|
26 юли 2008 |
Това на снимката с мен е Божко... Какъв път е изминало това куче и още колко му предстои... Имал стопанин от Сливен. Четири години всичко било наред. На петата подарили на стопанина породисто куче, той хванал Божко и директно го обесил на близко дърво. Неописуемо просто... Добър съсед, дядо, го видял през прозореца и се хвърлил да го спасява. А той е възрастен човек, крехък. Коствало му огромни усилия да свали кучето от въжето, прибрал го. Толкова се ужасил и развълнувал от случката, че получил инсулт. А Божко успял да се класира за полет към Швейцария, където добри хора осиновяват нежеланите от нас животни. Мъничък процент разбира се, но все пак е нещо. Всичко това благодарение на две страхотни жени. Едната - Диана, която го е прибрала, другата - Жана, която го праща в Швейцария. На собствени разноски, разбира се. При нас попадна по една случайност - отменят му полета три пъти. Гостува ни за кратко. Кратко, но достатъчно, за да стане ясно, че е невероятно симпатично животно. Как бесиш такова куче? Как бесиш когото и да е било... Пълно е с изроди.
Кастрация, кастрация - това трябва да се повтаря като мантра. Иначе няма спасение. Само болка, страдание и смърт. Ние сме създали кучето - то е вид, направен от човека, за човека. И пак човекът носи отговорността за него. Ясно е, че не трябва да има кучета без дом. Но с убиване не става. Докато има храна за тях, ще има и кучета. Само със систематично кастриране ще може постепенно да се намалят бройките по улиците. И зверски глоби за гадовете, които си изхвърлят животните или техните бебета. Като няма да се грижиш - не го взимай изобщо. Безумие е да изхвърлиш навън домашно куче - то няма никакъв шанс да оцелее.
На запад оттук хората знаят, че ако искат куче, могат да идат в приют да вземат животно в беда. У нас няма дори идея, че един помияр може да носи точно толкова радост, колкото куче с вид на голдън ретривър. Кучето си е все куче. Това от улицата може да е малко уплашено или неадекватно в началото, но се научава. Всеки ще стане малко психо, ако е минал през ада, в който живеят уличните всеки ден. А и удоволствието е огромно - да имаш приятел, когото си спасил, за когото си направил най-голямото нещо: подарил си му живот. Пък и те не са тъпи - много добре го разбират това, много добре го знаят. Не съм виждала друго куче да се привързва така, както спасеното от улицата.
Коментари () |
|
|
|
 |
