Едва след турското робство, земеделието - като набиращ сила отрасъл - измества постепенно животновъдството в бита на хората. По-късно изследователи и етнографи (Захари Стоянов, овчарувал из Добруджа, Васил Дечов, Христо Вакарелски, Стилиян Чилингиров и др.) пишат за това. Естествено е стадата, както в цяла България, да се охраняват от едрите и силни овчарски кучета; както споменава К. Иречек в своите „Пътеписи из България", „...стадата на всички овчари се охраняват от големи вълчи (вълкодавни) кучета, тъй като не липсват зверове..." В никакъв случай обаче не можем да допуснем (както твърдят някои наши съвременни кинолози), че кучетата из Добруджа, както и из цялата страна, са патент (селекция) на каракачанския етнос у нас. Най-малкото, защото в Добруджа и Делиормана никога не са стъпвали каракачани. А власите (аромъни), също занимаващи се с подвижно овцевъдство, са заселени от румънците по тези земи едва през 1925г. - това са тежките години на румънската окупация, които започват след пагубните за България събития през Първата световна война и унизителния Ньойски мирен договор. Но по тези земи винаги ги е имало тези овчарски кучета - описва ги и „певецът на Добруджа" Йордан Йовков още през 1913-15 г. в разказите „Балкан", „Скитник", „Борба до смърт", „Грехът на Иван Белин", „Вълчицата", „Нощен гост". Те са писани по истински случки, отнасящи се и до по-ранни години - събитията и кучето Балкан са от 1911 г.; става дума за пресъздадени спомени (от старата граница с Румъния) на Георги Лисичков, подофицер на заставата при село Чифуткьой. Склонен съм да приема факта, че в диаспората на нашето куче е влята кръв от кучетата на анадолските овчари (юруците), по време на турското робство („...На синджирите не помръднаха дори големите анадолски кучета...", из разказа на Й. Йовков „През чумаво"). Не трябва да се забравя и фактът, че на север от Балкана (и по-специално в североизточния край ) традиционно, по стар средновековен обичай (докато обстоятелствата са позволявали) са идвали да зимуват и трансилвански овчари „мокани" от Карпатите. По данни те са наброявали над 40000 души. Нашите кучета са съхранени и в старите предания, дошли от дълбините на робството и достигнали до наши дни (.....Кара Ваид имаше куче, рунтаво и чисто черно, едро като магаре, по-свирепо и от вълк..." - в своите „Записки" краеведът П. Кьнев споменава, че въпросният човек обирал мандри, ханове, кошари и други места из района). Освен че присъстват в литературата, в преданията и старите фотоси, тези кучета са и в паметта на някои наши съграждани от Силистра - за съжаление, много от тях не са вече на този свят, но пък са публикували свои мемоари. А други са на преклонна възраст, но с ясен спомен за кучетата. В своите „Спомени" о.з. генерал Боян Михнев пише: „Черкезите се върнали, извадили ятаганите и натиснали дяда Ивана. Дядо Иван извикал „Олеле". Тогава отведнъж (срещу черкезите) се спуснали всички кучета, към 20 на брой, почнали да ги давят и ръфат. Баща ми и дядо Иван ги доубили с криваците и спасили себе си и стадото..." А ето как е видял кучетата писателят Ангел Каралийчев, описвайки освобождението на Южна Добруджа от румънците през 1940г. по Крайовската спогодба......Прекарваха стадата си овчарите от Средни лъг и Осенова Мъртвица. Като вълци с подвити опашки, в жегата вървяха охранените добруджански кучета, с червенеещи се от слънцето космати гърбове..." Тези факти дават основание на нас, участниците в местния клуб на любителите на Българското овчарско куче, да се стремим с дейността си да популяризираме породата и чрез добра селекция да възстановим популацията й по нашия край. Такава, каквато е била тя преди унищожаването й по време на „национализацията" през 50-те години на XX век и последвалите я кампании срещу беса. Ние сме мотивирани и амбицирани да възвърнем Българското овчарско куче не само като традиция в стопанския и частния бит на хората, но и в тяхното съзнание и душевност -именно като българско, и с българско име, както е било преди. Клубът е отворен за всички негови приятели, за стопани и почитатели, желаещи да работим безвъзмездно и да обединим усилия за утвърждаването и признаването на това свято за нас, българите, овчарско куче.
Инициативата за събиране на стари снимки на нашето куче продължава.
