|
Семейството на върбите обединява около 400 вида. Те принадлежат към три рода: Топола (Populus L.) с 25—30 вида, Върба (Salix L.) с около 370 вида и монотипния род Шозения (Chosenia), ендемичен за Източен Сибир и Далечния изток. Основните видове на семейството са разпространени в северното полукълбо и са привързани към районите с умерен климат. В тропиците се срещат единични видове тополи и върби. Значително е застъпен родът на върбите в Арктика и алпийските зони на планинските вериги на Евразия.
АЛБУМ „ПРИРОДА И ЗНАНИЕ" Н. с. НИКОЛАЙ АНДРЕЕВ СЕМЕЙСТВО ВЪРБОВИ РАСТЕНИЯ Семейството на върбите обединява около 400 вида. Те принадлежат към три рода: Топола (Populus L.) с 25—30 вида, Върба (Salix L.) с около 370 вида и монотипния род Шозения (Chosenia), ендемичен за Източен Сибир и Далечния изток. Основните видове на семейството са разпространени в северното полукълбо и са привързани към районите с умерен климат. В тропиците се срещат единични видове тополи и върби. Значително е застъпен родът на върбите в Арктика и алпийските зони на планинските вериги на Евразия. От умерената зона на южното полукълбо са известни само два вида. Най-богати на видове тополи и върби са Азия и Северна Америка. В Европа броят им е 74. Макар и в различна степен всички върбови са влаго и светлолюбиви растения. Тополите са дървета с широка или пирамидална корона. Сред върбите има както дървета, така и храсти или дребни стелещи се арктически и алпийски храстчета. Характерна черта на семейството е отсъствието на тревисти представители.
Листата са по-често последователни, със или без прилистници. Разположени са на дръжки или са приседнали и имат целокрайна, назъбена или напилена, понякога изрязана или наделена, гола или влакнеста петура. Върбовите са двудомни растения и имат еднополоби цветове. Съцветията се наричат реси, които са разположени връхно или странично. Отделният цвят е съставен от тичинки или плодник, с видоизменен околоцветник в нектарни жлези при върбите или включени в чашковиден или купест диск при видовете тополи. Всеки цвят в разположен в пазвите на прицветни люспи, които при върбите са цели, а при тополите — насечени или назъбени. Видовете върби имат 1—1 2 (най-често 2) тичинки, а тополите — от 6 до 40. Освен по тези белези двата рода се различават и по начина на разнасяне на полена. Видовете тополи имат сух и носен от вятъра цветен прашец, а върбовите — лепкав. Опрашването се извършва от насекомите. Плодът е едногнездна, разпукваща се на два дяла и многосеменна кутийка. Семената са много дребни (до 2 мм) и се характеризират с тънка и прозрачна обвивка, която затваря изправен зародиш и два плътно прилегнали семедела. Характерна особеност на върбовите е, че всички части на зародиша са снабдени с хлоропласти. Семената имат в основата си и хвърчилка, образувана от тънки власинки, Така те лесно се разнасят от вятъра на голямо разстояние. Попаднало на влажна почва, семето покълва и се развива твърде бързо (обикновено още в първия ден), а в по-топло време и в течение на няколко часа. Растежът на пониците протича доста интензивно и много видове върби и тополи достигат през първата година 30—60 см височина, дори и 1 метър. При арктическите видове върби развитието е рязко забавено и едногодишните растения са големи едва няколко сантиметра.
Благодарение на бързия си растеж, включително лесното размножаване и вегетативно чрез вкореняване на клонки и резници, както и относителната невзискателност към екотопите, върбовите имат голямо практическо значение за човека. Дървесината на тополите намира широко приложение в целулозно-хартиената промишленост и ограничено — в дървообработващото производство. Върбовите се използват масово като декоративни дървета в паркове, градини и в крайпътни алеи. При това се култивират както местни, така и екзотични видове. Лесното хибридиране между видовете и различните форми позволява разгръщането на широка селекционна работа и получаването на нови по-ценни раси. Листопазвените пъпки намират приложение в официалната и народната медицина.
Днес в България семейството е представено от 21 диворастящи вида. Разлиствайки геологичната летопис, ще срещнем факти, според които значителна част от живеещите по нашите земи върбови са се срещали като елемент главно на галерийните гори в неогена, в различни части на страната. Съвременните видове са разпространени от низините до скалистите склонове и каменисти сипеи в алпийския пояс на Рила и Пирин. фондът на върбовите е обеднял у нас и в недалечното минало. Преди 35—40 години в страната била разпространена и розмариновата върба. Тя била събрана еднократно от покойния вече акад. Даки Йорданов през 1929 г. от района на Чокльовското блато (сега с. Байкал). Радомирско. Необоснованото пресушаване на блатото и унищожаването на естествената растителност е определила незавидната съдба на тази върба като на „изчезнал" вид в „Червена книга на Република България". Други три вида са включени в нея с категория „рядък", а останалите са широко разпространени. Значителна част от тях образуват самостоятелни или смесени с други широколистни видове съобщества край реки и блата. Има и видове, които проявяват пионерни функции и бьрзо колонизират площите след изсичането на горите или се появяват на мястото на пожарищата и кетровалите. ПЕТТИЧИНКОВА ВЪРБА (Salix Pentandra). Застрашен и защитен вид. Представлява терциерен реликт и се среща единично, рядко на малки групи по мочурищата и торфищата В местността Офелиите и под хижа „Б. Хаджисотиров" на Витоша. В миналото бил установяван в Чокльовското блато (от Д. Йорданов, 1929 г.), което е пресушено. Съществуват и данни от края на миналия век за намирането на този вид в Рила, но проучванията не са го потвърдили. Тази върба е единствената у нас с 5 тичинки, определили и нейното име. Представлява дърво, чиито реси се развиват едновременно с листата. Характеризират се още с нетрайни прилистници и с листни дръжки, които имат по 2—5 двойки жлези. По тези основни признаци се различава от тритичинковата върба (Salix triandra), широко разпространена в нашата страна — край потоци и реки, в състава на върбови и върбово-тополови горички и храсталаци докъм 1000—1200 м надморска височина.
Петтичинковата върба е една от най-застрашените от изчезване сред видовете на семейството у нас. Тя изисква запазването на екологичното равновесие в местообитанията в духа на Рамсарската конференция за съхраняване на влажните зони. Възмогна е и рекултивация на вида в района на бившето му разпространение — с. Байкал. Радомирско. ВРЯЗАНОЛИСТНА ВЪРБА (Salix retusa). Защитен вид с категория "рядък" в „Червена книга на Република България". Този глациалвн реликт е приземието храстче. което има силно разклонени и лежащи стъбла. Видът образува самостоятелни съобщества по каменистите сипеи и скалисти места в алпийския пояс на Рила (Ибърско било, връх Йосифица. хижа „Рибни езера", Джендема, и връх Вапа). Врязанолистната върба се размножава със семена и възобновяването е задоволително. По-голямата част от популациите й са обхванати в биосферните резервати „Голям скакавец." и „Ибър". Строгото спазване на резерватния режим ще отстрани отрицателно действуващите фактори като пашата и утъпкването и ще позволи нормалното функциониране на популациите и оттук доброто бъдеще на вида. МРЕЖОЛИСТНА ВЪРБА (Salix reticulata). Глациален реликт, обитаващ главно варовитите скалисти склонове и каменисти сипеи в алпийския пояс на Пирин и Рила. Тя образува самостоятелни съобщества или смесени с други алпийски видове върби, които представляват дребни (джуджета) храстчета. Стъблото на мрежолистната върба е силно разклонено и вкореняващо се. Клонките обикновено са червеникавокафяви. Ресите са разположени по върховете на клонките. Листата са кожести, закръглени или яйцевидни, горната им повърхност е матовозелена с вдлъбнати жилки, а долната — белезникава, със силно изпъкнала мрежа от жилки. Близка до тази върба е тревистата, различаваща се по лъскавите и еднакво обагрени листа и по изпъкналата мрежа от жилки по двете им повърхности. Тя също е глациален реликт и расте на силикатен терен — влажни скалисти места в Пирин и Рила.
Трите вида дребни храстчета са едни от най-ярките примери на механизмите при формиране на високопланинската флора по нашите земи през целия кватернер. Групата очертава класическия път за проникване от централноевропейските планински вериги на растителни видове, „тласкани" на юг от развитието на ледниковия щит. КОПИЕЛИСТНА ВЪРБА (Salix hastata). Рядък вид, известен у нас от Рила (върховете Йосифица и Нилец). Представлява храст, висок до 1,5 м, с полегнало в основата стъбло. Ресите са разположени странично на къси дръжки или клонки. Развиват се преди листата. Видът се характеризира с трайни, бъбрековидни или копиевидни и назъбени по ръба прилистници. Копиелистната върба формира самостоятелни петна с ограничена площ по каменистите склонове в алпийския пояс. Популациите й са застрашени от туристическата ерозия и особено от утъпкването от животни. За ефективното им опазване е необходимо да получат статут на защитени популации. ЧЕРВЕНА ВЪРБА, РАКИТА (Salix purpurea), Широко разпространен из цялата страна храст, висок до 5—6 метра. Расте край реки и потоци и образува малки храсталачни петна самостоятелно или с други видове върби от морското равнище до 1600 м надморска височина. Клонuите на този вид са лъскави и в началото пурпурни. Листата са обратнояйцевидни, 3—15 пъти по-дълги, отколкото широки. Горната им повърхност е тъмнозелена и слабо блестяща, долната — синuавозелена до сива, матова и в млада възраст леко пухестовлакнеста. В границите на широкия ареал, обхващащ Европа (без най-северните части), Средиземноморието. Северна Африка, Югозападна Азия и Западен Сибир, система от популации, разпространени на Балканския полуостров, са обособени в специфичен подвид — ssp amplexicaulis. Названието подсказва, че листата са разположени срещуположно и обикновено са приседнали и полустъблообхващащи. При другия подвид листата винаги са последователни, имат клиновидна основа и са разположени на дръжки до 0,5 см дълги. Червената върба е с добри медоносни качества и широко се използва в кошничарството. ТРЕПЕТЛИКА, ОСИКА (Populus tremula). Дървесен вид със силно разклонена широка корона. Разпространен е из цялата страна, като в планините се изкачва почти до 1900 м надморска височина. Има съпътстваща функция в съобществата на обикновения горун, двата вида бук. смърч и бял бор. Проявява пионерни качества и бързо заема освободените горски пространства след изсичане, пожарища или ветровали. Тук образува самостоятелни съобщества, които се явяват част от непрекъснатите промени на горските екосистеми, т. е. постепенно те ще бъдат заменени от характерните за района дървесни видове и трепетликата отново ще има подчинена роля. Характерните белези на този вид са закръглените или триъгълно елиптични, късо заострени, едро и неправилно тъпо назъбени по края, без прозрачен ръб листа. Трепетликата има типичен евроазиатски ареал. Дървесината й се използва както в хартиено-целулозната промишленост, така и за изработването на различни предмети за нашия бит, включително и кибритени клечки. ЧЕРНА ТОПОЛА (Populus nigra). Характерен крайречен вид, образуващ специфични горски съобщества с бялата топола и видовете върби из цялата страна до 700 м надморска височина. Подобно на трепетликата младите клонки и листата са голи. Различава се от този вид по ромбично продълговатите, със силно удължен и стеснен връх, ситно назъбени по края и с прозрачен хрущялен ръб листа. Черната топола също е евроазиатски вид, но нейният ареал не обхваща целия Сибир, както при трепетликата. Освен типичната форма у нас широко се култивират и други три форми — италианската топола. Която има стъбло с бяла и гладка кора; сивокората пирамидална топола — тъмносива, силно напукана кора; косматата пирамидална топола с кора, подобна на предходната форма, но клонките и листните дръжки са влакнести. В страната се отглеждат още около 10 вида, като по-широко се култивират евро-американската топола (произлязла от хибридизацията на черната и канадската топола), берлинската топола (черна лавролистна топола) и делтоидната (канадска) топола с родина Северна Америка.
Коментари () |
|
|
|
 |
