-лопати и плуват заднешком. Сигурно всички са виждали водните насекоми водомерки, които се плъзгат по водната повърхност като по лед. Тялото и крачката им са покрити с гъсти косъмчета, които не се мокрят, и макар, че относителното тегло на водомерките е по-голямо от единица, силата на повърхностното напрежение на водния слой ги задържа на повърхността. Ако с помощта на пинцет потопим насекомото във водата, то изцяло се покрива със сребрист слой въздух, а ако разтворим пинцета, водомерката изскача като тапа на повърхността. При „гребането" тя използува най-дългите си — средните — крака и с един удар на „веслата" напредва с четвърт метър. Някои сифонофори плуват „с вдигнати платна". Това са морски мешести животни, които се срастват заедно и живеят като един организъм. Подаващият се над водата плочест гребен им служи 'за платно, а висящите надолу пипала с дължина до 18 м — за кил. Скоростта на сифонофорите, предвижващи се „с вдигнати платна", не е чак толкова малка: при скорост на вятъра 6 бала те изминават около 5 км/ч. По време на буря сифонофорите изпускат въздух от специални камери и се спускат надълбоко. Най-съвършеният начин на придвижване на водните безгръбначни животни е хидрореактивният. А най-просто реактивно устройство за движение имат едноклетъчните животни грегарини. Те се плъзгат по водата бавно, без видими движения. Дълго време механизмът на този процес не беше изяснен. Изследванията показаха, че грегарините изхвърлят от малките отворчета в задната част на тялото си капки пихтиесто вещество и по такъв начин се придвижват напред. Медузите също използуват реактивния начин на движение. В долния край на чадърчето им има мускулна ципа. Чрез нейното редуващо се разширяване и свиване медузата напълва купола си с вода и след това я изтласква навън. При това самата тя се изтласква в обратна посока, като се движи с изпъкналата си част напред. Тласъците следват един след друг през 5— 6 секунди и затова медузата плува бавно. Подобие на хидрореактивни двигатели имат мидите морски гребенчета; те плуват или по-точно подскачат във водата, като бързо отварят и затварят двете си черупки и я изтласкват като струя навън. По-съвършен двигател имат ларвите не водното конче. В момент на опасност те изхвърлят струя вода и с бърз скок избягват преследването. Признати шампиони по бързо плуване сред безгръбначните животни са главоногите мекотели калмари. Те развиват скорост до 50 км/ч. Засилвайки се във водата, те могат да изскочат над повърхността й на височина 4—5 м и така да прелетят над 60 м. При движението си калмарите използуват най-съвършеното хидрореактивно устройство. Водата влиза в мантийната празнина през отвор, разположен около опашката. Мантията се затваря плътно от хрущялни „копчета". Между тях на коремната страна се намира фунийка, свързана с мантийната празнина. Като притиска мантията към тялото си, калмарът силно изтласква насъбралата се вътре вода през предния отвор на фунията и се придвижва в обратна посока. После празнината отново се изпълва с вода, отново мантията се свива и отново — изтласкване напред. При бързо движение се извършват до 5 тласъка в секунда. Калмарът плува с опашката напред, като движи големите си ромбовидни плавници, разположени на задната част на тялото му. Главоногите мекотели наутилуси използуват при плуване и потапяне система от хидростатични балони. Черупката на наутилуса е разделена чрез преградки на няколко камери. Мекотелото живее в предната камера, а останалите са запълнени с въздух. Вода в тях не може да проникне, защото стопанинът затваря входа с тялото си. При потопяване наутилусът вмъква тялото си по-дълбоко в черупката си, предната камера се напълва с вода и черупката натежава. При издигане на повърхността той избутва от предната камера водата, въздухът в задните камери се разширява и мекотелото лесно изплува. Придънните безгръбначни животни могат не само да плуват, но и да се придвижват по дъното. Водните бръмбари, морските паяци, правите и кривите раци ходят или по-точно пълзят по дъното, също както сухоземните животни се движат по сушата. Пиявиците и четинестите червеи изтеглят предната част на тялото си и след това притеглят към нея останалата част. По такъв начин се придвижват много мекотели. Те се закрепват към земята с предната част На крака — стъпало, а след това, като свиват мускулите му, издърпват тялото си с черупката напред. Най-интересни са подводните пешеходци — морските таралежи Освен твърди игли те имат и много кухи меки израстъци — крачета, завършващи накрая със смукалце. При движението си те изтеглят крачетата си и ги пълнят с вода. Когато крачетата са изтеглени докрай, морският таралеж се залавя с тях за някой предмет на дъното и всмуква водата от крачката навътре. Крачетата се свиват и изтеглят животното напред. След това те се отлепят, отново се протягат, прилепват се и целият цикъл се повтаря отново. По такъв начин се движат по дъното и морските звезди, във всеки от петте лъча на които има кухи тръбести крачета. Естествено скоростта на иглокожите при този начин на придвижване е малка — за 1 минута те пропълзяват около 5 до 8 см. Много животни живеят в придънния наносен слой на водоемите. Те също се движат, но много по-трудно от онези, които плуват или пълзят по дъното. Червете и ларвите на много насекоми си проправят път в земята, като избутват с главата си тинята или дори като я поглъщат и изхвърлят през червата. Така пълзи в земята и дъждовният червей. Някои видове морски таралежи имат специални копаещи инструменти - игли, които в зависимост от предназначението си имат различна форма. Предните, насочени по посока на движението, са остри и работят като свредел, а страничните имат форма на лъжички и служат за изхвърляне на пясъка встрани. По най-оригинален начин се придвижва в тинята морският червей приапулус. По форма този червей прилича на краставица. За уста му служи разположеният в предната -част на тялото голям отвор, през който глътката се обръща навън. Глътката и тялото му са покрити с остри, насочени назад шипчета. В тялото на червея има кухина, пълна с течност, която заема 60% от общия му обем. Когато започва да се движи, приапулусът силно изхвърля напред глътката си и отмества пясъка. После я раздува, като разширява образувания проход и чрез приближаване на задната част на тялото си към предната се движи напред. Шипчетата, покриващи приапулуса, го заклинват в тунела и не позволяват да се отмества назад при изхвърляне на глътката. Още по-разнообразни са начините на движение при насекомите. Те могат да пълзят, да бягат, да скачат, да летят. Твърде своеобразно се придвижва гъсеницата на пеперудата педомерка. При движението си тя се опира на предните си крачка, извива се като дъга и изтегля задната част на тялото си към предната. След това се отблъсква със задните крачка, премества тялото си напред и като че ли „крачи". Сред насекомите има малко добри бегачи. Хлебарките преодоляват разстоянието от 1 км за 1 час. Най-бързите насекоми са мравките. Ако се приеме за единица скорост дължината на тялото й, ще се окаже, че мравката по бързина не отстъпва на състезателен кон. Някои насекоми скачат отлично. Скакалците се отблъскват със силните си задни крака и правят скокове с дължина над 10 м. Огромни скокове правят и бълхите. Пресметнато е, че ако бълхата имаше човешки ръст и можеше да запази предишната си отскокливост, то лесно би прескочила Исакиевския събор. Поразителни са летателните способности на насекомите и устройството на летателния им апарат. Изключително тънките ажурни крила им позволяват да летят бързо, лесно да маневрират и да преодоляват понякога огромни разстояния. Броят на крилата у насекомите е най-различен: пеперудите и бръмбарите имат по четири крила, мухите и комарите — по две. Механизмът на полета им засега е малко изучен, но все пак на учените са известни някои неща. Пеперудите махат с крила, като ту ги отпускат надолу, ту ги издигат нагоре. Махът е толкова широк, че, когато пеперудата лети, крилата й почти се събират над гърба и под коремчето. По време на полет предният и задният чифт крила се съединяват чрез специално приспособление и пеперудата ги размахва едновременно. Пеперудите сменят посоката на полета си, като изменят плоскостта на размаха на крилата си. Най-бързо летят пеперудите вечерници — те развиват скорост до 50 км/ч. Бръмбарите летят чрез бързо махане на долните си крила. Твърдите горни крила държат леко повдигнати нагоре във вид на латинската буква V и това им позволява да запазят равновесие при полета. Бръмбарите летят със скорост около 20—25 км/ч. Сложни криви описват във въздуха крилата на пчелите, земните пчели и осите. Когато насекомото се задържа на едно място, крилата му описват осмица, а когато се движи, осмицата се разтяга и краят на крилото чертае сложна вълнообразна линия. Крилата на ципокрилите насекоми извършват различен брой махове. За 1 час земната пчела прелетява около 5, а медоносната пчела — около 20 км. Най-бързо махат с крила комарите — до 500 маха в секунда. Тънкият досаден звук, издаван от комара, не е писукане, както се мисли, а шумът от крилата му. Най-изкусни „пилоти" сред насекомите са водните кончета — те могат дълго време да се задържат във въздуха на едно и също място, бавно да се спускат, без да махат с крила, мигновено да сменят посоката на летене и почти вертикално да се издигат нагоре. При изпълняване на фигури от „висшия пилотаж" предният и задният чифт крила на водното конче работят независимо едни от други. За скоростта на полета им няма достоверни данни: според едни те летят със скорост 8—10 км/ч, а според други — със скорост 30—40 км/ч. Зоолозите отдавна се интересуват от бързината на летене на водните кончета и тяхната маневреност, но дълго време не бяха направени никакви изводи въз основа изучаването на полета им За тях си спомниха, когато съветските учени откриха защо скоростните самолети без видима причина се разпадат на части. Оказа се, че е достатъчно да се увеличи теглото на предната част на крилата и вредните колебания, разрушаващи самолета, изчезват напълно. Крилата на водните кончета, също както при съвременните самолети, са надебелени в предната си част. Летенето на насекомите е много сложен процес. Установено е, че бръмбарите, пчелите, пеперудите и мухите могат да подскажат много неща на авиоконструкторите. Да разгледаме обикновения майски бръмбар — според изчисленията на учените той изобщо не трябва да лети. С такова тегло и конструкция на крилата, за да излети, той трябва да има коефициент на подемна сила от 2 до 3, а фактически неговият коефициент е по-малък от единица. Бръмбарът обаче не само че лесно се вдига от земята, но и лети много добре. Предстои да се изясни по какъв начин той увеличава подемната си сила — това ще помогне на конструкторите да увеличат товароспособността на самолетите при същата мощност на двигателите. С повишаване скоростта на самолета се увеличава дължината на площадката за излитане и кацане. Строенето на големи летища струва скъпо, освен това те са неудобни за пътниците. Понякога за пътуването от летището до центъра на града се губи повече време, отколкото за самия полет. Например пътят Ленинград—Москва се изминава със самолет за 55—60 минути, а за пътуването с автобус до аерогарата, регистрирането на билетите и предаването на багажа се губят не по-малко от два часа. Насекомите не се нуждаят от площадки нито за излитане, нито за кацане. Щом забележи някой цвят, пчелата увисва във въздуха и после плавно се спуска надолу. При кацането никога не става „авария", дори когато духа вятър и силно люлее цъфналото растение. Такава точност на приземяване не е във възможностите и на най-съвършените вертолети. Някои насекоми са изкусни пилоти: нощната пеперуда вечерница умее да лети не само напред, но и „да включва заден ход", а мухата сирфус лесно прави лупинги и даже лети наопаки — с гърба надолу. Летенето на насекомите е много икономично. Пчелата например изразходва само 9% от захарите в организма си като гориво. Изкусни „пилоти" има и сред паяците. Но как тогава могат да летят, след като нямат крила? Нямат, но летят на паяжинка. Наесен паячетата порастват и на семейството става тясно. Малките трябва да си търсят нови места, за да има за всички вкусни мухи. Тогава паячетата започват да се готвят за път. Паячето се покатерва на висок храст или дърво и най-напред си построява стартова площадка от къси здрави нишки, след това приготвя нишката за летене, като закрепва края й към онази страна на „кулата си", откъдето духа вятърът. Вятърът отнася нишката от стартовата площадка и се образува дълга примка. Когато дължината й стане 10—20 см, паячето прегризва нишката в основата и тя се източва по посока на вятъра. Паячето продължава да изпуска нишка и когато тя се-удължи достатъчно, за да може да задържи „пилота" във въздуха, той напуска стартовата площадка и започва да лети. Щом реши да се приземи, паячето изтичва по паяжинката, като променя центъра на тежестта на „въздушния кораб". Той се подчинява на „пилота" и плавно се спуска надолу. Продължителността на полета е различна: понякога паячето прелетява само стотина метра, понякога — няколко километра. Първите гръбначни животни на Земята са били рибите. Те са произлезли от безгръбначните и не са имали костен скелет, люспи и зъби. Неясни отпечатъци от тези риби са намерени в силурските пластове, образувани преди около 400 милиона години. Първите риби трудно оцелявали, защото моретата гъмжали от хищни членестоноги, от свирепи морски скорпиони. Постепенно рибите се облекли в здрава броня, подобна на тази на сегашните морски раци, но бронята не могла да ги предпази — появили се хищници със зъби, за които костната обвивка била не по-твърда от обикновена хартия. Освен това броят на морските обитатели рязко се увеличил, засилила се и жестоката конкуренция за храна. И така постепенно, в продължение на много поколения, у рибите се появили специални приспособления, улесняващи движението им, и били изработени начини, които им позволявали да плуват леко и стремително. Техниката на плуване на съвременните риби е изучена доста По-рано се смяташе, че те плуват само с помощта на перките.. Сега е установено, че повечето риби се движат напред чрез вълнообразно извиване на тялото си в хоризонтална плоскост. В постъпателното им движение голяма роля играе опашката. Останалите перки само служат за промяна на посоката като кормило при завой и спускане надълбоко. Когато рибите плуват бързо, обикновено перките им са силно прилепени към тялото, а при паламуда, който се среща често в Черно море, даже се прибират в специални вдлъбнатини. Повечето риби плуват с главата напред, но има изключения. Рибата нож, обитаваща реките на Централна Африка, може да плува с опашката напред. Тялото й е странично сплеснато, с формата на нож, гръбни перки няма, има само една дълга тясна перка по продължение на целия корем. Търси храната си нощем, притежава добро зрение и обоняние. Тръгвайки на лов, тя плува, както всички риби, с главата напред, но щом срещне неприятел, веднага „включва заден ход" и се скрива в гъстата водна растителност. Най-бързо плуват морските риби, обитаващи дебелия воден пласт. Те имат тяло с обтекаема като на торпедо форма, заострена глава и добре развита опашка. Това е обяснимо, защото няма къде да се скрият и трябва да преследват храната си — пъргавите морски риби. Шампион по бързо плуване е рибата меч. При бързо движение тя развива скорост над 100 км/ч. Добри плувци са рибата тон и синята и херинговата акула—те плуват с 30—40 км/ч. Бързо плуват още паламудът, скумрията, кефалът; малко по-бавни са селдата и треската. Всички познават нашата сладководна хищна щука. Обикновено тя стои неподвижно, притаила се в тръстиката или в блатната растителност, и леко движи перките си. Когато обаче забележи рибата, тя прави бързо движение напред и след миг жертвата се мята в зъбите на хищника. Щуката настига плячката си само с едно мълниеносно движение благодарение формата на удълженото си като стрела тяло. Силните, изместени към опашката перки й помагат бързо да маневрира. За речните риби, живеещи в бързо течащи води, като пъстървата,, мряната и расперът, е характерна удължената вретеновидна форма на тялото. Тя им позволява да преодоляват лесно речните прагове и плитчини и да плуват дълго време, без да се уморяват. Сьомгата, белорибицата и нелмата.. са пригодени за продължително плуване, защото те се отправят срещу течението по бързите реки, за да хвърлят хайвера си. Сладководните риби, обитаващи тихите води, не се нуждаят от бързина и издръжливост. Шаранът, каракудата и платиката имат странично сплеснато тяло. Тази форма улеснява движението им сред водните растения, помага им да сменят посоката на движение във вертикалната плоскост и дори ги спасява от хищниците, които неохотно ловят риби с широко тяло. Тялото на придънните риби е гръбокоремно сплеснато. Това им позволява да се опират на дъното с по-голяма повърхност. Такива са калканът и морският скат — плоски риби, обитаващи морета и океани. Те обикновено лежат на дъното или се заравят в пясъка. Така по-трудно ще ги забележи и врагът, и жертвата. Калканът и морският скат плуват, като извиват телата и перките си във вертикална плоскост. Плоски кореми имат попчето, налимът и сомът. Те плуват сравнително бавно. Лоши плувци са рибата луна, рибата таралеж (фахак) и острационът — те не могат да извиват тялото си при движение, затова плуват само с помощта на перките. В Индийския океан живее малката рибка еолискус. Коремчето й е заострено, устата — изтеглена като тръбичка. Видът й напомня малка щука. Еолискусът плува изправен, с коремчето напред. Стадо такива рибки изглежда много забавно - като войници на парад. Има риби, които при движението си използуват водните течения и даже вятъра. Продължително пътуване по течението извършват приличащите на листенца личинки на змиорката.
Рибата таралеж при опасност се надува и течението я носи по повърхността на водата. В тропичните морета живее рибата платноход. Тя, както и рибата меч, има източена като меч горна челюст, а тръбната й перка достига на височина до 1,5 м. Голямата й перка стърчи над водата и рибата се движи като платноходка. Известна е още една риба, която използува „реактивен двигател" — това е малката рибка армфиш, която живее в Индийския океан. Гръдните и коремните й перки приличат на сгънати ръце с дълги пръсти. На мястото на „лактите" се намират отвори, съединени чрез канали с устната кухина. Рибката засмуква вода с устата си и със сила я изхвърля през отворите на перките, като по такъв начин се движи. Рибата прилепало плува добре, но защо й трябва да хаби силите си, щом може да се повози за сметка на друг? Предната гръбна перка, на прилепалото е видоизменена в елипсовидно смукало, което се състои от пластинки. След като притисне кожената рамка на смукалото си към някой предмет, прилепалото повдига пластинките. Под тях се образува вакуум и рибата така здраво се прилепя към предмета, че ако се дърпа силно за опашката, тялото й ще се разкъса на парчета. Обикновено прилепалото се прикрепя към едри риби — акули и скатове — и се храни с отпадъците от храната им. Понякога се закрепва към дъното на някой кораб и така извършва продължителни пътешествия. Някои риби умеят да вървят по дъното. Морската лястовица тригла има ветрилообразни гръдни перки, от които се отделят по три твърди шипа. С тях триглата бавно пълзи по морското дъно. Като използуват перките си вместо крака, сред скалните отломки към плячката си се промъкват рибите въдичари и „живото изкопаемо" — рибата латимерия с перки като малки ръчички. На дълбочина 2000 м подводните изследователи са открили интересна риба, която нарекли бентозавър. Тази риба може да стои и да пълзи по дъното, като се опира в пясъка с опашката и гръдните си плавници. Колкото и да е чудно, има риби, които се движат по сушата. В езерцата, блатата и тинестите заливи на реките в Индия, Бирма и на Филипинските острови живее рибата катерач, или анабас. По външен вид анабасът прилича на нашия сладководен костур. Тази риба е дребна и рядко достига дължина 15—20 см. Когато настъпи суша и плитките водоеми пресъхнат, катерачите се заравят в тинята, за да дочакат по-благоприятни условия, или тръгват да пътешествуват. Рано сутрин или през нощта с помощта на гръдните перки, шиповете на надхрилните капачета и бодливата анална перка анабасът изминава по сушата с пълзене стотици километри. В търсенето на нови водоеми рибата преодолява дълбоки ровове и дори може да се изкачи на някое наклонено дърво: преведено от малайски, „анабас" значи „катерач". Катерачът може да живее на сушата, когато въздухът е влажен, по няколко денонощия. Пренасят го от едно място на друго в кошници или глинени съдове. При дишане той използува лабиринтов дихателен орган, разположен близо до хрилете. Вдишваният въздух преминава през нагънатия и с голяма повърхност лабиринт и кислородът чрез него се поема от кръвта на рибата. Тинестият скокливец прекарва повече на сушата, отколкото във водата. Той живее в тропичните води на Индийския и Тихия океан край бреговете на Азия, Африка и някои австралийски острови. Рибата е много интересна с големите си като лапи гръдни перки и червените изпъкнали очи. Дължината на тялото й не надминава 20—25 см. Среща се най-често сред мангровите лонгозни гори, които по време на отлив оголват дългите си корени. Тук скокливецът часове наред пълзи по наклонените стволове и корените на дърветата и даже скача от клон на клон. Тези риби се ловят по забавен начин: под дървото, на което има скокливци, се постила чаршаф и рибите се събират така, като че ли се брулят зрели ябълки. Някои риби могат и да летят. Летящите риби имат големи гръдни перки и опашка с удължен долен дял. Рибата се изхвърля от водата с голяма скорост и щом предната и част се окаже във въздуха, започва да движи опашката си. Така тялото й получава допълнително ускорение, а разтворените перки-крила я задържат във въздуха. Тя излита под ъгъл 30—45° спрямо водната повърхност със скорост до 80 км/ч и след това постепенно, като самолет се спуска плавно надолу. Летящата риба се издига на височина до 4—5 м, а полетът й продължава 10—15 секунди. За това време тя прелетява около 100 м, а в отделни случаи, особено при попътен вятър, може да се задържи във въздуха 1 минута и да измине до 400 м. В Южна Америка живеят малки рибки от семейство Харацинови, които летят подобно на птиците, като махат с гръдните си перки вместо крила. Но и те не могат да се задържат дълго във въздуха — въздушните пируети им помагат само да се изплъзнат от преследвачите си. В края на силурския период се появяват ръкоперките. Те не притежавали нито големи размери, нито голяма скорост на придвижване, нито пък сигурни средства за защита. Затова господари на моретата си оставали по-едрите, бързи и добре въоръжени риби. За да оцелеят, ръкоперките заели плитките заливи, езерата и блатата. В горещо време езерата ставали по-плитки, блатата пресъхвали и кислородът във водата все повече не достигал. Ръкоперките се опитвали да поемат атмосферен въздух. Отначало оцелявали само някои от тях, останалите масово измирали, но поколението на, оцелелите риби се раждало по -приспособено към дишане на атмосферен. Така постепенно, след много поколения у тях се появили органи, изпълняващи функцията на бял дроб. Ръкоперките вече можели да живеят в бедната на кислород вода на пресъхващите блата, но когато блатата напълно пресъхвали, те оставали на сухо и отново се повтаряла днешната картина: по-голяма част от тях измирали и оцелявали само онези, които най-добре пълзели с меките си ресничести перки. При следващите поколения тези перки все повече се усъвършенствували и накрая се превърнали в органи за придвижване по сушата - в крака. Това се случило преди 350 милиона години. Наличието на крака обаче не било достатъчно — животните трябвало да се научат да ги използват добре. Първите им стъпки били твърде несигурни. Особено важно било да могат да пазят равновесие при придвижването си по сушата, а това не било лесно, защото теглото на тялото се увеличило. За да се уголеми крачката, тялото на животното трябвало да се прегъва във вертикална плоскост. Голяма роля изиграло преместването преместването на крайниците. Затова отначало сухоземните животни се движели много бавно само чрез пълзене. В девонския период се появили влечуги, които бягали бързо, скачали дори летели с чудноватите си ципести крила. В процеса на еволюцията жабите изгубили опашките си, изменила се формата на тялото им, която преди, подобно на рибите била приспособена за бързо плуване. Познатата на всички голяма водна жаба се чувства добре както във водата, така и на сушата. Тя има дълги и силни задни крака и при опасност прави почти еднометрови скокове. Водната жаба се гмурка и плува с помощта на задните си крайници. Между пръстите им има тънка плавателна ципа, за това във водата те работят като весла и изтласкват тялото напред. Излюпените от хайвера малки попови лъжички нямат крака и плуват като рибите с вълнообразно извиване на тялото. Планинската водна жаба и обикновената чесновница също скачат добре, но плуват доста по-лошо. Краставите жаби пък не умеят да скачат и се придвижват със ситни крачки. В Югозападната част на СССР и в далечният Изток живее жабата дървесница. През нощта тя намокря кожата си във водата и лови насекоми по тревата, а денят прекарва по дърветата. Умее да пълзи по отвесните стъбла, клони и да се задържа на тънките люлеещи се вейки. На върха на пръстите си дървесницата има дискове, вендузи (лепещи) действащи като гумените кръгчета на сапунерите, прикрепяни към емайлирана или стъклена повърхност. За да бъде закрепването сигурно, понеже кората на дърветата е грапава, малките вендузи са снабдени с жлези, отделящи лепкава течност. Жабата дървесница, живееща на остров Ява, има много дълги пръсти на краката и тънката ципа между тях е по-голяма, отколкото при другите жаби. Затова, като разтвори пръсти, тя може да планира във въздуха, спускайки се от клонче на клонче. Най-близкият сродник на жабата е тритонът. През лятото той живее във водата, а през зимата — на сушата. Докато се намира във водата, на гърба си има широк надлъжен гребен, наподобяващ плавник, а около пръстите на задните си крака — кожни плавателни израстъци. Те улесняват плуването му. Късно наесен тритонът се лишава от тях и напуска езерото, за да зимува на сушата. Гущерите се движат по най-различен начин. Повечето от тях бягат пъргаво, като бързо местят крачетата си. Само гигантският варан от остров Комодо може да се мери по бързина с човека. Има гущери, които добре пълзят по дърветата — крачетата им са снабдени с остри нокти, с които се залавят за кората, или притежават други приспособления. Някои видове гущери, като геконите, могат да се катерят по отвесни стени и да се движат даже по тавана. Пръстите им имат възглавнички, покрити от долната страна с тънки листовидни плочки. Преди се е предполагало, че по възглавничките се образува вакуум и по този начин гущерът се прикрепя към тавана. По-подробното изследване показа, че плочките са покрити с малки кукички, с помощта на които геконът се залавя за грапавините по тавана или стената. По гладка полирана повърхност той се придвижва много бавно и често пада. При мокра повърхност сцеплението се намалява силно и това се използува за ловене на геконите: стените и таванът в помещението се напръскват с вода и животните падат долу. В тропична Азия живеят интересни гущери, наречени летящи дракони. Целият си живот те прекарват на дърветата и почти никога не слизат на земята. Прелитат от клон на клон, като използуват специален „парашут". От двете им страни стърчат лъжливи ребра, върху които е опъната тънка ципа — също както при чадъра. В Южна Америка и Западна Азия живеят влечугите амфисбени. Те заемат междинно положение между гущерите и змиите. По външен вид приличат на земния червей и са дълги по 25— 30 см, а понякога и 70 см. Амфисбените водят подземен начин на живот. Най-често се заселват в мравуняци и термитници и се хранят с обитателите им и техните ларви. Интересно е, че и най-войнствените мравки не закачат заклетите си врагове. Амфисбените прокарват подземните си ходове по следния начин: отначало отместват пръстта с главата си и след това я притискат към тавана. Когато влечугото се промъква в подземния тунел, тялото му, от главата към опашката, извършва вълнообразно движение, което, срещайки грапавините на почвата, го тласка навътре. Такова движение е възможно благодарение на това, че кожата на амфисбена свободно обвива тялото му подобно на подвижен калъф. Кой не познава костенурките? Тяхната мудност е пословична. Наистина на сушата те се придвижват бавно, но във водата някои от тях съперничат по скорост и подвижност на рибите. Костенурките плуват, като загребват водата с крайниците си, превърнали се в огромни перки. Своеобразно се движат по сушата змиите. Те пълзят по три различни начина. Най-разпространен е вълнообразният, подобен на движението на рибите. При втория начин змията набира тялото си като хармоника, изтегляйки задната му част към предната. После се опира на опашката и изхвърля предната част напред. При третия начин змията издига главата и предната част на тялото си, сгъва го под прав ъгъл и го поставя на новото място. Опирайки се на две точки, тя пренася по същия начин и останалата част на тялото си и така се движи напред. Всички змии умеят да плуват. Най-добре плуват естествено морските змии и от тях веслоопашатите змии и пеламидите (да не се бърка с рибата паламуд). Тялото им е силно сплеснато странично и те плуват добре като риби. Добри плувци са и крокодилите. Те плуват във водата, като извиват хоризонтално силната си дълга опашка и движат краката си, снабдени с ципи. На сушата крокодилите се движат тромаво, като бавно влачат краката си и хлъзгат корема си по пясъка. Но щом се появи опасност, могат да бягат много бързо. Основният начин на придвижване на съвременните птици е полетът. Птиците не са се научили да летят изведнъж. Първата птица се е появила на Земята преди около 100 милиона години. Това беше установено неотдавна. През 1877 г. в Германия при разкопки в шистови пластове бил открит добре запазен отпечатък на птица. Нарекли я археоптерикс, което значи „първоптица". Тази птица е била особена — голяма колкото врана, тя имала челюсти със зъби вместо човка, а опашката й се състояла от около 12 прешлена, като от всеки прешлен излизали по две пера. Главата й била покрита с люспи, а на крилата си имала по три пръста с нокти. Археоптериксът е летял лошо, защото крилата му били слаби, а костите — тежки. Най-вероятно само е прелитал от едно дърво на друго, но, изглежда, е пълзял сравнително добре, като си е помагал с ноктите на крилата, залавяйки се за кората и клоните на дърветата. Опашка с прешлени, нокти на крилата, уста със зъби — всичко това говори за най-близка връзка на първоптиците с двукраките гущери. В края на юрския период се появили много и различни птици. Едни от тях започнали добре да летят, други съвсем престанали да летят, затова пък се научили да плуват или да бягат, но днес такива птици се срещат - по-рядко. Целият строеж на тялото на птиците е приспособен за движение във въздуха. Скелетът им е здрав и същевременно лек, зъбите им са изчезнали. Тялото е станало по-леко и поради многото кухини вътре в него. Предните крайници са се превърнали в крила, които ги задържат във въздуха. Тези крила се задвижват от силни мускули, заловени за изострения гръден кош. Дихателните органи, кожата, перата, зрението и другите органи на птиците също са приспособени за полет. Птиците летят по два различни начина. Ако непрекъснато махат с крила, такъв полет се нарича махащ, а ако се задържат с разперени крила във въздуха, като използуват въздушните течения, се казва, че птиците се реят. Въздухът рядко е неподвижен, обикновено неговите слоеве се движат в най-различни посоки. В зависимост от посоката и скоростта на въздушните течения птицата може, без да маха с крила, да се вдигне много високо, може да се задържи на едно място или стремително да се спусне надолу. Всяка птица умее и да се рее, и да лети, като маха с крила. Но едни птици по-често използуват махащия полет, а други — предимно едрите птици като орли, лешояди, щъркели, албатроси — се реят високо във въздуха. Птиците, които летят над сушата — орли и лешояди, — използуват възходящите въздушни течения; крилата им са широки и силно "нарязани" по края. Албатросите и буревестниците летят над самата морска повърхност, където скоростта на въздушните течения непрекъснато се променя и за летене са нужни тесни дълги крила. Когато попаднат при необичайни условия, реещите се птици понякога стават жертва на стихиите. Има случаи, когато средноазиатски лешояди са намирани на река Печора. Това място не е характерно за тях и те по собствена воля' не са могли да стигнат там. Явно птиците са попаднали във въздушно течение, движещо се с голяма скорост на север, и, без да могат да се справят с него, се озовали в горите на Северен Урал. Твърде често в морето ловят лешояди, особено млади птици; такива „удавници" често попадат след това в зоологическите градини на Западна Европа. Те са паднали във водата, защото не са приспособени за полет във въздушните течения над морето. От друга страна, морските реещи се птици с часове летят над морската повърхност, а щом случайно се окажат над сушата, не могат да се борят с възходящите въздушни течения и често загиват. Интересно е, че птиците „разбират" къде за тях е по-безопасно и по-лесно да летят. Орлите и щъркелите по време на далечните си полети не се движат по права линия, а заобикалят така, че да могат да летят колкото се може по-малко над морето и повече над сушата. Албатросите, напротив, избягват да летят над сушата и, колкото и да се удължава пътят им, предпочитат той да минава над морето. Птиците от разред Коксшеви — глухарят, тетревът и яребицата — излитат с махащ полет, а щом излязат на открито, започват бавно и плавно да се спускат надолу, след което отново набират височина с бързи махове на крилата. Дивите гъски и патици летят, като почти непрекъснато махат с крила; едва когато се готвят да кацнат, те плавно се спускат надолу с широко разперени крила. Кълвачите имат по-особен начин на летене. След няколко силни маха на крилата те ги притискат плътно към тялото си и така летят по инерция, използувайки засилването. По същия начин летят и някои дребни горски птички. Полетът на птицата колибри е наречен вибрационен, защото тя сякаш „увисва" във въздуха, когато се храни с нектар от някой цвят или лови скритите в него насекоми. Всъщност птичката толкова бързо трепка с крилата си, че те не се виждат, както не се вижда и перката на летящия самолет. Много бързо движат крилата си обикновената и вечерната ветрушка, когато дебнат притаилата се в тревата жертва, „застинали" неподвижно във въздуха. Скоростта на летене на птиците в сравнение със скоростта на съвременните самолети не е голяма. Дребните пойни птички летят средно с 30 до 52 км/ч, яребиците и лястовиците — с около 40 км/ч, дивите гъски — със 70—80 км/ч, дивите патици — с 80—95 км/ч, нашенските бързолети— със 100—110 км/ч, а иглоопашатият бързолет — с до 170 км/ч. Скоростта на летене на птиците много зависи от вятъра. При попътен вятър те летят по-бързо, а при насрещен — по-бавно. В тихо време пощенските гълъби например летят със скорост 60—70 км/ч, при попътен вятър — със скорост до 120, а при силен насрещен вятър — едва с 20 км/ч. Птиците, които летят лошо, преди да тръгнат на път над големите водни пространства, винаги чакат попътен вятър. По време на есенното прелитане на птиците, когато вятърът духа от юг, по северното крайбрежие на Черно море се събират многобройни ята пъдпъдъци, готови да продължат полета си, щом задуха попътен вятър. Кои птици летят най-добре? Може би бързолетите? Наистина те летят много бързо, но не могат да правят остри завои и да ловят насекомите, летящи встрани от тях, а ако попаднат в гора, веднага биха се разбили в някое дърво. Лястовиците летят два пъти по-бавно, но полетът им е доста по-маневрен; от тях не може да избяга нито едно насекомо, попаднало в зрителното им поле. Но и те не могат да ловят насекоми в горския гъсталак. Лещарката лети съвсем бавно, но може да се провира и между най-гъсто сплетените клони. За нея скоростта не е важна, важна е подвижността. Пухопръстата пустинарка, донякъде подобна на кокошевите птици, лети с голяма скорост, защото живее в пустинята и ежедневно трябва да прелита десетки, а понякога и стотици километри, за да стигне до мястото, където има вода. Лешоядът трябва да се задържа продължително време във въздуха без излишна загуба на сили, защото не може изведнъж да забележи умрялото животно. Дивата патица, която прелита от скритото си място за денуване към мястото, където търси храната си, не трябва дълго да лети, а само да поразмаха крилата си. Създаването на орнитоптери — летателни апарати с подвижни крила — отдавна занимава умовете на учените. С такива апарати може да се постигне максимална подемна сила и да се сведе до минимум челното съпротивление. Интересни са проектите за едноместни и двуместни летателни апарати, с които ще може да се правят извънградски разходки, да се отива на лов и риболов. Въпреки че летенето на птиците е обект на изследване още от времето на Леонардо да Винчи, техният полет и до днес остава неразрешена докрай загадка. Сега с този въпрос се занимават учените от много страни и може би скоро ще бъдат конструирани сигурни и удобни орнитоптери. Както споменахме, птиците не само летят, но умеят и да бягат, да плуват и да се гмуркат. Добрите бегачи сред птиците се броят на пръсти. Щраусите бягат отлично. Човек не може да ги настигне лесно даже и на кон. От птиците, обитаващи съветската страна, най-добре бягат голямата и малката дропла. Бързо бягат преследваните от ловните кучета глухари, тетреви и снежни яребици. Не по-лош бегач е и ливадният дърдавец. Повечето птици ходят и бягат бавно. Погледнете как горделиво крачи по разораната нива полската врана или гаргата — по селската улица. Дори когато ги заплашва опасност, те само едва ускоряват крачката си и, за да се спасят, веднага излитат. Дивите гъски и патици се движат бавно по земята — с клатушкащата си походка не биха настигнали дори късокракия таралеж. Дребните птички — врабчета, скатии и славеи — се движат по земята с подскачане. Този начин също не е от бързите. А пингвините вървят съвсем бавно, като че ли едва пазят равновесие. Нито една птица, попаднала във водата, не потъва веднага: между перата й има много въздух и относителното тегло на сухата птица е по-малко от единица. Но щом като перата й се намокрят, тя започва бързо да потъва. Перата на плаващите птици не се мокрят от водата, а от студа ги спасяват гъстият пух и подкожният слой мазнина. Добрите плувци имат цилиндрично тяло, което им помага по-лесно да преодоляват съпротивлението на водата. Птиците плуват, като използуват краката си като весла.. Много добре плуват гмуркачите, дяволиците, дивите патици и чайките. Но най-добри плувци са пингвините — те могат да надминат катер, който се движи със скорост 40 км/ч. Почти всички плаващи птици умеят и да се гмуркат. Най добре плуват под вода гмуркачите, дяволиците и потапниците. Те могат да се задържат под водата по 2—3 минути, а пингвините — още по-дълго. При гмуркане птиците достигат голяма дълбочина: траурната потапница и гагата—до 6 м, гмуркачите и дяволиците—до 9—10 м, пингвините — над 12 м. Повечето от гмуркащите се птици плуват под водата, като си помагат е краката, движейки ги последователно. Гагарките гребат и с краката, и с крилата, пингвините — само с крилата. Големият гмурец за една секунда изминава под водата около 1 м, гмуркачът — около 2, а пингвинът — над 10 м. След като се засилят под водата, пингвините могат да изскачат високо над нея; наблюдавали са ги как скачат върху ледени блокове, издигащи се над водата на височина повече от 2 м. Морският орел, орелът рибар и земеродното рибарче се гмуркат във водата, като използуват скоростта на летене и силата на тежестта си. Те не умеят да плуват под вода и затова, щом грабнат плячката си, моментално излитат. А малката птичка воден кос може да тича под водата. Нейна любима храна са водните насекоми, които тя лови, като бяга по дъното на планинския поток с разперени крила, за да не я изтласка водата на повърхността. В края на мезозойската ера, т. е. преди около 200 милиона години, гигантските гущери измират, а оцеляват наскоро появилите се дребни и хилави бозайници. Една от причините, поради която бозайниците надживяват чудовищните си събратя, е тяхната подвижност. Сухоземните бозайници, обитаващи днес нашата земя, се придвижват преди всичко с ходене и бягане, така както и техните далечни прадеди. Животните бягат по няколко начина: в тръс, раван, галоп и кариер. При бягане в тръс краката на животното се местят по диагонал: десен преден — ляв заден и ляв преден — десен заден. Ако животното премества едновременно десния преден и десния заден крак, такъв ход се нарича раван. Галопът е бягане с равномерно редуващи се скокове, а кариер се нарича най-бързото галопиране, с което животното се опасява от преследване или когато догонва жертвата си. В тръс бягат елените, антилопите, конете и кучетата. Слоновете, камилите, мечките и конете понякога вървят раван. При този начин на местене на крайниците се бяга по-бързо, отколкото в тръс, обаче преминаването на коня от тръс в раван по време на конни състезания се смята за недостатък и раванлиите коне биват декласирани. Различните животни бягат галоп по свой особен начин. Животните, обитаващи местностите с гъста растителност — носорогът, тапирът и глиганът, — обикновено бягат направо през храстите, без да подбират пътя; такъв бяг се нарича „таранен". Копитните животни при скачане се изтласкват от земята и с двата си чифта крака. Някои от тях правят огромни скокове: изплашената сърна прескача по 5—6 м, планинските скални козли (козирози) и овни прелетяват над 4-метрови пукнатини в скалите и скачат върху скали с височина до 2 м. По същия начин, с предните и задните си крака, бягат галоп хищниците — лъвове, тигри и гепарди. Заекът подскача само със задните си крака и при скока ги изнася далеч напред; получава се много характерна следа, като задните лапи се отпечатват пред предните. Скачащите мишки бягат на зигзаг. Онзи, който наблюдава бягащото животно, има чувството, че вятърът го мята от една страна на друга. Въпреки малките си размери скачащата мишка прави скокове до 3 м на дължина. Най-големи са скоковете на исполинското кенгуру. Когато го преследват, то прескача храсти, високи над 2 м, и прави скокове, дълги по 10—12 м. При скачане кенгуруто притиска предните си лапи към тялото и скача със задните си крайници. Много бозайници не само бягат и скачат добре, но и отлично се катерят по дърветата. Златката, самурът и енотът живеят както на земята, така и по дърветата. Макар че не са истински жители на горните горски етажи, те се катерят много ловко. Още по-добри „катерачи" са животните, които прекарват целия си живот по дърветата. Този начин на живеене се е отразил преди всичко на устройството на предните им крайници. Полумаймуните — тези първокласни катерачи — имат на предните си крайници по един пръст, раздалечен от останалите, което им помага здраво да се залавят за клоните. Показалецът на предните крайници при дебелия лемур лори, обикновения пото и мечия маки е съвсем малък и недоразвит, защото не участвува при катеренето. Полумаймуната дългопетест маки има дълги пръсти, които завършват с възглавнички, играещи ролята на вентузи при катеренето; на задните си крайници тя има твърди мазоли и затова нощем, по време на лов, спокойно може да се държи само с трите си лапички за клона, а с четвъртата да лови насекоми или да къса плодове. Палецът и показалецът на австралийското торбесто мече коала могат да се противопоставят на другите пръсти и то се хваща с тях за клоните като с клещи. Има бозайници, които водят полуводен или по-точно земноводен начин на живот, а има и такива, които живеят постоянно във водата и никога не излизат на сушата. Учените смятат, че не само бозайниците, водещи земноводен начин на живот, но и водните бозайници са произлезли от сухоземните. Като потвърждение на тази хипотеза служи фактът, че при китовете са се запазили елементи от задните крайници— части от бедрото и пищяла, а в предните плавници — пет пръста със ставите. Онези животни, които сравнително по-късно са станали полуводни, малко се различават от сухоземните. От пръв поглед не би могло да се каже, че бялата мечка, норката, водният плъх са полуводни животни. Само ако ги разгледаме внимателно, можем да забележим, че лапите им имат плавателни ципи или. са обрасли с твърди косми, които им помагат при плуването. Колкото по-отдавна са се върнали да живеят във водата отделните видове животни, толкова по-добре са се приспособили към водната среда: главата и тялото им придобили обтекаема форма, ушите се затворили, опашката станала сплесната и най-главното — между пръстите на крайниците се образували истински плавателни ципи. Ето как се приспособила към земноводния начин на живот птицечовката. Предните й крайници са снабдени с широки ципи. С такива весла тя плува много добре, но по сушата върви трудно, а да копае земята изглежда почти невъзможно. Но птицечовката е намерила изход от затрудненото положение. Когато върви по сушата, тя сгъва назад китките на задните си крайници и се опира на земята с външната им повърхност, а когато копае дупката си в склона на брега, ципите на предните й крайници се опъват назад и освобождават дългите й остри нокти. Опашката на птицечовката, както при бобъра и вихухола, е плоска и улеснява движението й във водата. Хипопотамът прекарва по-голямата част от живота си във водата. Той може да плува продължително, като при това не потапя само ноздрите, очите и ушите си. При отличните плувци, каквито са морските видри (каланите) и тюлените морски котки (отарии), крайниците са се превърнали в своеобразни плавници-гребла; на сушата тези животни се движат тромаво и непохватно, но въпреки това могат да изминават стотици метри. Обикновените тюлени изобщо не са приспособени да се движат по сушата и едва пропълзяват по корем до десетина метра, но затова пък са изключително добри плувци. Нужна е голяма ловкост, маневреност и бързина, за да се улови някоя подвижна риба. Главен двигателен орган у перконогите са изтеглените назад задни крайници и опашката. Интересно е, че тези животни могат да намаляват теглото на тялото си, като напълват с въздух особени въздушни торбички — това е много важно при спането им във водата. Всички полуводни бозайници се гмуркат много добре. Птицечовката може да стои под водата до 8—10 минути, вихухолът — 12, бобрите и тюлените — 15, моржовете — до 17 минути. Китовете са се преселили отдавна от сушата в морето и затова са се приспособили по — добре от другите бозайници към водната среда. Тялото на всички китове има обтекаемата форма на торпедо, което им помага да преодоляват съпротивлението на водата. Главно участие в движението им взема опашната част на тялото. Когато китът плува, опашката му се движи отгоре надолу и описва полегата осморка във водата. Перките, също както при рибите, служат като кормило при потапяне и маневриране. Големите китове плуват със скорост до 30 км/ч. Те се гмуркат на големи дълбочини и могат да стоят под водата около 20—30 минути, а гренландският кит — до час и половина. Трудно е да се повярва, че такива огромни животни като китовете могат да правят скокове над водата. Гърбавият кит след засилване във водата изскача във въздуха и след като опише дъга или направи салто, с оглушителен шум цопва обратно във водата. Най-бързи сред китоподобните са делфините — те с лекота надминават катерите, които се движат със скорост 40 км/ч. Учените дълго не можели да си обяснят на какво се дължи тази голяма скорост. Плътността на водата е 800 пъти по-голяма от тази на въздуха и за да преодолеят нейното съпротивление, делфините трябва да имат мускули, 10 пъти по-силни от мускулите на сухоземните бозайници. Проверката обаче не потвърдила това предположение — силата на един килограм мускули на делфина се оказала почти толкова голяма, колкото е например у лоса или у тигъра. Тогава коя е причината? Предположили, че особено значение има кожата на делфина, която отслабва вихровите потоци, възникващи при движението му. Това било потвърдено от многобройните изследвания, които инженерите направили за използуване на получените данни в техниката. Но има и друго обяснение — учените физици смятат, че голямата скорост, развивана от делфините, се обяснява с изключителното съвършенство на двигателния им апарат. Сега са конструирани експериментални торпеда, кораби и подводници с еластична обшивка, които при същата мощност на двигателя се движат 1,5 пъти по-бързо. Движението под земята е още по-трудно, отколкото във водата или в тинята. С тази задача се справят добре не само дъждовните червеи, но и някои бозайници. Най-добре копае, разбира се, къртицата. Тя прекарва по-голямата част от живота си под земята и рядко се показва на повърхността. При разравяне на почвата къртицата използува преди всичко крайниците си, които са леко извити навън и са снабдени с плоски, остри нокти. Проправяйки си подземен ход, тя извива тялото си ту на едната, ту на другата страна, като придвижва напред последователно единия и другия си крайник. Разкопаната земя се изхвърля назад. Най-бързо се заравя в земята тръбозъбът (подземното прасе). Родината на това интересно животно са равнините на Африка. То живее само там, където има термити — неговата основна храна. Прави в стената на термитника отвор и пъха удължената си като тръба зурла в дупката; след това започва да движи дългия си лепкав език, който прониква във всички галерии. По този начин лови и поглъща стотици насекоми, защото му е необходимо голямо количество да се насити, тъй като е едър колкото куче. Тръбозъбът е бавноподвижен и с бягане не би се спасил от враговете си, затова се крие в дупки в земята. Той ги изкопава с предните си крайници, а със задните изхвърля пръстта на повърхността. Описан е случай, когато 10 силни мъже преследвали с лопати зариващия се в земята тръбозъб и го уловили чак след 7 часа. В Южна Европа живее дребният бозайник сляпо куче. То е подземно животно, рядко излиза на повърхността на земята и се храни с корените и луковиците на растенията. Копае земята с големите си, издадени напред резци и за да не попада пръст в устата му, устните образуват зад зъбите нещо като предпазен клапан.
Коментари () |
|
|
|
 |
