Има на света такъв град, където изобщо не се замисляш какво ще вечеряш. Кайкоура на маорски означава "Да ядеш лобстър", така че автобусът ни стоварва без много предисловия пред рибния магазин и ние послушно се сдобиваме с пресни лобстъри, които да метнем вечерта на барбекюто. А дотогава ще плуваме с делфините в океана, ще си общуваме с другите прочути местни жители – тюлените и ще се възхищаваме на летателното майсторство на албатросите.
И съвсем не става дума за воден парк с дресирани животни, а за диви свободни делфини с десетки хиляди, китове на един хвърлей от брега, за популация от хиляди новозеландски ушати тюлени и безчет морски птици – включително величествените албатроси. Пък какви лобстъри, какъв риболов! Е, и стотици шумни туристи, естествено, но то това си е по подразбиране.
Как така всичките тези морски обитатели са се струпали в някакво заспало провинциално градче на източния бряг на Нова Зеландия?
Като оставим настрана притегателната сила на великолепните пейзажи – Кайкоура е притисната живописно между снежновърхата Кайкоурска планина и сините води на Пасифика (кой е казал, че делфините не са естети?) все пак по-вероятно е изумителната концентрация на водни бозайници да се дължи на уникалния геологичен феномен Кайкоурски каньон - само на пет километра от брега морското дъно пропада с 1000 метра. Освен, че обяснява присъствието на китовете (те не си падат по плитчините, по съвсем очевидни причини, и затова рядко се доближават до бреговете) дълбокият каньон в комбинация с топлите океански течения причинява конвекция. Дълбочинните океански води са богати на хранителни вещества, тъй като морските обитатели са невероятни мърлячи при хранене - тонове недоядени хранителни остатъци се акумулират на студеното тъмно дъно. Когато възходящото течение ги издигне на повърхността, това означава истински пир за океанския планктон. Щастлив угоен планктон, пък, е любимата храна на всевъзможни рибки, които на свой ред са лакомство за по-големите риби и така нататък, нагоре по хранителната верига, чак до птиците, делфините, тюлените, косатките и туристите. Голямо ядене пада в Кайкоура по всичките еволюционни клонове. Може би по-правилно би било да прекръстят мястото на "Да ядеш, да ядеш", иначе безпричинно се фаворизират само лобстърите и не е много политически коректно.
Само ден след опустошителното посещение на екзотичната палавница Фуна (тропически циклон, категория 4 по скалата свършваща на 5!), океанът е все още доста разлюлян. В туристическата фирма ни посрещат с новината, че морските условия са:"„Умерени, предразполагащи към морска болест". Много обещаващо!
След като се напъхваме в стегнатите неопреновите костюми (кога за последен път сте обличали градински маркуч?), нахлузваме цялата гмуркаческа екипировка от маска, шнорхел, плавници и свирка (не против акули, а за сигнализиране в случай на корабокрушение или друго някакво подобно вълнуващо приключение) се събираме в малък киносалон. Това трябва да е най-странната зрителска аудитория в историята на киното – банда черни извънземни с ярко жълти антенки (шнорхелите), размахващи възбудено още по-жълти плавници (носим ги в ръце, щото са крайно неподходящи за ходене по мокета), издаващи нечленоразделни звуци (никой не може да се въздържи да не пробва поне веднъж реферската свирка). Прави ми впечатление, че ръкавите на всички костюми са оръфани край китките. Надявам се, че не е, защото любопитните делфини обичат да хапят туристите по ръцете.
Осветлението угасва и прожекцията милостиво ме отвлича от невеселите предположения. Филмът представя героите на деня – Дъски делфините. В статии на български ги намерих като Бутилконоси или Тъмно-шарени. Както и да се нарича видът им, едно е сигурно – принадлежат на подклас Зъбати китоподобни. Много зъбати! С тия усмивки могат спокойно да рекламират стоматологични услуги и пасти за зъби. С облекчение научавам, че новозеландският подвид е сравнително дребен – не надхвърля 2 метра и 90 килограма, и в списъка на любимите му храни отчетливо липсват туристи. Докато кадрите ни показват безгрижно играещи в сините води делфини, гласът зад кадър напомня: те са диви животни, не са опитомени по никакъв начин, хората не ги хранят и не се намесват в ежедневието им, освен с присъствието на туристическата лодка всеки следобед. Делфините не се чувстват длъжни да ни забавляват и ако ние искаме да постигнем някаква комуникация, то наша е задачата да осигурим забавление (!?) чрез делфиноподобен стил на плуване (!!!), издаване на делфиноподобни звуци под вода (???), пляскане и премятане през глава (!?!?) и никакво докосване на домакините! Звучи ми достатъчно безопасно, макар и малко неясно, особено в раздела с делфинските звуци, но решавам да импровизирам на място и всички вкупом се товарим на лодката.
Шкиперът ни посреща с яркоцветни пластмасови кофи. Само минути по-късно половината от спътниците ни са ги прегърнали най-интимно и активно си комуникират с тях чрез обмяна на флуиди, докато останалите на крака се опитваме да съзрем делфини на хоризонта.
Когато най-после стигаме до мястото на срещата, делфините не са 4-5, както аз си представях, а 400! Водата ври от премятащи се черно-бели лъскави тела. Някои фукльовци скачат високо в салто мортале през глава и през опашка, други се изплющяват шумно и демонстративно по гръб, трети обграждат лодката и я ескортират в нещо като делфински галоп, мятащи гърбове ту отдясно, ту отляво, стрелкащи се във всички посоки. Любопитни и игриви като деца, ни заобикалят досущ тумба циганета - американски турист.
Водата е ледена! Дори с неопрена дишането ми спира. Не помага и шнорхелът, с който аз имам много малък опит (да не кажа никакъв - пробвала съм веднъж в детски години). Отстрани изглежда толкова просто – дишаш си през тръбичката, докато маската е натопена под водата, за да виждаш по-добре делфините. Направо фасулска работа! Даже аспаруховите войници са го практикували, докато лежали в засада в блатото (ако може да се вярва на българската кинематография). Обаче в моята маска прониква вода през всевъзможни места, които е трябвало да проверя и уплътня предварително, сега вече е твърде късно, и ми влиза в носа, докато аз отчаяно се опитвам да дишам през всичката гума натъпкана в устата ми. (Аспаруховите войници със сигурност са нямали такъв проблем.) За да спестя агонизиращи подробности от унизително безпомощното си полу-удавяне в компанията на 400 зъбати китоподобни и 30 плацикащи се туристи, и в най-нелепото възможно облекло, ще обобщя, че накрая зарязвам подводното гледане, маската и проклетия шнорхел и се отдавам на надводно съзерцание.
Когато най-после преодолявам кислородната недостатъчност и мога отново да мисля, си спомням техниките за забавление на делфини. Започвам енергично (надявам се делфинско) плуване с прибрани ръце и крака, докато издавам смешни (дано минават за делфински) звуци във високата тоналност (може и в ултразвуковата да успявам, но нямам слухов рецептор за тези честоти, така че не претендирам). Доколкото мога да чуя сред всичкото пляскане наоколо и другите туристи–актьори наблягат на подводното пеене. По смеховете и ръкоплясканията от лодката съдя, че дори да не представляваме особена атракция за делфините, то поне публиката на палубата оценява високо изпълненията.
И тогава се случва нещо, за което не съм си и мечтала. (То кой ли, пък, шантавелник си мечтае да се озове във вряща рибена чорба?!) Делфините идват да ни разгледат отблизо. Предполагам, че имат всички основания – някакви смешни тромави животни, черни с жълто, вдигат ужасен шум в близост до онова голямо бяло нещо, дето често се появява в залива. Направо си представям как делфинската туристическа агенция рекламира събитието: „Елате да видите смешните пеещи хора край Кайкоура! Забавление за цялото семейство! Не знаем защо идват, какво точно ги привлича, но се появяват всеки следобед.” - със същите думи, с които на нас ни обясняват защо делфините идват при хората.
Дъски делфините може и да не са много едри за китоподобни, но от една ръка разстояние зъбатите им усмивки изглеждат страшнички. (И стоматолог би се притеснил.) Мокри лъскави тела се гмуркат безспирно навсякъде около нас. Черни гръбни перки описват пъргави елегантни дъги и и изчезват в изумрудената бездна. Едно голямо интелигентно делфинско око се показва в забавен каданс на педя от лицето ми, вглежда се внимателно и някак настойчиво, докато с бавна перфектна дъга потъва отново в дълбините. Побиват ме тръпки от срещата. Като от контакт с представител на чужда цивилизация – интелигентен, любопитен, сякаш доброжелателен, но арогантен и абсолютно непознаваем в неговата си вселена.
Делфините се състезават с нас, предизвикват ни и се фукат с майсторските си акробатики още известно време, но накрая изгубват интерес и се отдалечават. Уговореният звуков сигнал ни вика обратно на лодката. Ако съм си мислела, че океанската вода е студена, сега ми се налага да предефинирам концепцията си за студено, изложена на вятъра, който охлажда бързо мокрия неопрен. Събличането на нелепото маркучоподобно нещо се оказва дори още по-голямо предизвикателство от обличането му. Допълнително усложняващи обстоятелства са вкочанените ми треперещи пръсти и бясното люлеене на лодката. Чувствам се заслужила златен медал или поне грамота, когато най-после успявам.
Подтискащата гледка на групово повръщащи обяда си хора, ме прогонва на мостика. Съвсем близо до нас новозеландски ушат тюлен си е хванал риба и изтегнат удобно по гръб във водата я мята диво, опитвайки се да я доубие и погълне едновременно. Екшънът привлича вниманието на няколко морски птици, които пикират над него с надежда да докопат остатъци от тюленската следобедна закуска. Тяхното струпване, пък, привлича интереса на един албатрос. Самоуверен, безшумен и огромен като малък безмоторен самолет, царят на небето се снишава рязко, но в цялата суматоха на грачене и крилопляскане никой не му обръща внимание. Недоволен от посрещането албатросът перва назидателно с крило една от по-едрите птици. Глъчката внезапно стихва и всички се цопват послушно във водата, намествайки сконфузено крила и спазвайки благоприличие, стараейки се всячески да се реваншират за показаното неуважение. След достатъчно дълга пауза, удовлетворен най-после от демонстрациите на сервилност и след като се уверява, че тюленът е погълнал успешно, и без остатък цялата риба, албатросът приплясва мощно с двуметровите си крила и се отдалечава бавно в посока към брега. Натам поемаме и ние, след като шкиперът ни е преброил поне седем пъти, за да се увери, че всички са обратно на борда.
За никой, запознат с алчната консуматорска човешка природа, не е изненада, че в Нова Зеландия наблюденията на китове, тюлени и прочие морски бозайници през последните два века се извършвали предимно през мерниците на харпуните. До средата на 20-ти век Кайкоура е китоловна база. Неголяма и небогата. За малобройното население "от кол и въже" замирането на китоловната индустрия (поради повсевместно изтребване на китовете) донася тежки времена на бедност и безпътица.
Маорите от местното племе Кати Кура, имат интересна легенда за своя пра-баща Пайкеа, който прекосил Пасифика на гърба на кит и така достигнал бреговете на Нова Зеландия. Великият кит Тохора е свещен символ на племето. В моменти на страдание, нужда и безпътица маорите се обръщат към неговия безсмъртен дух за съвет и подкрепа, както направили и през 80-те, насред жестоката икономическа криза, основавайки скромна туристическa компания за наблюдение на китове. Тохора трябва да е харесал идеята, защото успехът на начинанието бил невероятен. Днес целият проспериращ град се занимава с туризъм – наблюдение на делфини, китове, тюлени, албатроси; гмуркане; каяци; плюс пословичната слава на местните лобстъри и фантастичните гледки, в добавка към стратегическото местоположение, само 180 км северно от Крайстчърч (най-големият град на Южния остров) – това си е направо рецепта за успех. Кайкоура вече я пишат в учебниците по бизнес като новозеландското икономическо чудо.
Вечерта в хижата, се струпваме край барбекюто, да споделяме впечатления от срещата си с делфините, да печем лобстърите, да чупим със зъби черупките, да смучем шумно сочното бяло месо от щипките и да ближем блажено пръстите си. Да ядеш лобстър в Кайкоура – няма по-автентична новозеландска лятна емоция от това!
Автор: Изабела
Пътепис отличен с първа награда в конкурса "Лятна емоция" на okolosveta.com
