"Изведнъж се появиха тамошните скали и пропасти, някакви мъже, облечени в черни дрехи от вълна и овчи кожи, които сами си приготвят от овцете. Тия мъже бяха същински привидения. Те не бяха целите въоръжени в желязо, като тежки войници, но и не бяха съвсем без оръжие..." Среща на византийската войска с българската стража при Струмица през 1326 г. В България не само цакелът е местна овца, има и цигай. Тя е разпространена предимно в източната част на страната и е позната в две разновидности: пигментиран тип - шарено и медночервена в Шуменско и Карнобатско и бяла в Добруджа и Тракия. Овцата е наречена с прабългарското име кавърджик. И ако овцете все пак се различават, то при коня и при кучето не може да става такъв въпрос. Българи, каракачани и други номадски племена гледат и двата типа овце, и коня, и кучето. Но в определен период, имайки предвид откъснатия начин на живот на номадските племена, при тях именно те се запазват в най-чиста форма, което не може да се каже за животновъдите във фермите. След турското робство българския етнос сменя несигурния живот на скотовъдеца, който се придвижва със стадата си, с този на улегналия земеделец. Естествено е нуждата от кучета в равнинните райони да отпадне. И днес ние забравяме кучетата, гледани от нашите деди. В общи линии никъде не се споменава за каракачански кучета, те са наричани просто овчарски. Нашите кучета, достигнали до нас през вековете, са селекция от потомци на древни породи догообразни, достигнали до нашите земи с Великото преселение на народите и оформили се на Балканите като единен тип. В създаването на нашето куче са участвали българи, власи, каракачани, юруци и др. Но запазено в чиста форма от номадите пастири е само в определени райони, предимно в Южна България. Никъде в Стара планина и Северна България не е наричано каракачанско до преди 80-60 години, а винаги овчарско куче. А след 9.1Х.1944 година и най-вече 1958-59 г., след тоталното му унищожаване в равнините и рядко срещано в планините, било наричано балканджийско. "Овчарските кучета са едри, яки, с набито телосложение, с облоголяма глава, дълга и рунтава козина. Те гордо ходят и грозно лаят" - описание от XIX век Въпреки че кучето е запазено най-вече в планинските райони, никой, та дори и било това БРФК, няма право да го нарича с едно измислено и нетипично име Българско планинско куче. И да налага някакъв компилативен стандарт. Името е нетипично, БРФК не трябва да се съобразява с идеите на определени хора, а да заеме решителна позиция, с разум да открие истината и да се наложи с респект. Отпадат имена като козарско или вълкодав, които не отговарят на характеристиките му. Чобанско е турцизъм, влашко - просто не е българско. Названието пастирско също не е за предпочитане, тъй като в последните столетия кучетата са придружавали предимно стада от дребен добитък, а пастирството обединява стадата от едър и дребен добитък. Естествено, остават двете най-разпространени имена -българско овчарско и каракачанско куче. Предлагам тези две наименования да се обединят - българско овчарско - ясно защо. Все пак искаме да регистрираме българска порода куче. Но защо и каракачанско? Защото в последните години това име се пребори за най-голяма гражданственост. Освен това е екзотично и привлича вниманието. И най-вече поради факта, че след масовото оземляване на българите това куче все пак се е запазило в най-чист вид именно при номадските племена. Ако някой каже, че в крайна сметка българите и каракачанските племена нямат нищо общо, ще бъде прав. Но, съгласете се, че би било меко казано некоректно да заличим приноса на тези хора за селекцията на кучето. Тук е мястото да повдигнем въпроса за "гръцката опасност", но е излишно да политизираме. Без да забравяме, че тя съществува. В заключение искам да добавя, че усилията ни ще бъдат безполезни, ако не се прекрати това разединяване на групи. Хора, наречете го с името българско и не се срамете!
