Перуанското куче, наричано с поетичните имена „орхидея на инките” и „лунно цвете”, е много древна порода. Има доказателства за съществуването на кучета с подобна външност стотици години преди новата ера. Неговият своеобразен облик е запечатан върху многобройни произведения на изкуството (керамика и рисунки). Има много теории за произхода му, но е сигурно само това, че около 750 г.н.е. това са кучетата, които са отглеждани от индианците мочика (мохика). Вероятно са били и обект на търговска размяна между древно Перу и Мексико срещу платове и други стоки от първа необходимост. Испанските конквистадори казвали, че тези кучета стават и за храна.
Инките придавали голямо значение на притежанието на тези кучета без козина. Наричали ги "Ca-Allepo" т.е. „куче без одежди”. Аристокрацията на инките отглеждала перуанското голо куче като домашен любимец и не позволявала кръстосването му с неговата разновидност с козина, която индианците отглеждали като ловно куче. Когато испанците завладяли изцяло Перу, се говорело, че конквистадорите намирали тези голи кучета сред орхидеите в градините на знатните инки. Затова и го нарекли "Perros Flora" - "кучета - цветя". Това име се е запазило и днес, но във варианта Peruvian Inca Orchid (перуанска орхидея на инките) или просто като Perro Sin Pello Del Peru т.е. куче без козина (голо куче) от Перу.
КАК изглежда орхидеята на инките днес
Перуанското куче е част от групата на хрътките. На външен вид то напомня за уипет или малък грейхаунд. Признати са две разновидности – без козина и с козина. Те могат да се родят в едно и също кучило стига един или двамата родители да са без козина. Ако родителите са с козина, всички малки са също като тях и в кучилата няма голи кученца.
Перуанската орхидея на инките може да е с ръст между 40 и 60 см и тегло между 10 и 20 кг – доста широки граници, в които предпочитанията на развъдчиците са към по-леки и ниски кучета.
При кучетата от породата с козина са позволени разнообразни цветове, петна на козината и дължина. Предпочита се тази, близка до козината на борзоя.
Голите кучета пък трябва да са с изцяло или по-голямата част от тялото им да е покрито с розова кожа. Въпреки, че са позволени и други цветове – мнозинството от възрастните кучета са черни с розови петна. Петната може да са малко на брой, разположени по крайниците или предимно по тялото. Розовият цвят може да се комбинира с бледо червеникаво, златисто, сиво, махагон, шоколадово кафяво, черно, синьо или сиво.
Малките, които не са родени с изцяло розова козина, имат петна по нея, които се разширяват, докатко кученцето расте като може и да се сливат и така да оформят цвета на вече възрастното куче.
Понякога и голите кучета може да имат малко козинка, но да е много късичка и рядка. Разбира се, предпочитат се кучетата, които имат само козинка на главата, на лапите или на опашката. А най-добре никаква козина.
Гените, които са носители на липсата на козина, са тясно свързани с тези, определящи броя на зъбите. При всички кучета без козина те са по-малко на брой. Така, че ако имате такова куче, не трябва да се учудвате, че някои от зъбите му липсват. Обикновено това са част или всички премолари, а понякога един или два от кучешките или моларите също може да липсват. Но това съвсем не означава, че перуанското куче има проблеми с храненето или че липсата на няколко зъба ще му попречи да прегризе някой крак на маса!
Неговият лаещ роднина с козина, обаче, няма такива проблеми независимо, че те толкова много си приличат. Всъщност, единствената видима разлика (освен козината) между двете разновидности на тази порода кучета е в ушите. При голите кучета те са островърхи, а при тези с козина имат формата на роза и са по-закръглени.
Перуанските голи кучета (както и роднините им, разбира се) са смели, силни и здрави. Единствено им слабо място е склонността им към нараняване на кожата – все пак те нямат козинка, която да ги предпазва. Много чувствителни са към токсини и собствениците им трябва да са изключителни внимателни, за да предпазят кучетата си от всякакакъв контакт с вредни вещества. Токсините проникват през кожата им много бързо и единствено подкожната мазнина може да ги задържи да не атакуват веднага черния им дроб или да нанесат трайни увреждания на нервната система.
Перуанските кучета са спокойни, тихи и игриви, чудесни са за домашни любимци, недоверчиви са към непознати докато не преценят точно ситуацията и човека. Важно е кученцата да бъдат социализирани от много рано.
СПОРТНИ натури
Кучетата от тази порода са мускулести и стройни - те просто са създадени за аджилити и ловни изпитания. Макар и да не е толково бърза, колкото е уипетът, перуанската орхидея на инките е доста пъргаво куче. Тъй като инките не са имали писменост, затова, за съжаление, почти няма сведения как е ловувала тази порода.
Ясно е само, че те търсят дивеча, разчитайки на зрението си и са заклети ловци-птичари, които са способни да преследват плячката си с часове. Особен интерес проявяват към блатните птици Charadrius vociferus, въпреки, че е далеч по-лесно да ловуват, например, врабчета. Някои кучета от порода ловуват и на гризачи и зайци.
Като повечето кучета, които по време на лов използват само зрението си, перуанските кучета се забавляват и преследвайки с удоволствие изкуствени примамки – нещо, на което можете да започнете да ги обучавате от малки под формата на приятни и весели игри с преследване на открито. Но имайте предвид, че тези пъргави, умни хрътки често не обичат да ловуват сами, а предпочитат да имат конкуренция. В противен случай бързо губят интерес. Затова е чудесен вариант да участват в полеви изпитания. От началото на 2000 година перуанската орхидея на инките е сред кучетата, участващи в полевите изпитания на American Sighthound Field Asociation ASFA (www.afsa.com).
ТАКИВА СА ЕКЗОТИЧНИТЕ И ДРЕВНИ КУЧЕТА с толкова изящното име „орхидея на инките”, които ви представихме с удоволствие. Ако искате да узнаете повече за тях, посетете страницата на най-големия клуб на породата в света Peruvian Inca Orchid Club of America www.pioclub.com
