Сидер от с. Влахи – съвременният Ной

Наричат един перничанин Съвременния Ной, “корабът” му акостирал на библейската земя в едно селце в полите на Пирин, предаде кореспондентът на БГНЕС в региона.

Сидер от с. Влахи - съвременният Ной
Сидер от с. Влахи – съвременният Ной

От “кораба” Сидер Седефчев на земята слезли представители на няколко стари и автентични породи български домашни животни. Кози, коне, кучета. С времето те не само се съхранили, но и се умножили. Десетки пъти. Днес край село Влахи Сидер и съпругата му Мария Цингарска-Седефчева отглеждат стотици каракачански овце, калоферски кози и десетки каракачански кучета и коне.

Отглеждат ги във ферма “Семпервива” край селото, родно място на войводата Яне Сандански.

Двамата братя Сидел и Атила от Перник акостирали тук преди 15-на години. Районът бил като в библията. Гол откъм растителност и каменист, тук-там няколко полуразрушени от времето къщи, в които някога живели местните хора. Преди миграцията към големите градове да ги обезлюди окончателно.

С много денонощен труд и грижи, няколкото екземпляра домашни животни, с които дошли тук, с годините се множели. Брат Атила станал мениджър на фермата, която управлява от София. А Сидер останал тук – във фермата, сред камъните и пустошта.

Днес Сидер и Мария отглеждат 500 чистокръвни каракачански овце, към 230 кози от калоферска порода, 50 каракачански кучета и 20-на коня. И те каракачански.

Влахи е възроденото каракачанско царство.

Покрай домашните породи, Седефчеви се грижат и за хищниците. Така пресъздават изгубеният свят на дивата природа. Такава каквато е била преди столетия. Само че хищниците – вълкът – Байо и двете мечки са в естествената си среда, но ограничени в своя хищнически периметър. Посредством огради, по които тече слаб ток. За да не ги изкушава зовът на дивото да ги съборят.

Сидер, Атила, Байо, мечокът Медо, синът Дарко. Именник на изгубените стари български имена. Тук са съхранени старите български породи домашни животни, а възродени имената.

Влахи изглежда така, все едно, че времето е спряло. Нещо повече – Сидер и Атила са направили невъзможното – върнали са го назад. И това е видно, когато привечер през центъра на селото от 4-5 къщи минават със звън на чановете стадата от дългобради, витороги и наперени кози и овце.

Във Влахи семейството е довело и синът си Дарко. 8-годишното момче си играе с кучетата, докато държи в ръката си дистанционното на телевизора. Дарко хваща с ръце и вади от клетката австралийски гущер, гали го и слага на рамото.

В клетка Седефчеви отглеждат и гълъби, птиците, известили края на всемирния потоп. Те са много и от различни видове. Качулати, преметачи и какви ли още не. В клетката важно-важно се разхожда и един паун.

А Сидер и Мария работят ден и нощ, не им е много до приказки. Заедно с пастирите понякога нощем търсят из пущинака загубени животни от стадата. Посред нощ приемат втора, този път женска мечка, доставяйки я от ловното стопанство “Кормисош”. За да си има мечокът Медо компания и другар в живота.

Над черквата са построили и образователен център за едри хищници.

Тричленното семейство, майката на Мария и помагащите им в отглеждането на живота хора са създали в опустялото село колония от заселници. Помощният персонал живее в близо 100-годишни единични и самотни къщи, разположени между скалите. Наричат се “лудите” хора, пристигнали тук, за да не се затрие родното село на Яне Сандански. В което на книга се водят, че живеят постоянно едва трима души. Двама от тях на по 80-години. А Дарко е само на осем.

Сред останалите луди са един потомък на генерал Врангел – Иван Салников. Той живее оттатък фермата. А срещу него понякога във вилата си пристига от далечно плаване и един морски капитан. С всички тях Влахи започва да прилича ала Луис Карол свят. Неговия друг свят.

Източник: БГНЕС