|
Витоша е една от най-популярните български планини. Близостта й със столицата я прави удобна за кратки туристически походи и това е причината за неспирния поток от хора, заливащ почти ежедневно нейните северни склонове.
Витоша е една от най-популярните български планини. Близостта й със столицата я прави удобна за кратки туристически походи и това е причината за неспирния поток от хора, заливащ почти ежедневно нейните северни склонове.
Разбира се, това засилено човешко присъствие се отразява на дивите планински обитатели и много от тях биват изместени и принудени да търсят убежище в поспокойните съседни области.
От друга страна, Витоша предлага подходящи и доста разнообразни местообитания и представлява интерес по отношение на обитаващите я животни и растения. Поради тази причина, обичам да я посещавам често и всеки път се изненадвам от нови и интересни находки, които, с малко по-старателно търсене, се появяват буквално до всеки камък или храст.
Ниската част на планината е достъпна и богата на видове през по-голямата част от годината и заради това се посещава по-често. Една от любимите ми изходни точки е село Железница, разположено източно от планинския масив, на около 1000 метра надморска височина. Пътеката води по долината на Селска река, чийто студени води слизат от високите витошки склонове. Месец април е - реката е буйна и бърза, подхранена от топящите се снегове. Мястото е чудесно за наблюдаване на планинските стърчиопашки (Моtacilla cinerea), пъргаво прелитащи по мокрите камъни и атакуващи летящите над водата насекоми. Под малките мостчета или в дупки между камъните, те правят гнездата си и отглеждат потомството си тук. От двете страни на реката има гори - изкуствена от борове и естествена от бук. В тях се състезават по гласови възможности чинки (Fringilla соеlеbs), орехчета (Тгoglogtetes troglodyetes ), синигери (Раrus) и много други птици.
Постепенно гористите склонове се раздалечават и се открива пространство, заето с влажни ливади и единични дървета и храсти. Вниманието ми е привлечено от някакво движение в тревата - лалугер! Сядам наблизо
в цялата близка околност се разхождат много от симпатичните гризачи и всеки е зает с нещо. Някои от тях активно се хранят, докато други зорко следят за евентуална поява на хищници. След известно време ролите се сменят. Вероятно мога да ги наблюдавам цял ден, без да ми омръзне, но все пак продължавам напред, защото съм сигурен, че планината крие още много изненади.
След известно време изоставих пътеката и тръгнах срещу течението на малък речен приток, водещ нагоре по обрасъл с букова гора склон. Не след дълго попаднах на нов интересен вид - дъждовник (Salamandra salamandra). Беше чудесен екземпляр с дължина над 15 сантиметра. Любимите местообитания на това земноводно са влажните гори, където то търси храната си, състояща се от различни безгръбначни. След като най-после го оставих на мира, дъждовникът се скри дълбоко в покривката от миналогодишни листа, а аз продължих да следвам водата.
С увеличаването на височината, гората постепенно се разреждаше и се заменяше от храстови съобщества от хвойна (Juniperus), примесени с единични борчета. Дори се появиха и някои птици, характерни за по-високата планина, като например матовоглавият синигер (Рагus montanus) и труднооткриваемите горски завирушки (Рrunella modularis). През целия ден над главата ми кръжаха обикновени мишелови (Вutео buteo), които също гнездят в района. По-късно обаче видях и един белоопашат мишелов (Вuteo rufinus) - по-рядък вид хищна птица, чието присъствие тук най-вероятно бе свързано с лалугеровата колония, осигуряваща апетитна и изобилна храна.
След още няколкостотин метра и храстите започнаха да изчезват и се появиха обширни зелени ливади. Насреща, високите над 2000 метра заснежени склонове изглеждаха страховито, а от сивите облаци над тях се чуваше глух тътен. Планината още не беше готова да отстъпи пред пролетта и топлите лъчи на слънцето и изглеждаше призрачна и безжизнена. Тук долу обаче животът кипеше активно и поредното доказателство за това беше една лисица (Vulpes vulpesз), която със всички сили се стремеше да се скрие от погледа ми сред най-близките дървета. Тревата под краката ми се движеше почти непрекъснато от многобройните ливадни гущери (Lacerta agilis), които търсеха укритие сред туфи и камъни. Изобщо се почувствах неудобно, като си помислих колко животни
лих, колко ли хора ще посетят планината през този уикенд. Май беше по-добре да не си отговарям на този въпрос и затова отново се концентрирах върху наблюденията. До края на ливадите изненадите не спираха -„вдигнах" две яребици
(Регdix perdix), видях кукувица (Cuculus canorus) и керкенез
(Falco tinnunculus), които незнайно защо бяха кацнали на сухите клони на едно дърво, в доста голяма близост помежду си.
Вървях, наблюдавах и записвах и така, докато се появиха отново първите къщи на селото. Разходката сред животните беше към края си, остана ми време само да се обърна за миг назад. За няколко секунди си припомних всичките си удивителни срещи и отново погледнах към високите върхове на планината. Да, те щяха да бъдат моята следващата цел.
Коментари () |
|
|
|
 |
