|
Обявен е за резерват със Заповед №960 от 8.VІ.1986г., на Министерството на горите и горската промишленост, а със Заповед №3812 от 6.ІХ.1975г., на Комитета за опазване на природната среда беше определена площа му –576 ha. Целта е да се запазят биотопите на глухара, който тук е много разпространен. В Мантарица се срещат и вековни девствени иглолистни гори с дървета над 40 m.
Мантарица
Проф. Симеон Недялков
Доц. Борис Николов
Земиздат –София 1986г Обявен е за резерват със Заповед №960 от 8.VІ.1986г., на Министерството на горите и горската промишленост, а със Заповед №3812 от 6.ІХ.1975г., на Комитета за опазване на природната среда беше определена площа му –576 ha. Целта е да се запазят биотопите на глухара, който тук е много разпространен. В Мантарица се срещат и вековни девствени иглолистни гори с дървета над 40 m.
Резервата се намира в Западните Родопи в землището на с. Ракитово, като обхваща месностите Петлите, Кайнаците и Мантарица. Разположен е северно от най-високия в тази част на Родопите връх –Голяма Сюткя (2186m). На северозапад и север се спускат много други била, които очертават водосборните басейни на Бежаница, Чукура, Хремчица и Стара река. Билото Харманите е вододел между Стара река и дола Тупавиците. Спуска се на север и през седловината Цигов чарк продължава до стената на яз. ”Батак”. Друго централно било е Каркария. На юг и запад от него се спускат много къси и стръмни била, очертаващи малки водосбори и долове, които се вливат в Дарковска река или в Ели дере. Характерни са също билата Лома-Талпиците-Компанията, Здравец-Къшлата и Здравец-Стъпката, които запачват от м. Стамашови ниви.
С обширните си билни заравнености релефът на резервата е типичен за Западните Родопи. В района има и много карстови форми.
Масивът Сюткя е част от Рило-Родопския архаичен купол и се състои от гранити, гнайси, гранито-гнайси, кристалинни шисти, амфиболити и други скали, които на много места отгоре са припокрити с терциерни материали.
Районът на север от в. Голяма Сюткя до билото Пашино бърдо, където започва резерватът, е изграден от гранити, гранито-гнайси, амфиболити, серпентинити, кристалинни шисти и др. Гнайсите в тази част са биотитови, мусковитови, двуслюдни и амфиболитови.
Основните скали северно от Пашино бърдо се състоят от биотитови, мусковитови и двуслюдни гнайси от кристалинни шисти и амфиболити, рядко с прослойки от мрамори, шисти и серпентинити.
По-голяма част от резервата попада в среднопланинската подобласт на планинската климатична област. Само най-високите части са във високопланинската климатична подобласт. Средногодишните темперетури са 8-10ºС. Средните януарски темперетури са отрицателни –обикновено под 2ºС, а средните юлски 14-16ºС. Годишната сума на валежите е около средната за страната 550-700mm. Индексът на сухотата по Де Мартон е 30-60.
Ходрологичната мрежа е гъсто разчленена, често с големи наклони на надлъжните профили и с променлив воден отток. Най-голяма река е Ели дере. Всички останали реки в района са нейни десни притоци. Изключение е долът Тупавиците, който се влива в яз.”Батак” при Цигов чарк. Водите, които текът на север от Пашино бърдо, чрез много долове се събират в Стара река.
Почвената покривка е съставена от канелени горски, кафяви горски и планинско-горски тъмноцветни почви.
В ниската част на резервата са разпространени канелени горски почви. Те са изложени в различна степен. Мощността на хумосния хоризонт се изменя в твърде големи граници и е в пряка зависимост от наклона на склоновете, от изложението и от интензивността на ерозионните процеси. Средната мощност е около 30см. Илувиалният хоризонт е много по-мощен. По механичен състав почвите са разнообразни –от глинесто-песъчливи до средно песъчливо-глинести. Канелените горски почви имат слабо кисела реакция (pH 5,5-6,5). Запасеността им от хумус и от азот е слаба. Съдържанието на фосфор е високо, а на калий може да се приеме за достатъчно. Водно-въздушният им режим е задоволителен. Общо взето, са сухи. Образувани са под влияние на дъбови и габърови гори. Тези почви обуславят наличието на средно богати и бедни месторастения, подходящи за дъбово-габърови насаждения.
Най-разпростарнени са кафявите голски почви. Светло кафявите се срещат по южните, югозападните и югоизточните изложения. Мощността на хумусния хоризонт е малка, а на илувиалния –средна или голяма. Пробладават почвите, бедни на хранителни вещества. Те са с кисела реакция (pH 4,6-5,5). Върху тях се развиват главно нископродуктивни буково-зимнодъбово-габърови гори.
Проходните кафяви горски почви са разпространени предимно по източните, югоизточните и западните склонове на 800-1700 m н.в. Отличават се със средна мощност на хумусния хоризонт. Повечето са със умерена скелетност и с лек механичен състав. Запасеността им с хранителни вещества е средна до добра. Върху тези почви растат букови гори с подлес от планинска власатка, свежи белоборово-букови, черноборово-буково-елови и смърчово-елово-букови гори с подлес от боровинки.
Тъмнокафявите горски почви се срещат по склоновете със северозападно, със северно и със североизточно изложение на 800-1700 m н.в. Отличават се с по-голяма мощност на хумусният хоризонт и на почвиния профил. Имат по-малко скелетни частици; повечето от розновидностите са глинесто-песъчливи. Реакцията им е кисела. Тъмнокафявите горски почви са особено плодородни. Върху тях са формирани най-продуктивните иглолистни и смесени иглолистно-широколистни гори.
Над 1700 m н.в. са разпростарнени планинско-горските тъмноцветни почви. Отличават се с голяма мощност на почвения профил. Хумусният им хоризонт също е много мощен; цветът му е тъмнокафяв. Тези почви съдържат много хумус и общ азот. Запасеността им с калий е средна, а с фосфор е слаба. Планинско-горските тъмноцветни почви обуславят наличието на свежи богати месторастения.
Специални проучвания на флората и фауната в резервата не са правени, поради не е известен целият видов състав. Най-разпростарнен е смърчът Picea excelsa, но чистите смърчови насаждения са малко. Най-често смърчът се придружава от ела Abies alba, от бук Fagus silvstica или от бял бор Pinus silvestris. Много са смесените насаждения на смърча с няколко други вида –бук и ела, ела и бял бор, бял бор, ела и бук и др.
Почти всички смърчови насаждения са 100-130 годишни. Пълнотата им е 0,5-0,8. Дърветата са много високи. Средно височината им се движи между 22-27 m, но отделни дървета достигат до и над 40 m. бонитетът на насажденията е ІІ. Само ту.там се среща ІІІ бонитет.
На второ място по разпрастранение след смърча е елата, което е рядкост за иглолистните гори в нашата страна, защото почти навсякъде тя отстъпва на смърча и на белия бор. Еловите насаждения са в много добро състояние. Средната възраст на дърветата е от 90-100 до 130-140 години. По височина на стъблата тези насаждения не отстъпват на смърчовите. Само по отношение на бонитета са на второ място след смърчовите. Средният им бонитет е ІІІ. Пълнотата на насажденията с преобладаване на ела е между 0,4-0,5 и 0,7-0,8.
Чисти елови насаждения почти не се срещат. Пробладават елово-буковите и елово-буково-смърчовите. След тях са елово-смърчово-буковите. Понякога елата се придружава и от бял бор, трепетлика Populus fremula и ива Salix caprea.
На трето място по разпространение в Мантарица са насажденията, в които пробладаващият вид е букът. Той също не образува чисти насаждения, а се придружава обикновено от ела или от ела и смърч. Единично или на групи в буковите гори може да се види още бял бор, трепетлика или ива.буковите насаждения са много стари 100-150 години. Височината на дърветата е 23-27 m, а преобладаващата пълнота на насажденията 0,7. Почти всички насаждения, в които преобладава букът, са от ІІІ бонитет.
Поради липса на флористични пручвания не може да се дадат данни за храстовата и тревната растителност.
В резервата са разпростарнени едри бозайници, характерни за нашите гори:
Благороден елен Cervus elaphus Сърна Capreolus capreolus Дива свиня Sus scrofa Кафява мечка Ursus arctos Белка Martes foina Златка Martes foina
Лисица Vulpes vulpes и други.
Доста многочислен и глухара Tetrao urogallus, за който Мантарица предлага отлични условия.
Коментари () |
|
|
|
 |
