Животни спасители - Първи Български Зоопортал

Вероятно сте чели за легендарния герой - санбернарското куче Бари, за което са написани и продължават да се пишат много разкази, статии и дори стихове. Защо всъщност това куче е станало национален герой на Швейцария? Бари живял от 1800 до 1812 г. и неговата професия действително била на куче спасител в манастира странноприемница в големия проход Сен Бернар в Пенинските Алпи (между Швейцария и Италия). Този проход от стари времена бил арена на безброй трагедии и свидетел на забележителна и заслужаваща уважение пожертвувателност. Какво особено имало в този проход, че будел толкова страх и ужас? Той се намира на границата на вечните ледове и снегове на височина 2469 м над морското равнище. От средата на септември чак до средата на юли там има снежна покривка, която достига до 10 м. Температурата спада понякога до -34 градуса. През годината се събират не повече от десет дни без бури, виелици и мъгли. Бурите образуват лабиринт от снежни стени, които особено през пролетта и есента са лавиноопасни. многобройните пътници и богомолци, които отивали или се връщали от Вечния град - Рим, преминавайки през дефилето, усещали студ и умора, краката им отслабвали и мозъкът им отказвал да работи, докато накрая идвал непреодолимия сън, т. нар. бяла смърт. Стратегическата и търговската важност на този проход накарали Бернар дьо Ментон още през 962 г. да построи тук манастир, известен като убежище за пътниците. Мисията на манастира била да дава подслон и да оказва помощ на военните и търговски кервани и на отделни лица, преминаващи от Италия на север и обратно. Без помощта на монасите от манастира проходът щял да бъде почти непроходим през осем-девет месеца в годината. По всяко време на годината монасите минавали всеки ден по най-опасните сектори от пътя, придружавани неизменно от две кучета: едно по-старо и друго по-младо, което се обучавало. Кучетата не изгубвали дирята на пътя никога, дори при най-лошо време. В манастира развъждали и дресирали едри и здрави кучета от азиатската порода тибетски мастиф. Ето защо първоначално нарекли породата лавинхунд (лавинно куче). Сигурните сведения за използването на тези кучета за спасителна дейност са от 1707 г. За същата цел кучета спасители били използвани и в Симплон, в Гримс и в други планински проходи. По време на буря или виелица, както и при опасност от лавина кучетата били неизменни помощници на монасите. Те откривали затрупаните пътници и в безкрайния снежен терен безпогрешно сочели пътя към спасението. Имало и такива кучета, които извършвали патрулирането и спасяването, без да ги съпровожда монах.

В продължение на столетия монасите спасители заедно с куче и провизии излизали на обиколка до 4 км от странноприемницата, като търсели внимателно заблудили се пътници или други нещастни случаи. Едно от тези прочути кучета спасители бил Бари, който имал изключително обоняние и чувство за ориентация. Винаги усещал наближаващата виелица 20-30 мин. предварително. Когато улавял първите признаци на приближаваща мъгла или снежна буря, ставал неспокоен и често по самоинициатива бързал към планината и неуморно търсел хора. Неговата най-известна постъпка е спасяването на едно малко момче. ето какво се случило - бедната селянка Мария Винченти се отправила с малкия си син през прохода към дома. По пътя ги затрупала лавина и ги свлякла в една пропаст. Бари, който бил на обиколка, безпогрешно уловил тяхната миризма и се изплъзнал от придружаващия го монах Луиджи. Междувременно долу в пропастта се разигравала отчаяна борба на живот и смърт. Когато майката зърнала Бари, който давал да разбере, че иска да помогне, с последни сили увила детето в одеалото и го сложила на гърба на кучето. За да не падне, го завързала с дълъг шал за кучето. Бари занесъл момчето в манастира и така спасил живота му. Майката обаче намерили едва след четири дни, скована от бялата смърт.

Веднъж при една от редовните самостоятелни обиколки Бари подушил човек, затрупан от лавина. Кучето изровило премръзналия и в безсъзнание човек и започнало усърдно да ближе лицето му и да го затопля с дъха си, както било обучено. Когато изпадналият в беда пътник се свестил и видял кучето, се изплашил и го пробол с алпийската си пика. Монасите намерили Бари окървавен и тежко ранен. Откарали го на лечение в Берн, но след време той умрял. Вестта за трагичната смърт на знаменитото куче обходила целия свят. Тялото му е препарирано и до днес се намира в градския музей в Берн. Тази постъпка на кучето Бари е увековечена с величествен паметник, който е издигнат пред манастира. Паметник на Бари има и в Париж. А ето какво пише в едно от списанията от това време: „В продължение на 12 години Бари безпогрешно служи за спасяването на сполетените от нещастие. Той спаси живота на повече от 40 планинари, показвайки изключително старание. Бари никога не е отправян с насилие на работа. Ако почувстваше, че човек някъде е в опасност, то тичаше на помощ и ако не можеше да помогне се връщаше в странноприемницата и търсеше помощ, като лаеше или заемаше умоляваща поза”.

През последните два века и половина кучетата от Сенбернарския манастир са спасили живота на над две хиляди души.

Но времето и техниката вървят напред. През 1905 г. е построен Симплонският железопътен тунел и приблизително по същото време е създадено и прекрасно широко планинско шосе. Железницата и шосето завършват славното минало на манастира „Сен Бернар”. През 1933 г. голяма част от монасите се преселват в Тибет - там, откъдето произлизат тези умни и добри кучета. в прохода близо до долината Меконг на височина 3800 м те построяват нов манастир със същата спасителна мисия.

И днес сенбернарските кучета се ползват с популярност. Смята се, че тези кучета са внесени в Европа от Александър македонски, който получил няколко от тях като подарък от един индийски махараджа. По-късно и римляните ги използвали по време на война за спасителни акции. Но времената се менят. Планинските спасители вече са въоръжени с хеликоптери и с други технически съоръжения и огромните силни кучета, които някога са излизали сами в планината със закачена на шията малка бъчвичка с ром и с одеало на гърба, постепенно губят значението си. Те са изместени от немската овчарка, която е по-темпераментна, по-бърза дори в дълбок сняг и по-лесно се отглежда. Не е маловажен и фактът, че лесно се вмества в малък хеликоптер, докато сенбернарското куче понякога тежи повече от пилота. Според експертите от Центъра за управление на спасителните служби в Трюбзее (Швейцария) немските овчарки не могат да бъдат заменени и с най-съвременната техника. Твърдението на специалистите от лавино-спасителните служби е, че немските овчарки са незаменими техни помощници. Установено е, че на площ 10 хил. м кв. група от 20 души спасители откриват затрупан човек за 4 часа, докато специално дресирана немска овчарка заедно с водача си - само за 12 мин.

В Австрия, където всяка година стават повече от 4 хиляди снежни срутвания в планините, се гордеят с един от най-достойните четирикраки спасители - Аякс, „героят на Дахщайн”. След катастрофа в планината Дахщайн през 1954 г., когато от лавина били затрупани 11 ученици и 2 учители, немската овчарка „работила” 96 часа непрекъснато. Тя стъргала с нокти и разравяла плътно пресувания сняг, докато паднала от умора. Лапите й замръзнали. Спасители отнесли Аякс в планинската хижа да му направят превръзка. Но нищо не могло да удържи животното. То се хвърляло към затворената врата, като се опитвало да избяга навън. Накрая пуснали Аякс и той стремително се втурнал към мястото на срутването. С изранените си лапи Аякс изкопал човек, погребан жив в бялата гробница. Скоро след това спасителите намерили и останалите.

Днес в швейцарския съюз за кучета спасители при катастрофи, много кучета се обучават да се катерят по стълби и да пазят равновесие, като минават по горящи греди. Завършилите обучението животни са специализирани да откриват затрупани хора след катастрофални земетресения. Швейцарските кучета са взели участие в много спасителни акции: тежко земетресение в областта Фрюли в Североизточна Италия, земетресението в Румъния през 1977 г., земетресението в Мексико през септември 1982 г. и много други. във Франция и Германия също има такива спасителни команди.

Във Великобритания пък е създадена специална школа към английското министерство на авиацията, където се обучават кучета за откриване на претърпели катастрофа самолети.

Кучетата от породата нюфаундленд пък са специализирани за спасяване на давещи се хора. те не се боят от водата, с удоволствие се гмуркат в нея и са отлични плувци, надарени с инстинкт да извличат на брега разни плаващи предмети. Ето защо първоначално ги използвали за извличане от океана на рибарските мрежи. По-късно било установено, че дори без специална подготовка те инстинктивно помагат на давещи се хора, поради което започнали да ги дресират за изпълнението на тази благородна задача.

За техните подвизи като кучета спасители е писано много. От историята е известно например, че по време на бягството си от о. Елба Наполеон паднал в морето и го извлякло спасително корабно куче от тази порода.

През 1919 г. по време на силна буря корабът „Ет” заседнал в подводни скали и го грозяло страшно бедствие. Капитанът на кораба изпратил на брега един моряк, за да потърси помощ, но той се удавил. Последната надежда било корабното куче Танг, който героично успял да се пребори с огромните вълни и да придаде прикрепения на шията му призив за помощ. Спасителните команди се отзовали веднага. Така Танг спасил от сигурна гибел екипажа на кораба.

Днес по много плажове на Френската ривиера може да се видят нюфаундлендски кучета, които помагат в спасителните акции на изпаднали в беда курортисти.

В началото на петдесетте години на канадския п-в Лабрадор американецът Джон Зартман започнал курс по обучение на група кучета в парашутизъм, с цел да ги спускат за оказване на бърза помощ в райони на катастрофи и произшествия, където е невъзможно да кацат самолети. Заедно с кучетата скачали и водачът на кучешкия впряг и лекар. В специални контейнери спускали спасително оборудване, шейна, храна и медикаменти. По време на тренировъчните скокове кучетата запазвали спокойствие и не проявявали страх от височина. След като се приземели, бързо лягали парашута, за да не го издува вятърът, и спокойно изчаквали приземяването и идването на водача на кучешкия впряг. Ранените хора незабавно откарвали към мястото за приземяване на санитарния самолет. Последвало подобно обучение на кучета и в САЩ, Съветския съюз и Полша. Но с навлизането на хеликоптерите, използването на кучета парашутисти за спасителни акции постепенно отпаднало.

Други известни спасители от животинския свят са делфините. Техните вродени инстинкти за взаимопомощ са причината да помагат на давещи се хора. Има много описани случаи как делфин е спасил човек.Още древногръцкият историк Плутарх е писал, че синчето на легендарния пътешественик Одисей паднало от палубата на кораба и започнало да се дави. Но внезапно се появил делфин, който го изтласкал на повърхността на водата, избутал го до брега и по този начин го спасил. Известно е и че кръвожадните акули „предпочитат” да се оттеглят оттам, където са се появили делфини. Установено е, че делфините са може би едни от малкото морски обитатели, от които акулите „се страхуват”. За това и делфините в много ситуации се явяват като спасители за хора, нападнати от акули.

Колкото и странно да звучи, за животни спасители са привлечени и представители на птиците. В една от морските бази на САЩ на тихоокеанското крайбрежие през 1983 г. започнало обучение на гълъби за търсене на хора, изпаднали в беда в морето. Хрумването възникнало, след като учените установили, че гълъбите по-добре от хората виждат предмети по морската повърхност. Те се справяли много по-бързо от пилотите от спасителната служба, когато трябвало да намират лодка с корабокрушенци. Най-бързо реагирали, когато търсените обекти били с ярки цветове, с които обикновено са оцветени спасителните жилетки и лодки. Гълъбите дават знак на хората, че са видели нещо във водата, като започват да кълват специално бутонче, което включвало сигнализираща светлина. Днес в спасителните служби по бреговете на Атлантическия и Тихия океан са зачислени на щат специално обучени гълъби.

Ето как човекът, въоръжен с най-модерната техника, във века на технологиите не се е отказал от услугите на неговите вековни спътници - животните, които безкористно и добросъвестно са изпълнявали и изпълняват спасителни задачи.