Нови видове животни и птици в България. Промяна в технологията и начина на отглеждане

Хранете животните си само с пакетирани храни. И следете за срока на годност.

Търсете в Зоомагазина

Промоции

Новият брой на

Книги

Разни

Подробна Статистика

Статии: 3332
Коментари към статиите: 3255
Снимки: 2072
Обяви: 1363
Връзки: 286
Фирми: 344
Теми във форума: 2858
Мнения във форума: 52677
Потребители във форума: 1845
Продукти в магазина: 2451

Намирате се в: Начало

Отровите

Нови видове животни и птици в България. Промяна в технологията и начина на отглеждане

31 януари 2008

Георги Иванчев Ганчев, Етнология 2006 г.

Животновъдството е вторият по значимост след земеделието поминък на българина. Отглеждането на домашни животни е източник на продукти и суровини: месо, мляко, вълна, кожа и други. Най-застъпени са овцевъдството и говедовъдството, но и останалите отрасли на животновъдството са също добре развити.
След Освобождението земята се преразпределя и разорава, което дава предпоставка за по-активно развитие на земеделието. С увеличаването на обработваемата земя се намаляват пасищата за добитъка, което е една от причините за намаляване на ролята на животновъдството в освободените български земи. В планинските райони се запазва главната роля на животновъдството. Немалко отражение върху общата картина на животновъдството дава и Освободителната война, когато голяма част от добитъка се изнася. Всичко това довежда до общо изменение в традиционната структура на отглеждането на домашни животни. Значително намалява броят на отглежданите животни. Променените икономически условия принуждават много стопани да преминат към домашно отглеждане на едрия добитък, зает в стопанския живот на домакинството. След 20-те години на XX век животновъдството постепенно се измества от традиционната си форма и придобива модерен, европейски облик. За населението животновъдството се превръща в помощен отрасъл към земеделието.
В българските земи овцевъдството е най-добре развитият отрасъл от животновъдството наред с говедовъдството. Преди Освобождението животновъдството е било главен поминък на голяма част от населението не само в планинските райони, но и в равнината. С отглеждането на овце са се занимавали голям брой стопани. Някои от тях притежавали по 200 – 300 глави в равнината и повече в планините, най-вече в Родопите, където климатичните и географските особености са подходящи за тази дейност. Тук обаче е имало специализирани стопанства за овцевъдсто, без да се развива земеделие. В миналото се отглеждали предимно местни нископродуктивни породи овце. За различните райони в българските земи се отглеждали различни породи овце, като основни видове са “цакел” и “цигая”. От тях произлизат различните породи овце характерни за българската етническа територия като: каракачанска, карнобатска, бяла южнобългарска, старозагорска, медночервена шуменска овца и други. Отглеждането на овцете се свежда главно до две форми, които се определят от количеството притежавани овце. Домакинствата, които притежавали билюци (стада) от 100 – 200 и повече глави, сами се грижели за тях. Обикновено с това се натоварва член от семейството, най-често бащата или незадоменият син, който прекарвал целогодишно със стадото в кошара близо до селото. В Родопите например се практикува и сезоненно скотовъдство, като лятото овчарите и стадата са в прохладните планини на паша със стадата, а през зимата отиват към Бяло море, където зимата е по-мека. През пролетта овчарите се сдружават, по 2 – 3 правели орталък (съизлък), за да се облекчи работата. Собствениците на по-малък брой овце практикували колективно отглеждане. За смесените стада се грижели махленски чобани. Това се обяснява с факта, че основната маса земеделски стопани притежавали 40 до 70 глави овце, за чието отглеждане не било изгодно през напрегнатите земеделски сезони да се отделя работна ръка. Затова отделните домакинства наемали срещу заплащане овчар, който се грижел през деня за овцете им.
От началото на XX век се наблюдава процес сварзан с внасянето на нови породи овце в българските земи, както и кръстосването на местните нископродуктивни породи с чужди. Чрез кръстосването на различните породи се получават нови смесени породи с по-добри качества.
Цигайската овца е една от основните породи, която е послужила за образуването на местните породи овце. Тя е разпространена по-масово в Доброджанските околии. Там е пренесена през 1940 г. от Северна Добруджа. Цигайски овце от типа “цигая черноглава” са внесени от Румъния през 1935 г. ,а през 1952 г. цигайски кочове са внесени от СССР. Цигайската овца е средно едра с тегло 35 – 40 кг и влакнодайност до 3 кг.
Пример за местна кръстоска е бялата клементинкска овца. Тази порода е създадена в ДЗС “Г. Димитров” от закупени през 1910 г. бели овце от Карнобатско и от цигайски овце, докарани през 1916 г. от Румъния. Това стадо се създава чрез вливане на мериносова кръв. Бялата клементинска овца е с подобрена продуктивност в следствие на кръстосването.
Мериносовите овце, които се развъждат в България са от породите меринофлайш, внесена от Германия, внесена от Унгария камволмерино, и кавказка тънкорунна порода, внесена от СССР.
Породата меринофлайш е внесена у нас през 1940 – 1943 г. Тя е порода за месо и вълна, с гъсто, добре изравнено мериносово руно. Овцете са едри и високи. Използва се като основна порода за подобряване на местните грубовълнести овце в равнинните райони на страната.
Породата камволмерино е внесена в България през 1932 г, от Унгария. През 1951 – 1952 г. се прави отново внос на овце и кочове от Унгария. Тя е порода за вълна и месо. Вълната която се добива от тази порода е тънка, мериносова, добре изравнена.
Ставрополската порода овце е внесена в българските земи през 1954 – 1969 г. от СССР. Ставрополската порода е създадена в СССР в совхоза “Советское руно” чрез сложно кръстосване на местни мериносови кавказки овце с кочове от породата американско рамбуе, а след това впръскване на кръв от австралийска мериносова порода. По броя на внесените и наличните животни от мериносовите породи у нас ставрополските овце са най-малко. Официално определеният район за тяхното масово използване в породообразуването е Югоизточна България. Тази порода има редица предимства пред другите мериносови породи като: качество на вълната, дължина, цвят, общо благородство и др. Овцете от ставрополската порода се използват за кръстоски, които облагородяват българското тънкорунно и мериносово овцевъдство.
Кавказката тънкорунна порода е внесена у нас през 1952 г. от СССР. Тази тънкорунна порода е създадена в совхоза “Болшевик” от местни кавказки мериносови овце с вливане на кръв от американско рамбуе. Овцете от породата кавказка тънкорунна са едри с добра влакнодайност.
Каракулската порода овце е внесена в България от СССР през 1946 г. Каракулската овца се развъжда главно за производство на ценни агнешки кожи, наречеби астраганени, които се получават от агнета, заклани в първите дни след раждането. Ценноста на каракулските кожи се състои във формата на къдриците, най-ценните от които са валякообразните и бобовидните къдрици. Тези кожи се използуват със световна известност, тъй като от тях се правят най-красивите астраганени палта.
Кръстоски на местните породи овце с мериносови кочове в България се извършва отдавна, но до 40-те година на XX век този процес се извършва случайно и безсистемно. Към 50-те години на миналия век започва масовото кръстосване на местните овце с мериносови кочове. Най-значителен е броят на кръстоските в Новозагорско, Плевенско и Свищовско, като в Добруджа кръстоските са преобладаващи. Примери за овцете – кръстоски са: меринофлайш – свищовска, меринофлайш – плевенска черноглава, меринофлайш – бяла южнобългарска. В по-малки количества са мериносовите кръстоски: меринофлайш – медночервена, мерино – риломанастирска. В следствие на кръстосването на местните породи овце с мериносовата порода се постига по -висока продуктивност.
Отглеждането на едър рогат добитък (волове, биволи, крави и биволици) през разглеждания период е било от голямо значение за поминъка на българина. От средата на XIX век до колективизацията традиционното говедовъдство преминава през няколко основни етапа. До освобождението то е било източник и на продукти за пазара. Наличието на отлични природни условия и определено екстензивният характер на земеделието благоприятствували за неговото развитие. Голямо внимание се отделяло на отглеждането на биволи и волове, които били единствената тегловна сила. Със засилване ролята на земеделието след Освобождението тяхното значение като тегловна сила постепенно отслабва и изчезва към края на 40-те и началото на 50-те години на XX век. Още в началото на века се промея и съставът на биволското стадо. Намалява чувствително броят на биволите, за сметка на този на биволиците. Мъжките животни били използвани само като работна сила, докато биволиците били и източник на продукти. Ролята на биволите в превоза била подкопана и от появата и развитието на железопътната мрежа, с което се премахва старата форма на пренасяне на стоки с биволска кола. Постепенно говедовъдството се превръща в добавъчен поминък с продуктов характер, чиято главна цел е задоволяването на отделното домакинство с месо, мляко и кожи.
Постепенно в българското говедовъдство също се внася промяна в породите животни. До 50-те години на миналия век повечето говеда в България са от местни, нископродуктивни породи. От началото на XX век започва внасянето на чужди облагородени породи говеда.
Сименталско говедо e швейцарска порода за мляко и месо. В Българя се внася още през 1924 г. Отглежда се предимно в Западна България. Отглежда се в още над 30 страни. Косъм червеношарен или жълтошарен. Маса на кравите 650-750 кг, на биците 900-1100 кг. Годишна млечност 3800-4200 kg, масленост на млякото 3,9-4,0 %
При кръстоска между кулско и сименталско говедо се създава българско симентализирано говедо.

Херефордско говедо е английска скорозряла порода за месо. Има две форми - рогата и безрога. Отглежда се пасищно в Америка, Австралия, Южна Африка и другаде. В България има популация от безрогата форма. Тази порода е внесена от Англия през втората половина на XX век. Косъм тъмночервен, с бели петна. Маса на кравите 600-650 кг, на биците 800-900 кг. Масленост на млякото 4,8-4,9 %. Кланичен рандеман 65-68 %.
Холщайн-Фризийско говедо е американска порода за мляко. Отглежда се в САЩ, Канада, Западна Европа и другаде, включително в България. У нас тази порода е внесена през 1970 г. от Канада. Косъмът е черношарен и червеношарен. Маса на кравите 650-750 кг, на биците 900-1200 кг. Годишна млечност 6000-6500 кг. Масленост на млякото 3,5-3,7 %.
Червеното датско говедо е внесено в България към средата на миналия век от Дания. При кръстоска с местни породи се образува българското червено говедо. Косъм червен в различни нюанси. Маса на кравите 550-600 kg, на биците 900-1000 кг. Млечността е 4200-4500 килограма годишно. Маслеността на млякото е 4 %.
Лимузин е френска скорозряла порода говеда за месо. Разпространена е в САЩ, Бразилия, Канада, Франция, Белгия, Унгария и другаде. В България се използва в чисто състояние и в система на кръстосване за месо. Породата е внесена от Франция през 60-те – 70-те години на XX век. Косъм червен с различен оттенък. Маса на кравите 550-850 кг, на биците 800-1200 кг. Кланичен рандеман 65-68 %. Месото е висококачествено.
Джерсейско говедо е английска скорозряла порода за мляко. Отглежда се в Европа, Америка, Австралия и др. Косъм червено-кафяв, жълт, сиво-жълт. Маса на кравите 250-400 кг, на биците 600-700 кг. Годишна млечност 3000-3500 кг, масленост на млякото 5-6 %. В България се използва за подобряване на родопското късорого говедо.
Черношареното говедо е сравнително нова порода за нашата страна. Преди 50-те години на XX век не се е отглеждало в България. Има сведения, че след Освобождението са внасяне отделни черношарени животни. През 1955 г. започва периодичното внасяне на говеда от черношарената порода от Дания и Швеция.
Породата кафяво алпийско говедо е създадена в Швейцария през XIX век. От там започва разпространението на породата в Европа, Америка и Азия. Вносът на кафявото алпийско говедо в България е протекъл на три етапа: от 1900 г. до 1914 г.; от 1925 г. до 1944 г.; след 1944 г. Вносът започва през 1900 г. като през първите два етапа са внесени съвсем малко говеда от породата. Вносът се осъществява от провинциите Форарлберг и Тирол – бивша Австро–Унгария. След 1944 г. се внасят повече животни.
Създаването на българското кафяво говедо започва в началото на XX век чрез кръстосване на местното сиво говедо с внесените от Австро–Унгария говеда от кафявата алпийска порода. Ядрото на породата е в бившата Софийска околия, откъдето тя добива своето първоначално име – софийско кафяво говедо.
Биволът за първи път е одомашнен в Южна Индия. От Индия започва неговото разпространение в Азия, Европа, Америка и Австралия. В българските земи биволите са познати от времето на хан Омуртаг, като масовост придобива тяхното отглеждане в началото на XIII век. В миналото твърде характерно занимание на българите е било и отглеждането на биволи. Биволовъдството винаги е вървяло успоредно с говедовъдството, тъй като отглеждането и на двата вида рогат добитък е еднакво. Като едри и силни животни, биволите преди Освобождението са използвани предимно като теглителна сила и намирали голямо приложение в кираджийството. Освен като работен добитък биволиците са източник и на мляко и месо. След Освобождението с развитието на земеделието и западането на кираджийството биволовъдството постепенно отслабва.
През 1962 г. в България са внесени от Индия биволи от породата Мурра. Започва се масово кръствосване с местния български бивол. Получава се подобрена порода, която придобива по-добрите производителни качества на породата Мурра, в частност по-високата млечност.
У нас са познати и породите: Нили–Рави, Джафарабади и Сурти. Животните от породите Джафарабади и Сурти се използват главно с експериментална цел в Института по биволовъдство в Шумен.
Свиневъдството макар и не водещ отрасъл на животновъдството също намира своето приложение в българските земи. Практикувало се свободно стадно отглеждане, което продължава до 20-те години на XX век. Изсичането на горите и законовата база прекратява практиката на свободно стадно отглеждане. След забраната на горската паша почти всички стопани преминават към домашно свиневъдство.
В българските земи се отглеждали местни слабопродуктивни породи от типа на: бяла клепоуха тракийска домашна свиня и източнобалканска дивоподобна домашна свиня. През XX столетие започва внасянето на чужди високопродуктивни породи. В следствие на вноса местните породи се облагородяват чрез кръстосване.
Голямата бяла свиня е английска скорозряла порода за месо и бекон. Порода подобрителка на свиневъдството в света. В България се внася за подобряване на българската бяла свиня и за участие в схеми на хибридизация.
Ландрас е датска скорозряла порода свине за бекон. Световна порода подобрителка. Използва се за промишлено кръстосване, за създаване на нови породи и др.
Коневъдството като часто от животновъдството също е застъпено в бита на българина. Преди Освобождението с отглеждане на коне (ергелета) са се занимавали отделни заможни стопанства, но в повечето случаи това било привилегия на османското население. По отношение на породата в Лудогорието например се отглеждал делиорманският жребец, който се славил със своята издържливост, работоспособност и невзискателност към отглеждането. След Освобождението се влошава качеството на отглежданата порода коне, защото започват да се използват изключително като работен добитък благодарение на развитието на земеделието и прерастването му в основен поминък. Постепенно конете започват да изместват биволите и воловете като впрегатен добитък. Само в единични случаи конете се отглеждали като стока за продан. В бедните слоеве коневъдството е твърде слабо застъпено, тъй като полезният труд, който дава конят в дребното стопанство, не може да покрие разходите за неговото отглеждане.
От началото на XX век започва внасянето и на някои нови за страната породи коне.

Английски чистокръвен кон е порода за езда с много добри показатели. Използван е при създаване на плевенския кон, източнобългарския кон и други.
Арденски кон е белгийска скорозряла тежковозна порода. Използва се като порода подобрителка, включително в България (български тежковозен кон).
Гидран е унгарска и австрийска полукръвна порода коне за езда и впряг. Отглеждат се в Унгария, Австрия, Полша и другаде, включително в България. Използва се като кръстоска за създаването на плевенския кон.
Нониус е унгарска порода коне за впряг. Отглежда се в Австрия, Чехия, Румъния, включително в България. Използван е при създаването на дунавския кон чрез кръстоска с местни породи коне.
Руски рисак. Руска порода коне за впряг и конен спорт. В България са внасяни жребци за подобряване на местни породи.
Птицевъдството както в миналото, така и днес е неразделна част от селскостопанския трудов бит на българина. Всяко домакинство отглежда кокошки, патици, гъски, пуйки и други. Птиците се отглеждат в домашни условия. През деня те се пускат из двора, около къщата, до близката река или поляна. Птиците се отглеждат в курници, като понякога за различните видове домашни птици се използуват общи курници. Птицевъдството в традиционната си форма е предназначено за осигуряване на необходимите количества от месо и яйца на отделното домакинство, което обуславя и второстепенното значение на отглеждането на птици в българското животновъдство. След Освобождението не се обръща достатъчно внимание на животновъдството, в това число и на птицевъдството. След Първата световна война се правят първите стъпки за подобряване на родното птицевъдство. През 1927 г. се построява централна птицвъдна опитна станция. В България до този момент се отглеждат местни нископродуктивни кокошки. Породата Черна шуменска и нейните отродия бяла севлиевска и жълта еленска биват изследвани като се остановява, че няма перспектива в породите бяла севлиевска и жълта еленска. Черната шуменска кокошка се оказва единствената местна порода, която има относително добри показатели.
В станцията започват изследвания и върху чужди породи кокошки, като след 1928 г. започва внасянето на нови породи кокошки. С ценните си стопански качества се налага внасянето на породите Легхорн и Родайланд.
Легхорн е американска скорозряла порода кокошки за яйца. Отглежда се почти във всички страни на света. В България се внася от Англия след 1928 г. Използва се за промишлено кръстосване, за повишаване на носливостта, за създаване на нови породи и др.
Родайланд. Американска порода кокошки за месо и яйца. Широко разпространена по целия свят. Внася се в България от Англия заедно с кокошки от породата легхорн за подобряване на местното птицевъдство.
До 1936 г. се внасят сравнително малък брой птици и от други културни породи.

Плимутрок е американска порода кокошки за месо и яйца. Широко разпространена в цял свят като порода подобрителка. В майчина форма се използва при производството на бройлери. В България се внася през 1936 г. от Германия, както и от Канада.
Нюхемпшир. Американска порода кокошки за месо и яйца. Широко разпространен, включително в България. Внася се по-късно от Америка и Англия.

От Англия се внасят кокошки и от породата Бял виандот. От Германия се внася породата Черна минорка. Породата минорка се оказва неподходяща за местните условия и поради тази причина през 1935 г. бива заменена от породата Бял легхорн.
Наред с кокошките, но по-малко разпространени, са гъските, патиците и пуйките.
За отглежданите в България породи гъски се знае малко. Те са били с ниска продуктивност, което води и до внасянето на нови породи за подобряване на качеството на местните видове. Вносът на нови породи се осъществява през 30-те години на XX век, когато се отчита подем на българското птицевъдство.
Емденската гъска е германска порода. Отглежда се предимно в Западна Европа. В България се внася през 30-те години на миналия век от Германия. Породата се характеризира с добро качество на месото, както и с по-висока продуктивност при снасянето на яйца.
Тулузка гъска. Френска порода. Широко разпространена в цял свят като порода подобрителка. Внася се от Франция през 30-те години на XX век. Селекционира се за производство на черен дроб.
Всеобщият подем на птицевъдствто в България засяга и отглеждането на патици. Въпреки, че на са така широко разпространени като кокошките, местните видове патици също търпят подобрение в следствие на вносът през 30-те и 50-те години на XX век.
От Китай през 30-те години на миналия век се внася широко разпространената Пекинска патица. Породата е скорозряла, като се отглежда предимно заради добрите качества на месото. Участва при създаването на хибридни форми за бройлерно производство на патета
Каки-кемпбъл е английска порода патици за яйца и месо. Широко разпространена в Европа, Азия и Америка. В България се внася от Англия към края на 20-те и началото на 30-те години на миналия век.
Руанска патица. Френска порода за месо и яйца. В България се внася по-късно.

Фитковъдството има дълга история и развитие в българските земи. Родом от Америка, пуйката за първи път е одомашнена в Мексико към XV век. От Новия свят тя се пренася в Испания в началото на XVI век. От тук започва нейното разпространение в цяла Европа. В България според някои археологически данни отглеждането й е започнало не по-рано от втората половина на XVI век. Трудно е да се каже кога точно е придобила стопанско значение. Изглежда през XVIII век е била добре позната и развъждана в някои български селища. През XIX век мисирката вече е традиционна част от пернатата фауна в селския двор. Гордостта на родното фитковъдство е бил Черният новозагорски фит.
През 30-те години на миналия век фитковъдството,става предмет на засилен стопански ентусиазъм у нас и тема на десетина ръководства и брошури с полезни съвети за отглеждането на тази малко капризна, но иначе твърде вкусна и доходна перната гад. Развъждани са различни породи - американска бронзова, бяла императорска и бяла холандска пуйка.
Бронзовата пуйка е американска порода пуйки. Отглежда се в Европа, Америка и др. В България се внася към 30-те години на XX столетие с цел да се подобри качеството на продукцията.
От Америка се внася и породата Бяла белтсвилска пуйка. Това е скорозряла порода. Место е с високи вкусови качества.
Нови придобивки в българското птицевъдство са фазанът, токачката и щраусът.

Колхидският фазан започва да се отглежда системно в България главно с ловна цел. От фазановите птици се срещат още яребица, кеклик и пъдпъдък.
Монголския фазан е внесен от Монголия. Той е най-едър и продуктивен. Различава се от другите два вида по широко прекъснатия си бял пръстен на врата. Не е много пригоден за нашите условия поради по-голямата му склонност към миграции, освен това е силно доместифициран и по-малко предпазлив от другите видове.
Опитомена отпреди 2000 години, токачката е разпространена от римляните в Европа. След падането на Римската империя обаче токачката изчезва от курниците и едва през ХV и ХVI век португалците я развъждат отново, наричайки я “pintada” т.е. изрисувана. В България се внася след 50-те години на XX век.
Най-нова придобивка в българското птицевъдство е отглеждането на щрауси. През 90-те години на XX век и началото на XXI столетие се строят специални ферми за отглеждане на щрауси. Този нов отрасъл на птицевъдството се осъществява поради широкото търсене на щраусови продукти в Западна Европа. Поради тази причина щраусовъдството в България не е широко застъпено, то е ориентирано към западноевропейския пазар.
От началото на XX век в България започва да се променя технологията и начинът на отглеждане на животните и птиците. Най-значимата промяна се извършва в областта на храната. Започват да се употребяват фуражните култури. В България се отглеждат следните фуражни култури: люцерна, силажна царевица, кръмно цвекло, фий, еспарзе, детелина, репко и др. С най-голямо значение от тях са люцерната и силажната царевица. С навлизането в употреба на фуражните култури се подобрява качеството на отглеждане на животните, като се подобряват техните продуктивни способности. Фуражът навлиза масово в отглеждането на животни към втората четвърт на XX век, като след 50-те години на миналия век фуражните култури се превръщат в основна храна за отглеждането на животни. Природните условия определят до голяма степен фуражната база за развитието на отрасъла. През последните 20 години проблемите в отрасъла до голяма степен се дължат на недостатъчната фуражна база. Силното влияние на този фактор се определя от факта, че около 80% от себестойността на животновъдната продукция са разходи за фураж. В тази връзка около 75% от птиците и свинете, и над 50% от говедата в страната са концентрирани в зърнопроизводителните райони. От друга страна основната част от овцете са съсредоточени в Стара планина, Странджа и Родопите. Като цяло животновъдството е незадоволено с концентриран фураж, сено и сочни фуражи, въпреки че има възможности за това. В страната има около 139 000дка комплексни пасища, около 14 млн.дка естествени пасища и мери и около 3млн.дка естествени ливади, които са източник на естествени фуражи. През последните няколко години животновъдството е пасищно. В началото на XX век започва и използването на специализирани съдове за изсипване на храната. Преди това тя се е изсипвала направо на земята. Формата на съдовете хранилки зависи от предназначението им. Те биват подвижни и неподвижни с оглед на това, дали са стационирани на едно място или има възможност да бъдат премествани. Яслите – скари са сравнително нов тип съдове за поставяне на различен вид тревен и листов фураж. Въвеждат се и поилките. След 40-те години на XX век започва колективизация на животновъдството и птицевъдството. Създават се специализирани структури за отглеждане на животните и птиците под формата на ТКЗС и ДЗС. Колективизацията на животновъдството и птицевъдството позволява да се извършват по-бързо обновления в тези отрасли. Това е и причината основният внос на нови животни и птици да се извършва през 50-те години на миналия век. С колективизацията на животновъдството се поставят на по-добри основи техническите изисквания към отглеждането на животните и птиците. Строят се специализирани развъдници и ферми за отглеждане на животните и птиците. В ТКЗС и ДЗС се осигуряват нужните условия за оптимално отглеждане на животните и птиците, което води и до повишаване на тяхната продуктивност. Създават се станции за развъдно – племенна работа, което подобрява качествата на местните породи животни и птици.
През вотрата половина на XX век в животновъдството и прицевъдството започва и употребата на лекарства от различен тип. Употребата на лекарства понижава процентът на смъртност сред птиците и животните, което води до оптимално интензифициране на животновъдния и птицевъдния отрасъл.
След втората половина на миналия век започва и механизацията на животновъдството и птицевъдството. Внасят се машини за доене, инкубатори и др.
От края на 1989г. кризата в животновъдството се задълбочава, поради липсата на храна за животните, липсата на работна ръка, ниските изкупни цени на продукцията и др. Това налага разпродажбата, масовото клане на високопродуктивни животни и износа на животни и месо на относително ниски цени. На този фон през последните 10 години бързо се развива частният сектор, който днес дава почти 100% от продукцията в отрасъла. Въпреки това, все още не са преодолени някои от негативните тенденции по отношение промените в броя на животните, структурата на стадата, продуктивността на животните и общия обем на животновъдната продукция, поради което цените на основните продукти са все още значително високи. Положителен факт в развитието на отрасъла през последните години е стабилизацията в обема на животновъдната продукция и покачването на продуктивността на животните, което е следствие от повишената мотивация и внимание от страна на частните производители при отглеждането им.
Основните проблеми, стоящи пред животновъдството в България, са свързани с липсата на средства, пазари, нови технологии, храни за животните, ниските изкупни цени на продукцията и др. За да се преодолеят, е необходимо да се работи по посока на получаването на нови високопродуктивни породи животни, ефективното използване на природните и социално-икономически ресурси в различни региони на страната и др. Като цяло перспективите пред развитието на отрасъла са благоприятни, тъй като страната разполага с благоприятни природни и социално-икономически условия за неговото развитие.

В заключение трябва да се отбележи, че до началото на XX столетие в българските земи са се отглеждали местни нископродуктивни породи животни и птици. След Освобождението и най-вече след 30-те години на миналия век започва методичното подобряване на отглежданите породи у нас чрез внос на високопродуктивни, културни, породи животни и птици. В следствие на вноса и чрез кръстосване на различни породи животни и птици се получават нови породи, които притежават високата продуктивност на внесените животни. Традиционният начина на отглеждане на животни и птици е нископродуктивен и много трудоемък. Той се заменя с колективен, ТКЗС и ДЗС, след 09. IX. 1944 г., което до известна степен спомага за по-бързото усвояване на новите породи и по-оптималните условия за отглеждането им. Колективизацията позволява и по-лесното влизане на новите технологии в българското животновъдство и птицевъдствто. Населението преминава към домашно и не крупно отглеждане на животни и птици. След промените през 1989 г. се наблюдава криза в родното животновъдство и птицевъдство. Животновъдният отрасъл преминава в частни ръце, като се връща водещата роля на пасищното отглеждане на животни.

Използвана литература:

1. Константинов А. Запазване и повишаване продуктивността на кокошките и пилетата, сп. “Природа” кн. 3, С. 1954 г.
2. “Птицевъдството в България”
3. Георгиев Ис., Беремски С. и др. “Свиневъдство” Земиздат, С. 1973 г.
4. Игнатов Иг., Тодоров Д. и др. “Резултати от вноса на кафявото алпийско говедо в България” Земиздат, С. 1976 г.
5. “Всичко за бивола”
6. Савов Т. “Овчи породи, развъждани в България” сп. “Природа” кн. 3, С. 1954г.
7. Захариев З. Алексиев А. и др. “Черношарено говедо” Земиздат, С. 1988 г.
8. Балевска Р. Лазаров В. и др. "Ставрополската порода овце в България” С. 1974 г.