КРАТКА АНАТОМИЯ НА КУЧЕТО - Първи Български Зоопортал

Първи Български Зоопортал търси репортери от цяла България. CV + снимка изпращайте на: stamen.stamenov@gmail.com

Търсете в Зоомагазина

Промоции

Новият брой на

Книги

Разни

Подробна Статистика

Статии: 3277
Коментари към статиите: 3172
Снимки: 2072
Обяви: 1315
Връзки: 286
Фирми: 344
Теми във форума: 2769
Мнения във форума: 50658
Потребители във форума: 1792
Продукти в магазина: 2475

Намирате се в: Начало

Отровите

КРАТКА АНАТОМИЯ НА КУЧЕТО

15 май 2004

Анатомията е наука, изучаваща формата и устройството на тялото и частите му чрез разчленяване (anatome - разсичам, разчленявам). Тя е най-рано развитата част от науката за живите същества - биологията (bios - живот, logos - наука). Най-стара е описателната анатомия, наречена систематична, разглеждаща тялото според отделните системи на организма. Други клонове на анатомията са сравнителната, възрастовата, породната, топографската, патологичната. В структурата на всички гръбначни животни има общи белези като биполярност, билатерална симетрия, сегментация (метамерия).
- Биполярност: Наличието на преден и заден край на тялото.
На предния край е разположена главата. В нея са поместени централният орган на нервната система и сетивните органи. В главата се намират и входните отвори на храносмилателната система и дихателната система.

ДИФЕРЕНЦИАЦИЯ В УСТРОЙСТВОТО НА ГРЪБНАЧНИТЕ ЖИВОТНИ

На противоположния край са разположени изходните отвори на храносмилателната, пикочната и половата система. Над тях е разположена опашката, изпълняваща разностранни функции.
- Билатерална симетрия: Симетрията по отношение на средна (медианна) равнина, прекарана надлъжно, разделяща тялото на две еднакво устроени лява и дясна половини. Пълна двустранна симетрия има по отношение на кожата и нейните образувания, на двигателния апарат, на сетивните органи, на соматичната нервна система, до голяма степен при органите на кръвоносната система, на дихателната система. С малки изключения двустранна симетрия има при пикочната система и при половата система. Несиметричните органи са във вътрешността на тялото. Благодарение на симетрията в тялото е възможно праволинейното движение на животното.
- Сегментация: Разполагане на еднакви по строеж органи (и други телесни части) един зад друг, наречени сегменти (или метамери). Сегментно е устройството в строежа на гръбначния стълб, гръбначния мозък, ребрата, гръдната кост, мускулатурата.
Положението на органите се определя спрямо някои спомагателни равнини или към големи части на тялото.
Надлъжно, точно в средата на тялото, се намира медианна равнина, която го разделя на две симетрични половини. Всяко положение по-близо до нея се означава като медиално, а обратното направление (по-настрани от нея) - латерално.
Перпендикулярно на медианната равнина и на оста на тялото се намира напречна (трансверзална) равнина. Разположението по-близо до черепа (cranium) е краниално, а по-близкото до опашката (cauda) - каудално.
Върху главата съответните направления се означават:
- орално - по-близо до устата (os, oris - уста);
- назално - по-близо до носа (nasis - нос);
- аборално - по-далеч от устата;
- нухално - отдалечено от носа, по-близо до тила (nucha - тил).
Хоризонтална равнина разделя тялото на дорзална част - по-близо до гърба (dorsum) и на вентрална част - по-близо до корема (venter).
За изразяване положението на частите на крайниците се употребява:
- проксимално - по-близо лежащите до центъра на тялото (гръбначния стълб);
- дистално - части от крайника, който са по-отдалечени от центъра на тялото.
Предната повърхност на предния крайник и на задния крайник се означава като дорзална.
Задната повърхност на предния крайник се означава като воларна (vola manus - длан на ръката).
Задната повърхност на задния крайник се означава като плантарна (planta pedis - стъпало на крак).

Николай Атанасов

ДВИГАТЕЛЕН АПАРАТ

Животинският организъм се придвижва чрез специални органи, които съвкупно образуват неговия двигателен апарат. Двигателният апарат е съставен от две части - пасивна (костната система) и активна (мускулната система). Отделните кости и хрущяли са свързани посредством връзки и стави. По този начин образуват единно морфологично цяло, наречено скелет. Скелетът определя формата и големината на тялото, служи за опора на меките тъкани, образува телесни кухини, в които са поместени и защитени вътрешните органи като мозък, бял дроб, сърце и др. Костите са най-голямото депо на минералните вещества калций (око-ло 95%) и фосфор (около 75%).

КОСТНА СИСТЕМА

Костта (os, ossis) е изградена предимно от костна тъкан, която е покрита със здрава съединителнотъканна обвивка, наречена надкостница (периост), която липсва върху ставните повърхности. По вътрешната повърхност на надкостницата са разположени костообразуващите клетки, наречени остеобласти. Благодарение на тях се осъще-ствява нарастването на костта. Костта е изградена от два вида вещество. Непосредственно под надкостницата то е плътно и здраво. Веществото, което е във вътрешността на коста е гъбесто, с шуплеста структура.
Костите са с различна форма и големина:
- дълги тръбести кости - към тях принадлежат повечето от костите на крайниците;
- дъговидни кости - представляват плоски или почти цилиндрични кости с дъговидна извитост. Липсва костномозъчна празнина. Такива са костите на ребрата;
- къси кости - към тях се отнасят костите, на които дължината, широчината и дебелината са почти еднакви. Формата им е разнообразна, биват чифтни или нечифтни, разположени поединично или в редица. Изградени са предимно от гъбесто вещество. Към късите кости спадат тези на дланите, на ходилата (предна и задна китка) и др;
- плоски кости - изградени са от две плочи, между които е възможно да се образува празнина, наречена синус или пазва. Плоски са костите на главата и лопатката;
- смесени кости - тези, които по външна форма, вид и устройство не наподобяват нито една от костите от описаните по-горе групи. Към тях принадлежат тилната и клиновидната кост на прешлените. В по-голямата си част смесените кости са нечифтни.
Костите са с неравни повърхности, които се описват по следния начин:
- tuber (буца) - тъпо възвишение с широка основа;
- tuberculum (бучка) - от тубер;
- tuberositas - плоско възвишение с грапава повърхност;
- caput (глава) - кълбовидно удебеление предимно върху крайните части на дългите кости (епифизите), върху което се намират ставните повърхности;
- capitulum (главичка) - от капут;
- trochea - напречно разположен валяк с полуцилиндрична форма за ставно свързване;
- cochlea - костно възвишение с формата на витло;
- condylus - заоблено ставно възвишение с неправилна кълбовидна или елепсовидна повърхност;
- processus - израстък (костно възвишение), който ясно се откроява от околната повърхност;
- crista - остър гребен;
- linea - нисък гребен;
- pecten - тъп гребен;
- eminentia - остро възвишение.
Върху повърхността на костите има и вдлъбнатини, в които се разполагат други кости, мускули или отвори. Техните наименования са следните:
- fossa - вдлъбнатина с формата на яма;
- fossula (ямичка) - от фоса;
- cavum - кухина;
- sinus - пазва;
- sulcus - бразда;
- incisura - изрез;
- foramen - отвор;
- ductus - ход;
- canalis - канал;
- fissura - цепнатина.
Повърхностите на костите се описват като facies, краищата - като extremitas, ръбовете - като margines и ъглите - като anguli.
Свързванията между костите са чрез хрущял, чрез съединителна тъкан, чрез мускули и чрез стави. Ставите биват едноосни, двуосни, многоосни, комбинирани, изпънати. При кучето хватателните функции на крайниците са ограничени, поради което устройството и работата на двуосните, многоосните и комбинираните стави се свеждат до тези на едноосните.
Единствено при човека съществуват всички видове стави и ставни движения. Движенията на ставите са свиване (flexio), изпъване (extensio), отвеждане (adductio), привеждане (abductio), завъртване около надлъжната ос (rotatio), конусовидно движение (circum ductio).
Скелетът се подразделя на скелет на туловището (трупа), скелет на главата и скелет на крайниците. Скелетът на кучето има над 250 кости.
Скелетът на туловището е съставен от прешлени, (образуващи гръбначния стълб), ребра, гръдна кост.
Прешлените (vertebrae) са съединени помежду си чрез междупрешленни плочки и връзки. По този начин образуват гръбначния стълб (columna vertebralis), който представлява дълга и еластична ос. По дължината му има три извивки - между главата и първия шиен прешлен, между шийните и гръдните прешлени, в областта на поясницата. Гръбначният стълб е опора на ребрата, главата и всички телесни части, които са заловени за него. Предава импулсите на движението от задните крайници, участва в ограждането на гръдната кухина, на коремната кухина и на тазовата кухина.
Шийните прешлени (vertebrae cervicalis) при всички бозайници са на брой седем. Първият, атлас (atlas), и вторият, епистрофей (epistropheus), се различават от общото устройство на останалите. Седмият шиен прешлен наподобява гръдните. Предназначението на атласа е да носи главата, поради което се нарича носач. Не притежава тяло, а отворът му е широк, поради което наподобява широк костен пръстен. Епистрофеят се нарича завъртвач, тъй като около неговия преден израстък се движи атласът заедно с главата. Третият, четвъртият, петият и шестият шийни прешлени имат сходство в устройството си и наподобяват четиристенни призми. Седмият шиен прешлен има висок бодлест израстък.
Гръдните прешлени (vertebrae thoracales) са 13. Характеризират се със слаба подвижност. Бодлестите израстъци на първите 5-6 гръдни прешлена служат за основа при образуването на холката.
Поясните прешлени (vertebrae lumbales) са 7. По устройство наподобяват последните гръдни прешлени. Свързани са здраво помежду си, имат дълги напречни израстъци. Под тях са разположени бъбреците, а при женските - и яйчниците.
Кръстните прешлени (vertebrae sacrales) при кучето са 3, сраснати в обща кост, наречена кръстец (os sacrum). Кръстецът наподобява тристенна пирамида, разположена между двете хълбочни кости, с които е свързана неподвижно.
Опашните прешлени (vertebrae caudales) варират по брой при различните породи кучета. Всички характерни за прешлена особености се наблюдават само при първите 5-6 опашни. В каудално направление (към върха) израстъците и дъгите са закърнели. Запазено е само прешленното тяло. Последният опашен прешлен има конусовидна форма.
Ребрата (costae) са дъговидо извити кости с различна дебелина ширина и дължина. За всеки гръден прешлен са заловени по две ребра. Броят на ребрените чифтове се определя от броя на гръдните прешлени (13 на брой). Ребрата биват стернални и астернални. Стернални са тези, които са заловени директно за гръдната кост. Астерналните имат косвено свързване с гръдната кост.
Гръдната кост (sternum) лежи в основата на гръдния кош и служи за негова долна опора. Съставена е от три части - дръжка (manubrium sterni), тяло (corpus sterni) и опашка (cauda sterni). Опашката се състои от мечовиден израстък (processus ensiformis), със захванат за него мечовиден хрущял (cartilago ensiformis).
Гръдният кош (thorax) има форма на почти хоризонтално разположен тъп конус. Образуван е от гръдните прешлени на гръбначния стълб, ребрата и гръдната кост.
Скелетът на главата се нарича череп (cranium). Изграден е предимно от плоски кости. Подразделя се на мозъчен (neurocranium) и лицев (splanchnocranium). Мозъчният череп е съставен от тилна кост, слепоочна кост, клиновидна кост, теменна кост, междутеменна кост, челна кост, решетъчна кост. Лицевият череп включва в себе си следните кости: носни, горночелюстни, резцови, слъзни, скулови, небцови, криловидни, ралник, навити, долночелюстни, подезична. Костите на лицевия череп ограждат носната и устната кухина.
Скелетът на крайниците се подразделя на скелет на предния крайник и скелет на задния крайник.
Скелетът на предния крайник е съставен от следните кости: лопатка (scapula); раменна кост (os humerus; или само humerus; нарича се още и os brahii); подраменни кости (ossa antebrachii) - лъчева (radius) и лакетна (ulna); кости на предната китка (ossa carpi); кости на дланта (ossa metacarpalia); кости на пръстите (ossa digitorum manus).
Скелетът на задния крайник е съставен от следните кости: таз (pelvis), който е изграден от три кости: слабинна (os ilium), срамна (os pubis), седалищна (os ischii); бедренна кост (os femoris); подбедренни кости (ossa cruris) - голям пищял (tibia), малък пищял (fibula); кости на задната китка (ossa tarsi); кости на ходилото, наречени още сводови (плесневи) кости (ossa metatarsalia); кости на задните пръсти (digiti pedis).
Костите на задния крайник са по-дълги и по-масивни от костите на предния крайник, а ставните им ъгли са по-остри. Тези особености спомагат за създаването на по-голям размах по време на движение и изтласкване на трупа.
Кучето е пръстоходещо животно - стъпва само на пръстите си.

Николай Атанасов

МУСКУЛНА СИСТЕМА

Мускулите са активните органи на движението. Тяхното основно свойство е контрахирането - свиване и разпущане. Всеки мускул е заловен за две или повече кости. Под влияние на нервните импулси мускулите извършват контракции, като по този начин изменят ъгъла в ставите между костите, предизвиквайки промяна в положението както на отделни телесни части едни спрямо други, така и придвижване (локомоция) на целия организъм.
Мускулатурата се дели на напречнонабраздена и гладка.
Напречнонабраздената мускулатура се подразделя на скелетна и сърдечна. Скелетната мускулатура е волева.
Гладката мускулатура е неволева. Нейното свиване и разпускане се осъществява под влияние на нервни импулси, които идват от вегетативния дял на нервната система. Гладката мускулатура не е оформена като самостоятелни органи - мускули, а изгражда част от стените на някои тръбести системи: храносмилателна, дихателна, полова, пикочна и др.
Сърдечната мускулатура, макар и напречно-набраздена, също е неволева. Свиването и разпущането на сърдечния мускул се осъществява под влияние на нервни импулси, които идват от вегетативния дял на нервната система. Това се дължи на особения хистологичен строеж на сърдечномускулните влакна.
Скелетната мускулатура е съставена от компактни образувания - мускули. Тяхното свиване и разпускане се осъществява под влияние на нервни импулси, които идват от соматичния дял на нервната система. Скелетната мускулатура очертава външните форми на тялото, взема участие при образуване на стените на телесните кухини. Някои органи (език, глътка, гръклян) са изградени от напречнонабраздени мускули. Тези мускули се наричат органни.
Според местоположението в тялото и функцията, която изпълняват, мускулите се разделят на дълги вретеновидни, многоразделни, плоски, пръстеновидни.
Мускулатурата при кучето най-общо може да се раздели в четири групи - мускули на кожата, мускули на главата, мускули на туловището, мускули на крайниците.
Мускулатурата на главата е съставена от скелетни мускули, които се обособяват като: лицеви, дъвкателни, мускули на езика, мускули на долночелюстното пространство и подезичната кост.
Мускулатурата на туловището може да бъде групирана по следния начин: мускули на гърба и страничната повърхност на шията; мускули върху долната повърхност на гръбначния стълб; мускули върху долната повърхност на шията; мускули на гръдните стени, (към тях се причислява и диафрагмата - diafragma, която представлява мускулносухожилна разделна стена с куполоподобна форма, разположена напречно между гръдната и коремната кухина); коремни мускули.
Мускулите на предния крайник могат да се групират по следния начин: мускули между предния крайник и туловището; мускули върху лопатката; мускули върху раменната кост; мускули, лежащи между лопатката, раменната кост и лакетния израстък; мускули върху подраменните кости.
Мускулите на задния крайник могат да се групират по следния начин: мускули между таза и гръбначния стълб; мускули върху слабинната кост; мускули върху бедренната кост; мускули върху подбедренните кости.

Николай Атанасов

ДИХАТЕЛНА СИСТЕМА

Чрез дихателната система се осъществява обмяната на газовете между организма и атмосферния въздух. Състои се от въздухопроводни пътища и бели дробове.
Към въздухопроводните пътища спадат носната кухина, дихателната част на глътката, гръклянът, трахеята и бронхите.
Носната кухина (cavum nasi) започва от носа (nasus). Разположена е над устната кухина. Нейните начални отвори се наричат ноздри (narеs), а свързващите я с глътката - хоани (choanae). Външно ноздрите са покрити с кожа, образуваща т. нар. "носно огледало" (planum nasale) или "носна гъба". В този участък кожата е неокосмена, богата на серозни жлези, които я поддържат влажна и студена. Надлъжно носната кухина е разделена от преграда на две симетрични половини. Носната кухина се разделя на две части - дихателна и обонятелна. Обонятелната област (regio olfactoria) е богата на мирисни клетки. Разположена е в горната част на носната кухина. Дихателната област (regio respiratoria) е по-голяма от обонятелната. Разположена е от предверието до хоаните.
Гръклянът (larinx) наподобява удължена кутия с неправилна форма. Основата му е изградена от хрущяли. Взема участие в регулиране движението на храната и на въздуха през глътката. Изпълнява функцията на орган на гласа. Вътрешната повърхност на гръкляна е покрита с лигавица. В средата на гръкляна лигавицата образува напречни гънки - предна предверна (plica ventricularis) и задна гласова (plica vocalis). Между гънките има разстояние, а под лигавицата им са разположени връзки и мускули. Пространството между гласовите гънки е най-тясната част от ларинксовата празнина. Нарича се гласова цепка (rima vocalis). Посредством мускулните съкращения, разположени под лигавицата на гласовите гънки, гласовата цепка се стеснява или разширява. Вследствие на вибрацията на гънките при изкарване на въздух, кучето издава характерните за вида звуци - лаене, скимтене, виене и др.
Дихателната тръба (trachea) е най-дългата част от въздухопроводните пътища. Започва от гръкляна и завършва при белите дробове. Пред сърцето се разделя на два главни бронха, насочени към съответния бял дроб. Изградена е от трахеални хрущяли (cartilagines tracheales). Те са широко отворени, което осигурява свободното циркулиране на въздуха.
Белите дробове (pulmones) са разположени в гръдната кухина. Имат форма на косо пресечен конус, а структурата им е еластична, мека и гъбеста. Отвън белите дробове са покрити от серозна обвивка, наречена плевра (pleura). Плеврата е разделена в средата на две отделни плеврални торби, в които са разположени двата бели дроба - ляв и десен. Плевралните торби са затворени херметически. При разширяване на гръдния кош белите дробове, благодарение на еластичността си, също се разширяват под влияние на отрицателното налягане в интраплевралното пространство. На всеки бял дроб се различават три повърхности. Най-външната се допира до ребрата и се нарича ребрена (facies costalis). Във вътрешната част дробът се допира до средостението и повърхността се нарича медиастинална (facies mediastinalis). Върху нея има отпечатъци на сърцето, хранопровода и големите кръвоносни съдове. Върху медиастиналната повърхност има участък, непокрит от плевра. През него преминават главният бронх, нервите, кръвоносните и лимфните съдове. Тези проводящи пътища са обхванати от съединителна тъкан и образуват т. нар. корен на белия дроб (radix pulmonis). Участъкът, през който навлиза коренът на белия дроб се нарича белодробна врата (hilus pulmonis). Задната повърхност на белия дроб се допира до диафрагмата, поради което се нарича диафрагмална (facies diaphragmatica). Белите дробове са разделени на няколко дяла - върхов, сърдечен, диафрагмален и т. н. Двата главни бронха, които се образуват при разклонението на трахеята, навлизайки в съответния бял дроб, се разклоняват на няколко по-малки бронхи. Тези бронхи навлизат в белодробните дялове и се наричат делчести бронхи. Те продължават многократно да се разклоняват, като клоновете им постепенно изтъняват. Накрая се образуват най-малките разклонения, наречени бронхиоли. По този начин се обособява т. нар. бронхиално дърво. Бронхиолите също се разклоняват неколкократно, завършвайки в алвеоларни торбички, образувайки т. нар. алвеоларно дърво. Успоредно с клоновете на бронхиалното дърво се разклоняват и кръвоносните съдове. Това са клоновете на белодробната артерия и на белодробните вени, по които тече функционална кръв и клоновете на бронхиалнатна артерия и бронхиалната вена, по които тече хранителна кръв. Заедно с тях вървят лимфни съдове и нерви.

Николай Атанасов

ХРАНОСМИЛАТЕЛНА СИСТЕМА

Първата част от храносмилателната система е устата (os, oris), която е начало на храносмилателната тръба. Съставена е от устен отвор и устна кухина. В устната кухина са разположени езика и зъбите. Пространството между зъбите и устните се нарича устно предверие, а останалата част - същинска устна кухина.
Устните (labium, labia) са две - горна и долна. Представляват кожно-лигавични гънки, които оформят устния отвор.
Бузите (buccae) затварят устната кухина отстрани. Заловени са за горната и долната челюст. На вътрешната им повърхност, на нивото на горните кътни зъби са разположени бузните слюнчени жлези.
Твърдото небце (palatum durum) затваря устната кухина отгоре. Назад от вътрешните отвори на носните проходи (хоаните) твърдото небце преминава във вид на мека мускулно-лигавична завеса, наречена меко небце (palatum molle). В момента на гълтане мекото небце затваря хоановите отвори. По този начин храната не може да попадне в дихателната система. Венецът (gingiva) представлява кутанна лигавица от устните, бузите и твърдото небце, която преминава върху алвеоларните ръбове на двете челюсти. Заловена е за тях и покрива шийката на зъбите. Венецът е хванат здраво и неподвижно за надкостницата. На дъното на устната кухина, под върха на езика, на около 2 см зад венеца на долните резци е разположена подезична слюнчена папила, върху която се излива изводният канал на долночелюстната жлеза. Освен многобройните малки слюнчени жлези, които са пръснати под лигавицата на почти цялата устна кухина, кучетата имат и три големи слюнчени жлези - подушна (gl. parotis), подезична (gl. sublingualis) и долночелюстна (gl. mandibularis). Чрез слюнката храната се овлажнява и омекотява. Ослизява се устната кухина, което подпомага придвижването на храната към глътката, хранопровода и стомаха.
Езикът (lingua) е мускулест орган, който размесва храната в устната кухина, спомага за нейното механично смилане от зъбите и я придвижва към глътката. Поемането на вода от кучето е възможно благодарение активното участие на езика. Подвижността на езика се дължи на многобройни мускулни снопчета от напречнонабраздената волева мускулатура.
Разкъсването, задържането и стриването на храната се осъществяват чрез зъбите (dentes). Отпред на зъбната дъга са разположени резците (dentes incisivi). След тях се намират кучешките (dentes canini). По-назад са разположени предните кътници (dentes premolares) и в посока към дъното на челюстите - задните кътници (dentes molares). При изписване броя на зъбите се използва т. нар. "зъбна формула". В числителя се отразяват зъбите на горната челюст, а в знаменателя - на долната. Отразяват се зъбите само върху половината челюст и се означават със следните букви: резци - I, кучешки - С, предкътници - РМ, кътници - М. На всеки зъб се различават три части - корона, корен и шийка. Короната е видимата част, разположена над венеца. Коренът е вгнезден в зъбната алвеола, а между него и короната е шийката. Зъбът е кух, изпълнен с мека съединителна тъкан (зъбна пулпа), която е наситена с кръвоносни съдове и нерви. Всеки зъб е изграден от три вида зъбно вещество - дентин, глеч и цимент. Дентинът образува основната маса на зъба, глечта го покрива в областта на короната, а циментът лежи върху корена на зъба. Зъбите, които се появяват след раждането, са по-малки и по-слаби. Наричат се млечни (dentes decidui), износват се бързо и се заменят от по-здрави, наречени постоянни (dentes permanentes). Задните кътници израстват по-късно, когато черепът престава да нараства. Те са постоянни и нямат млечни предшественици.
Глътката (pharinx) представлява къса и широка мускулно-лигавична тръба. Разположена е зад мекото небце. Тя е общ орган на храносмилателната и на дихателната системи. Чрез нея се осъществява прехода между устната кухина и хранопровода и носната кухина и гръкляна. Когато кучето не се храни и няма процес на преглъщане, глътката е в постоянно отворено положение на хоаните и входа на гръкляна. В момента на гълтане, когато храната преминава от устната кухина към глътката, дихателният път се затваря чрез повдигане на мекото небце, което притиска хоаните, а гръкляновият капак запушва гръкляна. По този начин се предотвратява попадането на храна и вода в дихателния път. Чрез свивателните мускули на глътката съдържимото в устната кухина се изтласква назад към хранопровода и придвижва самостоятелно към стомаха. Поради рефлекторния характер на гълтането, веднъж започнато, то не може да бъде прекратено.
Хранопроводът (oesophagus) представлява мускулно-лигавична тръба, която поема храната от глътката и я придвижва към стомаха.
Стомахът (ventriculus или gaster) наподобява торба, разположена непосредствено зад диафрагмата, в коремната кухина. Свързан е с хранопровода чрез кръгъл отвор (cardia). Чрез друг отвор (pyloris) дава възможност на храната да премине към червата. Областните в непосредствена близост до двата отвора се наричат съответно кардиачна и пилорна. Между тях се намира дъното на стомаха (fundus) или фундусната област. Стената на стомаха е изградена от три пласта - лигавичен, мускулест и серозен. Когато стомахът е празен, лигавицата се свива и образува стомашни гънки. Лигавицата е богата на стомашни жлези, които съдържат слуз, ензими и солна киселина. Според устройството си, разположението и секрета, който отделят, стомашните жлези се разделят на кардиачни, фундусни и пилорусни. Мускулатурата на стомаха е съставена от гладки влакна, групирани в три пласта - външен, среден и вътрешен. Външният пласт е с надлъжно разположение на влакната, средният - с напречно (пръстеновидно), а вътрешният - с косо.
Червата (intestinum или enteron) се разделят най-общо на тънко и дебело. Тънкото черво (intestinum tenue) e съставено от три части: дванадесетопръстно (duodenium), празно (jejunum) и слабинно (ileum). В началото му се изливат секретите на жлъчката и на задстомашната жлеза. В него завършва химичното смилане на храната и всмукването на хранителните вещества. Дебелото черво (intestinum crassum) също се дели на три части: сляпо (caecum), дъговидно (colon) и право (rectum). То е с по-дебели стени, няма власинки по лигавицата си, но тя е с високи надлъжни гънки, благодарение на което нейната всмукваща и секретираща повърхност също се увеличават. Дебелото черво е с по-силна мускулатура, което спомага за придвижване на сгъстяващото се неусвоено чревно съдържание. Краят на ректума завършва със задния отвор на храносмилателната система - анусът (anus). Отвън е покрит с кожа, а отвътре - с лигавица. Чревното съдържание в дебелото черво се сгъстява и изтласква към аналния отвор посредством силната мускулатура на чревната стена. Множество слузни жлези в лигавицата на дебелото черво покриват фекалиите със слуз и улесняват процеса на тяхното придвижване и изхвърляне от организма.
Черният дроб (hepar) е плосък дебел орган, разположен в дясната половина на коремната кухина, непосредствено зад диафрагмата. Той е най-голямата жлеза в тялото. Секретира жълтозеленикава течност, наречена жлъчка (holea, bibis, fel), която чрез множество каналчета се събира в широк чернодробен канал (ductus hepaticus), завършващ с жлъчен мехур (vesica fellea). Чрез окончателния жлъчен канал (ductus choledochus) жлъчката се излива в дванадесетопръстното черво, където участва в смилането и усвояването на мазнините. Черният дроб изпълнява и функциите на "контролен орган", който обезврежда някои токсини, попаднали в организма. Чрез порталната вена (vena porta) събира венозната кръв от стомаха, червата (без ректума), далака и задстомашната жлеза. Черният дроб "анализира" попадналата в него кръв за наличие на отрови, микроорганизми и други вещества, разнасяни с кръвта из организма.
Задстомашната жлеза (pancreas) е с бледорозов цвят и неопределена форма. Тя е втората по големина храносмилателна жлеза. Условно се разделя на три части: средна (тяло), десен дял (глава) и ляв дял (опашка). Левият дял е вмъкнат между стомаха и левия бъбрек. Секретът на задстомашната жлеза съдържа ензими, чрез които се смилат белтъчините, мазнините и въглехидратите. В панкреаса са разположени и острови от клетки, чиито секрет не се излива по канали, а се предава като инкрет на кръвта. Този секрет съдържа хормона инсулин, който регулира обмяната на въглехидратите.

Николай Атанасов

КРЪВОНОСНА СИСТЕМА

Сърцето (cor) е кух мускулест орган с форма на обърнат конус, слабо странично сплескан. Разположено е в перикардиална торба между 3-то и 6-то ребро. По-голямата му част се намира в лявата половина на гръдния кош. Сърдечната стена е изградена от три пласта - външен - епикард (epicardium), среден - миокард (miocardium) и вътрешен - ендокард (endocardium). Епикардът е най-тънък, а миокардът - най-дебел. Ендокардът е по-дебел от епикарда. Той образува клапите на сърцето. Сърдечната кухина е разделена на четири отделения - две горни, по-малки, наречени лява предкамера и дясна предкамера, и две долни, по-големи, наречени лява камера и дясна камера. Предкамерите са свързани с камерите посредством широки отвори, на които се намират сърдечните клапи. Мускулатурата на сърцето е напречнонабраздена, но се съкръщава по неволев път. Кръвоснабдяването на сърцето е автономно чрез две артерии (дясна венечна и лява венечна), две големи и няколко малки вени.
Кръвта се разнася из тялото по затворена система от тръби, наречени кръвоносни съдове. Към тях спадат артериите, вените и капилярите. Артериите излизат от сърцето и отнасят кръвта периферно в тялото. Капилярите образуват гъста мрежа, даваща началото на венозната система. Вените водят началото си от капилярната мрежа, като се сливат във все по-широки вени, които накрая се обединяват в две празни вени, носещи кръвта в дясната предкамера. Вените следват артериите, но са разположени по-плитко в тялото. Обикновено на една артерия отговарят две или повече вени. По дължината на вените има клапи, които не позволяват на кръвта да се връща обратно. Вените на черния дроб, белите дробове и мозъка не притежават клапи. Клапи нямат предната празна вена и задната празна вена.
Кръвта циркулира в тялото в два кръга - малък (белодробен) и голям (телесен). Малкият кръг започва от дясната камера. Чрез белодробната артерия кръвта попада в капилярната мрежа на белите дробове, където се обменят газовете. От там по няколко белодробни вени се връща в лявото предсърдие. Големият кръг започва от лявата камера. Чрез аортата и нейните клонове кръвта се разнася до капилярите на всички органи, от които по венозен път се връща в дясното предсърдие.
Към телесното кръвообращение спада чернодробното (порталното), което има някои специфични особености. Особености има и в ембрионалното кръвообращение, което се отличава от постнаталното. Така например, в зародиша белите дробове и храносмилателните органи не функционират. Хранителните вещества се доставят чрез плацентата, но кръвообращението на зародиша не е свързано с това на майката. В кръвоносната система на зародиша тече три вида кръв. Чисто артериална кръв тече по пъпната вена от плацентата до черния дроб. Чисто венозна кръв тече по предната празна вена, порталната вена и белодробните вени. Във всички останали кръвоносни съдове на зародиша тече смесена кръв.
Кръвта представлява средно от 7% до 9% от масата на тялото на кучето. Състои се от кръвна плазма и кръвни клетки. Кръвната плазма е течната част на кръвта. Съдържа известно количество белтъци, соли и въглехидрати. Кръвните клетки биват три вида: червени (еритроцити), бели (левкоцити) и кръвни плочици (тромбоцити).

Николай Атанасов

ЛИМФНА СИСТЕМА

Лимфната система е свързана с предната празна вена, поради което се явява като неин придатък. Във функционално отношение лимфната система допълва кръвоносната.
Лимфната система изпълнява защитна и кръвотворна функция. Кръвотворната функция се изразява в образуването на лимфоцити в лимфните възли. Лимфната система преработва тъканните течности. Състои се от лимфа, лимфни съдове и лимфни органи.
Лимфата представлява бистра, слабо жълтеникава течност, изпълваща междуклетъчните пространства и лимфните съдове. Съставена е от плазма и клетъчни елементи.
Лимфните съдове включват в себе си лимфните капиляри, отвеждащите лимфни съдове и големите лимфни съдове.
Лимфните органи обединяват лимфните възелчета и лимфните възли, които са включени в лимфната система. Към лимфните органи спадат и кръвните лимфни възли и слезката, които са включени в кръвоносната система.
Слезката или далакът (lien) е плоска, удължена, с мека консистенция и заострени ръбове, покрита от сероза. Разположена е отляво на стомаха. Има две повърхности. Едната е обърната към диафрагмата, а другата - към коремните органи. Върху повърхността, която е обърната към коремните органи, има надлъжно възвишение с плитка бразда, в която са разположени съдовете, нервите и лимфните възли.

Николай Атанасов>

ПИКОЧООТДЕЛИТЕЛНА СИСТЕМА

По-голямата част от крайните продукти при обмяната на веществата и по-голямата част от водата в организма се отделят чрез пикочоотделителната система. Състои се от бъбреците и пикочоотводните пътища.
Бъбреците (renes) са чифтни органи, разположени в поясната част на коремната кухина, под гръбначния стълб. На цвят са кафявочервени. В основата си са изградени от бъбречни дялове. Бъбречните дялове са с форма на пирамида, чийто връх е насочен към вътрешността на бъбрека. На върха се намират микроскопични отвори, през които се излива образуваната в съответния дял урина. Около папилата подобно на фунийка е разположена т. нар. бъбречна чашка. От дъното й започва малка изводна тръба. Изводните тръби на отделните дялове се съединяват помежду си и се вливат в пикочопровода. Всеки бъбречен дял се състои от две основни части - външна част, наречена кора (zona corticalis) и вътрешна част, наречена сърцевина (zona medullaris). Сърцевината от своя страна също се разделя на две части - външна и вътрешна.
Пикочоотводните пътища са съставени от пикочопроводите, пикочният мехур и пикочната тръба.
Пикочопроводът (ureter) започва от бъбречното легенче и отвежда урината в пикочния мехур. Представлява дълга мускулно-лигавична тръба. Мускулатурата му е глатка и съставена от два пласта - пръстеновиден и надлъжен.
Пикочният мехур (vesica urinaria) е разположен в долната част на тазовата кухина. Когато се напълни с урина, част от него навлиза в коремната кухина. Има крушовидна форма и се разделя на три части - връх, тяло и шийка. Шийката е задната стеснена част, която преминава в пикочната тръба. Стената на пикочния мехур е изградена от три пласта - лигавица, мускулатура и сероза. Когато мехурът е празен, лигавицата е силно нагъната. Мускулатурата е глатка, разположена в три пласта - вътрешен и външен надлъжен и среден пръстеновиден. При съкращаването на мускулните пластове урината се изтласква към пикочната тръба. На границата между пикочния мехур и пикочната тръба е разположен много силен пръстеновиден мускул, който при съкращаването си затваря отвора между тях. Този мускул има антагонистично действие на мускулите на пикочния мехур.
Пикочната тръба (urethra) е изградена от три пласта - мускулатура, кръвоносносъдова част и лигавица. Лигавицата образува множество надлъжни гънки и е обхваната от кавернозно тяло. Кавернозното тяло е съставено от съединителна тъкан и съдържа много еластични влакна и гладкомускулни клетки. Между съединителната тъкан се намира гъста мрежа от празнини (каверни), които при полова възбуда се изпълват с венозна кръв и отварят просвета на пикочната тръба. Мускулатурата на пикочната тръба е съставена от глатка и напречнонабраздена мускулна тъкан. Глатката мускулатура е разположена в дълбочина, а напречнонабраздената - повърхностно. При кучетата пикочната тръба е много дълга и завършва накрая на половия член. Разделена е на две части - тазова и външна. Тазовата част започва от шийката на пикочния мехур и достига до седалищната дъга. Външната част започва от седалищната дъга и завършва накрая на половия член. Кавернозното тяло при мъжките е по-добре развито. В началото на пикочната тръба се отварят семепроводите и по този начин тя става общ изводен канал за урината и семенната течност, поради което се нарича пикочно-полов канал (canalis urogenitalis). При кучките пикочната тръба е сравнително къса. Разположена е между влагалището и долната част на тазовата кухина. Крайната й част преминава през долната стена на влагалището и завършва с външен уретален отвор (orificium urethrae externum).

Николай Атанасов

ПОЛОВА СИСТЕМА

По устройство и функции половата система се различава при мъжките и женските животни.
Мъжка полова система.
Състои се от семенници (тестиси), надсеменници, семепроводи, допълнителни полови жлези, копулационен орган (пенис).
Семенниците (тестисите) са разположени в кожна торба (скротум) извън тялото между двете бедра на кучето. В тях се образуват мъжките полови клетки - сперматозоидите. Техният живот е възможен при температура, по-ниска от телесната. Скротумът изпълнява функцията на терморегулатор, който може да променя обема си според температурата на околната среда. Семенниците са изградени от голям брой силно навити семенни каналчета, които се обединяват в 10-15 по-големи каналчета. Те от своя страна се вливат в един общ, много дълъг канал, наречен надсеменник.
Надсеменникът е разположен над самия тестис, също в скротума. В него се събират образуваните в тестиса сперматозоиди за "узряване" и придвижване напред по половата система при осъществяване на съешаване. Надсеменникът преминава в нов канал, наречен семепровод.
Семепроводът преминава от скротума в тазовата кухина и се влива в началото на пикочопроводната тръба (уретрата). От тук изводният канал за урина и семенна течност е общ и се нарича пикочно-полов канал. Пикочно-половият канал завършва на върха на пениса.
Допълнителните полови жлези са разположени в тазовата част на уретрата. При бозайниците допълнителните полови жлези са три, но при кучето е развита единствено простатната. Допълнителните полови жлези отделят допълнително количество течност, която се излива в уретрата по време на половия акт и се смесва с изтласканите по семепроводите сперматозоиди. Секретът на допълнителните полови жлези заедно със сперматозоидите образува т. нар. "семенна течност" или "сперма". Оплождане може да се осъществи единствено, ако в женската полова система попадне семенна течност. Когато кучето ще се използва за разплод, наред с всички селекционни преценки, се извършва и контрол на два много важни критерия. Това са потентността му и показателите на спермата. Потенстността е изразяването на желание и способността за осъществяване на полов акт. Показателите на спермата се разделят на два вида - макроскопски и микроскопски. При макроскопския анализ се определя обема на еякулата (обема на семенната течност), неговите цвят, гъстота, миризма и чистота от нетипични примеси (кръв). При микроскопския анализ се определя подвижността на сперматозоидите, тяхната концентрация, преживяемост, резистентност (устойчивост), наличие на мъртви сперматозоиди или на патологични сперматозоиди.
Има няколко патологични състояния в спермалната картина, при които кучето макар и да е потентно, женската не може да бъде оплодена. Това са: oligozoospermia - недостатъчно количество сперматозоиди в семенната течност; azoospermia - липса на сперматозоиди в семенната течност или наличие на неподвижни сперматозоиди; necrospermia - отделяне от тестисите на мъртви сперматозоиди в семенната течност. В някои случаи чрез витаминна и хормонална терапия изброените патологични състояния могат да бъдат коригирани.
Копулационният орган (пенис) осъществява директната връзка между мъжката и женската полови системи по време на съешаване (полов акт). Започва от задната част на таза, където се влива уретрата, която продължава по дължината му в улей по неговата долна част. Пенисът е съставен от основа, тяло и глава, които имат пещериста (гъбеста) структура. По време на полова възбуда пещеристите тела се изпълват с артериална кръв, което довежда до ерекция (изправяне) и втвърдяване на пениса. Външната част на копулационния орган е обвита в кожа (кожна торба), наречена препуциум.
Женска полова система.
Състои се от яйчници, яйцепроводи, матка, влагалище, външен полов орган.
Яйчниците са разположени в коремната кухина зад бъбреците. В кората им се намират женските полови клетки (яйцеклетките), които са заложени преди раждането, през ембрионалния период. С настъпване на половата зрелост някои от тях започват да се развиват, преминавайки през няколко фази. Зрялата яйцеклетка е прикрепена към мехурчесто образувание, наречено граафов фоликул. Периодично, през определен интервал от време, се образуват по няколко граафови фуликула, които се разкъсват и течността им заедно с яйцеклетките се отделя от яйчника. Процесът се нарича овулация.
Яйцепроводите са две сравнително тесни тръби, всяка от които с фуниевидно разширение обхваща съответния яйчник. В това фуниевидно образувание попада овулиралата яйцеклетка. Другите краища на яйцепроводите се свързват с двата рога на матката. Яйцеклетките се оплождат в горната третина на яйцепровода и вече оплодени попадат в матката, където се развиват зародишите.
Матката се състои от тяло, което напред излиза в два рога, а назад се оформя шийка, чрез която се осъществява връзката с влагалището. Шийката е със силно развита пръстеновидна мускулатура, която при съкращаване затваря отвора между матката и влагалището.
Влагалището представлява тръбоподобно разширение, което служи като орган за копулация (в него попада пенисът) и в същото време - родилен път, по който излизат приплодите от матката. Влагалището е богато на жлези, които секретират по време на възбуда и улесняват осъществяването на половия акт. В задната третина на влагалището се намира външния отвор на пикочната тръба.
Външният полов орган (вулва) представлява две отвесни кожно-мускулести гънки, богати с кръвоносни съдове, еластични влакна и мастна тъкан. Двете гънки предпазват отвора на влагалището и образуват т. нар. срамна цепка. В нейния долен край се намира клиторът. Той наподобява рудиментиран (закърнял) мъжки копулационен орган. Изграден е от едно кавернозно (кухо) тяло, подобно на пещеристите (гъбестите) тела на пениса. Клиторът е покрит с лигавица, богата на нервни окончания. При полова възбуда се напълва с кръв и се уголемява.

Николай АтанасовМЛЕЧНИ ЖЛЕЗИ

Млечните жлези (gll. lactiferae) са свързани с изхранването на новородените. Развити са при женското куче, като тяхната завършеност във функциите настъпва с половото съзряване и особенно след първата бременност. Функциите на млечните жлези зависят от дейността на половите органи и цикличните им прояви. С приключване на кърменето млечната жлеза намалява размера си, но остава по-голяма от това, което е била преди първото раждане.
Кучката има оформени 4-5 чифта млечни хълма. Всеки хълм се сътои от жлезно тяло и смукателна пъпка (цицка). Млечният хълм е обвит с нежна кожа. Жлезното тяло е обвито от съединителнотъканна капсула, която прокарва в жлезната тъкан съединителнотъканни преградки, разделящи я на отделни делчета. Паренхимът на делчетата е изграден от млечни алвеоли и тръбички. От тях започват тесни млечни каналчета, които преминават в по-широки млечни канали. Широките млечни канали завършват в празнина, наречена млечна цистерна. От млечната цистерна започват цицковите канали. Във всеки млечен хълм има от 6 до 12 цицкови канала, които излизат навърха на цицката. Обхванати са от пръстеновиден мускул. Млечните каналчета, широките млечни канали, млечната цистерна и цицковите канали образуват изводната система на млечната жлеза.

Николай Атанасов

АНАЛНИ ЖЛЕЗИ

Аналните жлези (gll. analis) са разположени в подопашната област около и в отверстието на ануса. Секретът им е свързан с маркировъчното поведение на кучето. При мъжките аналните жлези са по-големи. Според проучвания на различни автори е установено, че секретът на аналните жлези е съставен от 88% вода и 12% сухо вещество. От сухото вещество 96% са органични вещества и 4% - неорганични. Около 13,2% от органичните вещества са липиди.
Редица учени посочват, че аналните жлези изпълняват роля на смазка, облекчаваща дефекацията. Други посочват значението на аналните жлези като средство за привличане на кучета от противния пол по време на разгонване. Има данни, че аналните жлези играят роля при индивидуалното опознаване и за обозначаване на територията. По време на разгонване секретът на аналните жлези при женската е обогатен със стероидни хормони, което предизвиква полово възбуждане при мъжкото куче.
При наши наблюдения сме констатирали отделяне на секрет от аналните жлези по време на дефекация. За такава възможност посочва и Baker в своя публикация от 1962 г. В проучванията си ученият отбелязва, че отделяне на секрет от аналните жлези може да настъпи и при проява на уплаха от страна на кучето.

Николай Атанасов

КОЖА И КОСМИ И КОЖНИ ВЪЗГЛАВНИЧКИ

Кожата (cutis) е непрекъснатата покривка върху тялото, притежаваща възможности за приспособителни изменения под влияние както на вътрешни, така и на външни въздействия. Нормалната здрава кожа предпазва частите на тялото от физични и химични въздействия, от изсъхване, от силното облъчване на слънцето, от влиянието на ниските температури. Повърхността на кожата има кисела реакция, поради което е непроницаема за много микроорганизми. Кожата регулира водния баланс (при кучето - крайно ограничено) на организма. Взема участие в обмяната на газовете - т. нар. "кожно дишане".
Кожата е образувана от два вида тъкани - епителна и съединителна. Епителната тъкан образува повърхностния пласт и се нарича надкожие (epidermis). Съединителната тъкан изгражда средния пласт и се нарича корий (corium) или дерма. В него са разположени кожните жлези и космите. Третият пласт също е изграден от хлабава съединителна тъкан и се нарича подкожие (subcutis). Надкожието и корият образуват същинската кожа. Подкожието съединява същинската кожа с подлежащите тъкани. Надкожието е съставено от два пласта клетки - повърхностен (рогов) и дълбок (зародишен). Клетките на повърхностния пласт са мъртви и вроговени, приличащи на люспи. Те постоянно отпадат и заедно с тях кожата се освобождава от различни замърсявания и външни паразити.
Космите (pili) са еластични епидермални образувания, покриващи цялото тяло с изключение на естествените отвори - носна гъба, влагалище, глава на половия член и др.
Всеки косъм се състои от корен и стъбло. Коренът е разположен в кожата, а стъблото стърчи над нея и е изградено от вроговени клетки. Долният край на косъма е удебелен (космена луковица с вдлъбнато дъно). Във вдлъбнатината на космената луковица е разположена космената папила. Косъмът расте благодарение на размножаването на клетките на космената папила. Космите се изправят (настръхват) под въздействие на глаткомускулни влакна, разположени около космената папила.
При кучето космите са разположени на малки групички. Свободната им част е в косо положение спрямо повърхността на кожата. Тяхната посока образува т. нар. поток на космите. Ако космите от отделен участък на кожата се събират в точка, образуванието се нарича космена заврътка. Когато космите от даден участък на кожата конвергират от двете страни на една линия, се образува космен гребен. Когато космите дивергират от една линия в противополжна посока, образуванието се нарича космена пътека.
При достигане на определена дължина и възраст, космите опадат и на тяхно място се появяват нови. Тази смяна се нарича линеене. Линеенето се дължи на остаряване на космената луковица, която се вроговява, откъсва се от космената папила и косъмът отпада. Космената папила дава начало на нов косъм, който нараства в същото космено влагалище. Линеенето бива три вида - ювенилно, сезонно и по-стоянно.
Ювенилно е линеенето при новородените кученца, чиито бебешки косми се сменят постепенно с други при навършване на 4-5 месечна възраст.
При сезонното линеене смяната на космите се осъществява два пъти в годината - пролетта и есента.
При постоянното линеене космите се заменят с нови непрекъснато без да има определено време. Такава е смяната на пуховите влакна и на някои дълги косми.
Космите се разделят на покривни, пухови, четинести, дълги и осезателни.
Покривните косми са по цялото тяло. Те са лош проводник на топлината.
Пуховите косми са нежни, с добри изолационни свойства, покриващи цялото тяло с изключение на главата, долната част на крайниците и коремно-слабинната област.
Четинестите косми образуват миглите на кучето.
Дългите косми са груби и дебели, разположени по отделни участъци на тялото - опашка, шия, брада (при някои породи) и др.
Осезателните косми са дълги, не линеят, коренът им лежи дълбоко в подкожния пласт. Имат особена празнина, която е разположена в съединителнотъканното им влагалище, изпълнена с кръв. Около тази празнина има голям брой рецептори на нервни окончания. Осезателните косми са разположени около устните, ноздрите, бузите, около очите и под брадата.
Кожните възглавнички са еластични удебелявания на кожата върху върха на крайника. Чрез тях се намалява силата на удара по време на движение. Служат и като осезателен орган поради големия брой на чувствителни нервни окончания. Кожните възглавнички не са окосмени, богати са на мазнини и еластични влакна. В тях има концентриране на потни жлези. На върха на всеки крайник кожните възглавнички са три, образуващи т. нар. лапа.

Николай Атанасов

Коментари (0)